Слава на Бога! Тази вечер бих желал под молитвата да почнем един псалом, който е за Сион, обаче не е сионска песен, защото сионските песни са песни, в които има радост, победа, хваление. Сионските песни са химни за Царя, но тук виждаме един псалом, който не е химн, но е по-скоро една неистова молитва, един вик за справедливост и възмездие. Това е Псалом 137. Той е точно след песните на Възкачванията, във фокуса на които е Ерусалим, и след този цикъл на песните на Възкачванията, който включва до Псалом 134.
Има три псалма, които също говорят за Ерусалим и може би затова и този псалом е сложен тук. Но това е един плач и една молитва за въздаяние. Псалом 137.
Псалм 137
1 (По слав. 136.)
При реките на Вавилон, там седнахме.
Да! Плакахме, когато си спомняхме за Сион;
2 на върбите сред него
окачихме арфите си.
3 Защото там онези, които ни бяха пленили,
поискаха от нас да пеем думи;
и онези, които ни бяха опустошили,
поискаха веселие, като ни казаха:
Попейте ни от сионските песни.
4 Как да пеем песента Господня
в чужда земя?
5 Ако те забравя, Йерусалиме,
нека забрави десницата ми изкуството си!
6 Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня,
ако не предпочета Йерусалим като най-голямото си веселие.
7 Помни, Господи, това, което сториха едомците
в деня на разорението на Йерусалим, когато казваха:
Разрушете, разрушете го до основите му!
8 Дъще вавилонска, която ще бъдеш опустошена,
блазе на онзи, който ти въздаде
за всичко, което си ни сторила!
9 Блазе на онзи, който хване и разбие о̀ камък
малките ти деца!
Амин. Първата част е един разказ, втората част е един оброк, а третата част е една молитва за въздаяние. В първата част псалмопевецът разказва за Вавилон. И още в този стих ние виждаме двата града, за които се говори в този псалом. Тези два града са Вавилон и Сион. Вавилон е градът на робството. Вавилон в Библията е символ на света. Вавилон е мястото, където народите се разбунтуваха срещу Бога. Би могло да се каже, че Вавилон е един вид място на управление на сатана. А другият град е Сион – Божият град, там, където е Божият престол, там, където Бог царува и там, където има свобода.
И казва се: „При реките на Вавилон, там седнахме. Да, плакахме, като се спомняхме за Сион.“ Тези, които пеят в този псалом, за разлика от много други псалми, където умишлено няма исторически събития или не могат псалмите да бъдат свързани с определен исторически момент или с определено историческо лице или събитие, за да могат да бъдат универсални, тук виждаме един псалом, който е свързан с определено историческо събитие. И това е Вавилонският плен. Тези, които пеят, са пленници. И те, всъщност, в тази първа част на псалома, те не просто разказват, но те плачат. Те оплакват своята съдба. Съдбата на хора, които са депортирани от собствената си страна. Защото вавилонците идват и те обсаждат Ерусалим, и те го сриват със земята, и те вземат съдовете на Господния дом и ги занасят във Вавилон, а Господният дом е сринат със земята.
И всичко това е поради една причина. И това е грехът на Божиите люде. Днеска ние имаме проблеми. Много хора се питат сега: „Защо стана така? Защо стана иначе? Защо съм в това състояние?“ Има една причина и тя е грехът. Тя е непокорството. Тя е това, че Бог не е на първо място в живота ни. Тя е това, че ние нямаме здрава връзка с нашия Бог, но сме допуснали различни неща да навлязат в живота ни, да ни отделят от Него. И ние сме Го забравили. И сме Го изоставили. Но Бог подиграваем не бива. И въпреки че, разбира се, има разлика между Стария и Новия завет и това, че днес ние живеем в ерата на благодатта, в ерата на Божията милост, въпреки това обаче, грехът е като семе, което произвежда тление. И в Новия завет се казва, че Бог ще накаже греха. И даже се казва, че Бог наказва оня, който люби, и бие всеки син, който приема. Така че дори своя народ Бог изпрати в робство. И въпреки че ние сме Негов народ, ние трябва да бъдем готови, ако ние не се покоряваме на Бога, да бъдем наказани.
Както се казва за онези коринтяни, които не зачитаха своите братя и се опиваха, и изяждаха Господната вечеря, преди те да дойдат, апостол Павел им казва: „Поради това, че вие не разпознавате Господното тяло, много от вас са слаби и болнави, а доста и са починали.“ Така че върху тях имаше съд, заради това, че те бяха допуснали да развалят своите отношения с Бог. И тук народът, който е в робство, той оплаква съдбата си и той се спомня за Сион. Казват: „На върбите сред него окачихме арфите си.“
Вижте, това е псалом, в който се пее за това, че няма песен. Арфите са музикални инструменти, които съпровождат пеенето. И те плачат, и във своето оплакване те не могат да пеят, но те се отказват от музикалните инструменти и ги закачат. Защо? Защото там ония, които ни бяха пленили, поискаха от нас да пеем думи. И ония, които ни бяха запустили, поискаха веселие, казвайки: „Попейте ни от сионските песни.“ Това са техните потисници – вавилонците. И те са чули песните, с които Израил е известен, защото дори днес еврейските песни са нещо уникално. И дори хората в света искат да пеят и да слушат тази еврейска музика, защото тя е пълна с радост, с веселие, с хваление към Бога. И тя е приятна за слушане. И тези вавилонци искали да се веселят и те казват на евреите: „Попейте ни от вашите песни.“ Но те не искат тези песни да ги слушат за поклонение към Бога, а искат да слушат тези песни просто за забавление. Но евреите казват: „Как да пеем песента Господня в чужда земя?“
Проблемът е, че те не са в дома си. Те не са в храма. Но те са в чужда земя, земя на презрение, земя, в която има поклонение на други богове. Те са в робство и те са в състояние на депресия, в състояние на плач и отчаяние. Те са в състояние на наказани и те не могат да се обърнат към Бога дори с песен. Но виждаме в този призив евреите да забавляват вавилонците със сионските песни като че ли една подигравка и едно презрение от една страна. А от друга страна, като че ли един скрит опит да ги накарат те да се откажат от своята идентичност и да се почувстват вавилонци. Да кажат: „Ето, да, ние сме вавилонци. Едно време пеехме какви песни…“ и просто да ги пеят като нещо минало. Но за тях тези песни не са нещо минало. За тях тези песни са живи Господни песни, които са вечни. Това е хваление към вечния, живия Бог.
И те казват, всъщност тук идваме във втората част на псалома, която е един оброк, в която се казва: „Ако те забравя, Ерусалиме…“ Всъщност този призив и тази провокация към тях, те просто така да го пеят, всъщност тези песни събужда в тях едно неимоверно патриотично чувство, една невероятна любов към Ерусалим. И те казват, и те дават един оброк, който всъщност е една клетва. И те казват: „Ако те забравя, Ерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството си.“ За един артист това е най-голямото проклятие – преди да можеш да свириш, изведнъж да забравиш да свириш. „Нека забрави десницата ми изкуството си.“ И този, който преди е пеел, вече да не може да пее и казва: „Нека се залепи езикът ми за непцето ми.“ Когато езикът се залепи за непцето, ти не можеш да говориш, камо ли да пееш.
„Ако не предпочита Ерусалим, пред главното си веселие“. Така виждаме как дори в ропство, дори когато са наказани, тези Божии хора се осъзнават. И те казват: „На първо място, за мен ще бъде Ерусалим“. За нас в Новия Завет това означава, че за нас на първо място ще бъде църквата. И не може да обърнем тези думи да кажем: „Ако ти забравя, църкво Божия, нека заправи десницата ми изкуството си“. Ако не предпочитат църквата пред веселието си, нека езикът ми да се залепи за непцето ми.
Тоест, приоритетите ми трябва да бъдат правилни. На първо място да не бъде забавлението, но на първо място да бъде вярата. Защото тук не става въпрос просто за песни. Тук става въпрос за вяра. Защото вавилонците искат от евреите те да пеят песните за Ерусалим като за нещо минало. Е, едно време песни пеехме, като че ли Ерусалим е нещо минало. Но за тях Ерусалим не е нещо минало. За тях Ерусалим е нещо настояще. И мисля, че този псалом е много подходящ за днешното време.
Много хора се забавляват днес. Главното им веселие може би е телевизията. Главното им веселие може би на по-младите са компютрите. Главното им веселие може би е нещо друго в този свят. Обаче ние не трябва да предпочитаме нищо друго пред Ерусалим. Ерусалим е църквата. И църквата не е нещо в миналото. Дори да си мислим, че понеже има отстъпление от църквата и църквата ще се затвори, църквата ще изчезне – църквата няма да изчезне. Защото църквата е тялото на Исус Христос.
Църквата няма да изчезне, защото Господ е глава на църквата. И Той каза: „На тази канара ще съградя Моята църква“ и портите на Ада няма да я надделеят. Слава на Бога! Въпросът е ние къде ще бъдем? Дали ще бъдем с Бога? Дали ще бъдем в Божия дом? Дали ще бъдем в Божието присъствие? Или ще останем вън? Както тези девици, които като взеха светилниците си, не взеха масло. И когато се забави младоженецът, им свърши горивото. И като им свърши горивото, хоп, казаха: „Е, сега младоженецът идва“.
А те казаха на тези, които имаха: „Айде сега дай, че не остана“. Те казаха: „Е, не може да ви дадем. Защото ако дадем на вас, тогава няма да има за нас. Отидете и си купете“. Охо! Те тепърва трябваше да си купуват. Вече младоженецът дойде и се казва: „Когато се затвори вратата, се затвори“. И тогава те чукаха, но останаха вън. Нека Бог да ни пази. И Бог да ни помага нашият копнеж да бъде жив за Божия дом. Нашият копнеж да бъде жив за Бога. Защото тук ние имаме едно идентифициране между Ерусалим и Бога.
Един знак на равенство между Божията църква и Бог. Защото едното е израз на другото. Едното е символ на другото. Едното е представител на другото. И накрая чуваме една молитва. Защото в това състояние на робство, в това състояние на презрение, в това състояние на унижение, в това състояние на натиск, евреите не могат да пеят, но те могат да се молят. И тук чуваме една неистова молитва за възмездие. В 7 и 8 стих се казва: „Помни, Господи“. Този призив „Помни“.
Вижте, всъщност в псалома се казва думата „помня“. В първи стих се казва, че те си спомняли за Сион. Т.е. те помнят Божия дом, те помнят Божия град. Когато те помнят Божия град, те призовават и Бог, и Той да помни враговете на Божия град, враговете на Божия народ. И в 7 стих се казва: „Помни, Господи, против едонците деня на разорението на Ерусалим“, когато казваха: „Съсипете го до основата му“. „Дъще Вавилонска, която ще бъдеш запустена, блазе на оногова, който ти въздаде за всичко, що си сторила нам. Блазе на оногова, който ще хване и разбие о камък малките деца“.
Всъщност призивът за възмездие е призив за възмездие върху два народа. Единият народ е народът на Вавилон. Защото те бяха тези, които разбиваха о камък малките деца на Ерусалим, малките деца на малките еврейчета. И всъщност, когато тук чуваме този ужасен призив, всъщност това е призив за възмездие. Тоест на Вавилон ще се случи това, което те направиха на Израил и на Ерусалим. И вижте, не се казва, че те самите ще го правят, но те казват, че това ще се случи. Просто това е едно пророчество. Едно нещо, което ще бъде сигурно, защото Бог е справедлив.
Те казват: „Дъще Вавилонска, която ще бъдеш запустена“. Това не е молитва Вавилон да бъде запустена, но сигурност, че те ще бъдат запустени. И изказване на завист, благородна завист към Онзи, който ще осъществи това възмездие. Но този, който ще осъществи това възмездие, е всъщност един инструмент за наказание в Божията ръка. Но освен призив за въздаяние срещу Вавилон, в този псалом имаме и един призив за въздаяние против едонците.
Едонците бяха съседи на евреите. Те граничеха с Израил. Но те бяха съюзници на вавилонците. И когато вавилонците разоряваха Ерусалим, едонците злорадстваха. И те казаха: „Съсипете го, съсипете го до основите“. Всъщност в пророк Авдия се говори за това. Аз бих желал да прочета някой стих, от стих 10. Всъщност от 8: „Господ няма ли да погуби мъдрите на Едом и благоразумието от Есавовия хълм? И твоите воини, Темане, ще се уплашат, за да се изтреби с клане всеки човек от Есавовите хълмове. Поради насилието, което ти извърши на брат си Яков, срам ще те покрие и ще бъдеш изтребен завсегда. В деня, когато ти стоеше настрана, в деня, когато чужденци заведоха в плен войската му и чужденци влязоха в портите му, хвърлиха жребий за Ерусалим, тогава и ти беше като един от тях. Обаче недей гледа страстно в деня на брата си, в деня на бедствието му, нито да се радваш за юдеите в деня на загиването им“.
Вижте, това беше всъщност техният грях, грехът на Едом, че когато Ерусалим беше наказан за греховете му, те стояха и злорадстваха и казаха: „А, така, нека още повече да бъдат смазани“. Обаче Бог каза: „Недей да правиш, недей да злорадстваш и да говориш надменно в деня на угнетението им. Недей влиза в портата на людете Ми в деня на бедствието им. Да, не гледай злощастието им в деня на бедствието им, нито да туриш ръка на имота им в деня на бедствието им. Недей да заставаш на кръстопътя, за да изтребваш бежанците му, нито да предадеш останалите от него в деня на угнетението им. Защото денят Господен е близо против всичките народи. Както си направил, така ще се направи и на тебе. По стъпките ти ще се върне на главата ти“.
Така че тук виждаме, че Бог мрази, когато ние злорадстваме. Бог мрази, когато нещо лошо се случва на някой друг и ние казваме: „Да, заслужават си го, нека още падат“. Ние трябва да бъдем добросърдечни. Ние трябва да бъдем хора, които обичат другите хора, които са доброжелателни. Хора, които прощават, защото любовта прави това. Любовта покрива всички прегрешения, любовта прощава всичко. Затова нека Бог да ни помогне да не се намери в нас омраза, да не се намери в нас злоба, да не се намери в нас злорадство, но молитва и застъпничество.
И ние виждаме, че всъщност това е начинът, по който ние трябва да реагираме, когато чуем вести за разорение: да се молим и да викаме към самия Бог. И да си изградим един план за възстановяване. Защото това е Божията воля. Ако ние сме отпаднали, ако ние сме разбити, ако ние сме в ропство, ако ние сме спаднали, независимо в какво, не трябва да се отчайваме. Но трябва да знаем, че има изход. Слава на Бога! Защото когато те бяха в ропство, когато те бяха в плен, Бог не ги остави в плен, защото Той промисли възстановяване.
И това бяха Данаил, Езекиил, Божиите мъжи, Неемия. И виждаме какво направи Неемия, когато чу, че стените на Ерусалим били съборени. Казва се в книгата на Неемия в първата глава.
Неемия 1:1-4
1 Историята на Неемия, Ахалиевия син. В месец Хаслев, в двадесетата година, когато бях в столицата Суса,
2 един от братята ми, Ананий, дойде от Юдея, той и някои други; и ги попитах за избавените юдеи, оцелели от плена, и за Йерусалим.
3 И те ми казаха: Останалите, които оцеляха от плена в тамошната област, са в голямо тегло и унижение; и стената на Йерусалим е съборена и портите му са изгорени с огън.
4 А когато чух тези думи, седнах и плаках, и тъжах няколко дни; и постих и се молих пред небесния Бог, като казвах:
И той каза: „А когато чух тия думи, седнах, плаках и тъжах няколко дни, и постих, и се молих пред небесния Бог.“ Ето това е, което ние трябва да направим. Когато виждаме, че църквата не е добре, когато виждаме, че църквата намалява, когато виждаме, че църквата се разпада, когато виждаме, че нещата са зли, ние трябва да плачем, да тъжим, да постим и да се молим. И ние виждаме, че в този пост, в тази молитва Бог вложи в сърцето на Неемия план.
И той се върна и изгради стените на Ерусалим. Слава на Бога! Така че има решение, има изход. И онези, които плачеха пред реките на Вавилон, не останаха там, но те взеха арфите и ние четем тук в книгата на Неемия, че най-накрая, когато стените на Ерусалим бяха съградени, се говори за мъже с арфи.
Неемия 12:27
27 И при освещаването на йерусалимската стена потърсиха левитите по всичките им места, за да ги доведат в Йерусалим да празнуват освещението с веселие, със славословия и песни, с кимвали, псалтири и арфи.
Слава на Бога! Така че онези арфи, които бяха закачени там, на върбите край Вавилон, дойдоха и издигнаха, и прославиха Бога, когато стената на Ерусалим беше завършена, и те хвалиха, и величаеха Господа, и Му се поклониха в един невероятен триумф. Нека Бог да ни помогне. Нека да бъдем уверени, че Бог има план, Бог има начин, Бог е победител. И ние не сме само хора, които ще победят, ние вече сме на страната на победителите. Ние сме на страната на Бога и победата е наша в Исус Христос.
МОЛИТВА
Амин.