Битие 32:24-32
В Исая 57:15 четем:
“Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният,
Който обитава вечността, Чието име е Светий:
Аз обитавам на високо и свето място,
Още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух,
За да съживявам духа на смирените,
И да съживявам сърцето на съкрушилите се”
За да имаме Божието присъствие в живота си, трябва да бъдем съкрушени. Това не значи да бъдем смачкани от сатана. Но да не разчитаме на себе си, а на Бога. Да бъдем съкрушени означава да достигнем до онази степен на немощ и безпомощност от наша страна при която в нас не остава нищо, което да пречи на протичането и действието на Божията благодат и сила в нас и в живота ни. Докато в нас има самоувереност, желание за себеутвърждаване, и превъзнасяне това е невъзможно. Трябва да полагаме усилие за да поддържаме отношение на съкрушение. Това е духовна жертва /Пс.51:17/.
“Жертви на Бога са дух съкрушен;
Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.”
В Бит.32:24-32 четем за съкрушаването на Яков. Нека да го разгледаме по-подробно и да вникнем в духовните истини, които можем да извлечем от него.
“А Яков остана сам.“
Обикновено, когато Бог ни съкрушава, ние оставаме сами – насаме с Бога.Тогава като че ли всичките ни приятели и онези на които сме разчитали или не искат, или не могат да ни помогнат.
„И един човек се бореше с него до зазоряване,“
Този “човек” всъщност беше ангела Господен. Той се среща често в Стария Завет и е една от Божиите теофании или богоявления – видимо проявление на невидимия Бог. Бог е дух и никой никога не Го е видял в пълнотата на неговото естество. Днес Той ни говори главно чрез Свещените писания и Святия Дух. Но понякога, в Библейски времена когато е искал да общува с със своите творения – хората, Той се явявал във видима форма – като човек, който се появява, предава посланието си и после се възнася или изчезва.
„който, като видя, че не му надви“,
Яков явно беше доста силен и решен да победи. Той надви този “човек”. Тогава обаче ангела Господен прибягна до свръхестествената си сила и се “допря” до ставата на Яковото бедро.
„допря се до ставата на бедрото му; и ставата на Яковото бедро се измести, като се бореше с него.
Тогава човекът рече: Пусни ме да си отида, защото се зазори. А Яков каза: Няма да те пусна да си отидеш, догде не ме благословиш.
А той му каза: Как ти е името? Отговори: Яков.
А той рече: Няма да се именуваш вече Яков, но Израил {Т.е., Борец с Бога.}*, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил.
А Яков го попита, като рече: Кажи ми, моля, твоето име. А той рече: Защо питаш за моето име? И благослови го там.
И Яков наименува мястото Фануил {Т.е., Божието лице.}, защото, си казваше: Видях Бога лице с лице и животът ми биде опазен.
“Човекът” с когото се бореше Яков не беше обикновен. Той беше видимо проявление на Бога. Яков осъзнаваше това. Затова каза – “видях Бога”.
Слънцето го огря, като заминаваше Фануил; и куцаше с бедрото си.
Затова и до днес израилтяните не ядат сухата жила, която е върху ставата на бедрото; защото човекът се допря до ставата на Яковото бедро при сухата жила.”
Това беше най-важният и повратен момент в живота на Яков – моментът на неговото съкрушаване –
* когато силата му беше сломена;
* когато името му беше променено;
* когато Яков умря и се роди Израил.
Наистина в битката си с Бога той надви. Получи своето. Беше благословен. Но преодоля не със сила, а с плач и ридание към Бога /Осия 12:3,4/:
“В утробата той хвана петата на брата си,
И като мъж се бори с Бога;
Да! бори се с ангел, и преодоля
С плач и молба към него.”
I. Нуждата от съкрушаване.
В библейската история на Яков се открояват няколко периода:
ИСКАМ ДА СЪМ
Преди да срещне Бога на Фануил, Яков искаше да бъде “нещо” в този живот. Искаше да постигне мечтите си, да види изпълнението на обещанието за което майка му толкова много му беше говорила. Обещанието, че ще бъде над по-големия си брат и над другите в този свят /Битие 25:23/:
“А Господ й рече: –
Два народа са в утробата ти,
И две племена ще се разделят от корема ти;
Едното племе ще бъде по-силно от другото племе;
И по-големият ще слугува на по-малкия.”
Яков желаеше да бъде отгоре, да бъде нещо повече… Това желание да докаже себе си го караше да не се спира пред нищо. За да успее, той не жалеше сили, не подбираше средства – само и само за да види това, което е постигнал.
Именно от това произтичаха всичките му грешки и проблеми.
* Два пъти излъга.
Веднъж излъга брат си да му продаде първородството си /Бит.25:29-34/
“Един ден Яков си вареше вариво, а Исав дойде от полето изнемощял;
И Исав каза на Якова: Я ми дай да ям от червеното, това червено вариво, защото съм изнемощял; (затова той се нарече Едом) {Т.е., Червен.}†.
Представяте ли си картината? Исав цял ден е обикалял по полето в търсене на лов и вече каталясал се връща в къщи. И още от далеч до носа му достига сладката миризма на добре сготвено топло ядене. “Лигите му потичат”… Казва на Яков: “Братко, моля ти се сипи ми!” Но чуйте безсърдечния отговор на Яков:
„И рече Яков: Най-напред продай ми първородството си.“
Яков се възползва от слабостта на брат си и го изнуди.
„А Исав рече: Виж аз съм на умиране; за какво ми е това първородство?“
И Яков рече: Най-напред закълни ми се; и той му се закле, и продаде първородството си на Якова.
Тогава Яков даде на Исава хляб и вариво от леща; и той яде и пи, и стана та си отиде. Така Исав презря първородството си.”
После пък измами баща си, като се преправи на брат си докато той беше на полето за да получи благословението на първородния /Бит.27:36/.
“И рече Исав: Право са го нарекли Яков, защото сега втори път той ме е изместил: отне първородството ми и, ето, сега е отнел и благословението ми.”
ЖЪТВАТА НА ПЛЪТСКОТО СЕЕНЕ
Точно когато си мислеше, че успехът в живота му е вече гарантиран – имаше и първородството и благословението на баща си, точно тогава започнаха проблемите. Причината за това беше, че Яков беше взел чрез измама бащиното си благословение, но все още нямаше Божието благословение. Той го получи едва когато беше съкрушен при Фануил.
* Два пъти беше излъган
Най напред Лаван го излъга за съпругата му /Бит.29:15-26/. Това беше една много сериозна намеса в личния му живот.
“След това Лаван рече на Якова: Нима, като си ми брат, ти ще ми работиш безплатно? Кажи ми, каква да ти бъде заплатата.
А Лаван имаше две дъщери: името на по-старата беше Лия, а името на по-младата Рахил, на Лия очите не бяха здрави; а Рахил имаше хубава снага и хубаво лице.
И Яков, понеже обикна Рахил, рече: Ще ти работя седем години за по-малката ти дъщеря, Рахил.
И рече Лаван: По-добре да я дам на тебе, отколкото да я дам на друг мъж; живей при мене.
И тъй, Яков работи за Рахил седем години; но, поради любовта му към нея, те му се видяха като няколко дни.
След това Яков каза на Лавана: Дай жена ми, защото дойде вече време да вляза при нея. И тъй, Лаван събра всичките хора от това място и даде угощение. А вечерта взе дъщеря си Лия, та му я доведе; и той влезе при нея…
Но на утринта, ето че беше Лия. И Яков рече на Лавана: Що е това, което ми стори ти? Нали за Рахил ти работих? Тогава защо ме излъга?
А Лаван каза: В нашето място няма обичай да се дава по-младата преди по-старата.”
После Лаван десет пъти променяше заплатата на Яков /Бит.31:6,7/:
“А вие знаете, че с цялата си сила работих на баща ви. Но баща ви ме излъга и десет пъти променя заплатата ми; обаче Бог не го остави да ми напакости.”
* Освен че два пъти беше излъган, Яков беше и два пъти преследван.
Веднъж бягаше от брат си /Бит.27:41-45/.
“И Исав мразеше Якова поради благословението, с което баща му го благослови; и думаше Исав в сърцето си: Скоро ще настанат дните, когато ще оплакваме баща си, тогава ще убия брата си Якова.
И казаха на Ревека думите на по-стария й син Исав; затова тя прати да повикат по-младия й син Якова, и му рече: Виж, брат ти Исав се утешава относно тебе, че ще те убие. Сега прочее, синко, послушай думите ми: стани, та бягай при брата ми Лавана в Харан,
и поживей при него известно време, доде премине яростта на брата ти, – доде премине от тебе гнева на брата ти, и той забрави това, което си му сторил; тогава ще пратя да те доведат от там. Защо да се лиша и от двама ви в един ден?”
След това бе гонен от тъста си /Бит.31:20-23/.
“И тъй, Яков побягна скришно от сириеца Лавана, без да му извести, че си отива. Побягна с целия си имот, стана та премина Ефрат {Еврейски: реката.}* и отправи се към Галаадската поляна.
А на третия ден известиха на Лавана, че Яков побягнал. Тогава Лаван, като взе със себе си братята си, гони го седем дни {Еврейски: седемдневно пътешествие.}†, и го стигна на Галаадската поляна.”
Яков наистина пожъна една “богата жътва” от своите грехове. Позна от опит, че “онова, което човек е посял, това и ще пожъне”.
УСПЕХИТЕ В ЖИВОТА
Наистина, външно погледнато, Яков постигна много в живота си. Всичко с което беше дошъл в Харан бе само неговата тояга /Бит.32:10/. В молитвата си към Бога той казва:
“не съм достоен за най-малката от всичките милости и от всичката вярност, които си показал на слугата Си; защото едвам с тоягата си преминах тоя Иордан, а сега станах две дружини.”
Сега, след време, поради Божието благословение и упорития си труд, Яков имаше голямо семейство, дванадесет деца, големи стада, слуги, камили, осли и твърде много имот. Но всичко това му костваше много огорчения, семейни проблеми и непрекъснати опасения. Яков беше притиснат като с клещи – от една страна беше тъстът му Лаван, а от другата – брат му Исав. Бог му каза да се върне в родината си. Но там го чакаше брат му Исав, който преди двадесет години го беше заплашил със смърт.
Сега Яков се боеше от тази неизбежна среща. До тук доста от амбициите му бяха осъществени, но заедно с това в душата му се таеше и много страх от неизвестното.
Бог го обичаше и беше загрижен за него. Но не можеше да действа свободно в живота му, тъй като Яковото “аз” непрекъснато му пречеше. Този проблем трябваше да бъде отстранен веднъж завинаги. И единственият начин Яков да се облегне изцяло, да се отпусне напълно в ръката на Йехова – единственият начин той да престане да разчита на себе си и да започне да уповава само на Бога беше той да бъде тотално сломен и съкрушен.
II. Актът на съкрушаване.
СЛОМЕН И СЪКРУШЕН
Ето защо беше нужна срещата при Фануил. Борбата онази нощ при брода на Явок костваше на Яков всичко, което имаше – и името и силата му.
Бог се допря до тялото му. Докосвайки се до ставата на бедрото му, Той отне силата му. След това промени и името му. По този начин Бог не остави на Яков нищо, което да доказва.
Като му изяви силата и славата си, Бог не му остави и нищо от което да се страхува. Та нали Яков беше видял Бога лице в лице и живота му беше опазен! След тази среща той вече нямаше от какво да се бои.
Яков си тръгна от Фануил променен – носещ в тялото си белега на Божието докосване.
* Старата битка беше приключена.
* Старият огън бе угасен.
* Старите мотиви и амбиции бяха оставени настрана.
В него бе останала празнота, която само Бог можеше да запълни. Беше станал достатъчно немощен, за да няма в него нещо, което да пречи на протичането на Божията благодат и сила.
БОЖИЯТ ДОМ
До този момент Яков не познаваше Бог лично. Той беше се ползвал от Неговите благословения и водителство. Но не беше Го търсил за да общува с Него и да Му се покланя.
Когато за пръв път Бог му се откри в Луз, Яков не мислеше толкова за общението, което може да има с Йехова, колкото за облагите, които щеше да получи от това, че е под покровителството на бащиния си Бог. Той не мислеше за Божието лице, а за мястото на което Бог му се явява. Затова го нарече “Ветил”, което значеше “Божий дом”.Цялата му молитва се състоеше в това Бог да го пази и да му осигури храна и облекло /Бит.28:10-22/.
“Яков, прочее, излезе от Вирсавее и отиде към Харан.
И, като стигна на едно място, пренощува там, защото слънцето беше залязло; и взе от мястото един камък та го тури за възглавница, и легна да спи на това място.
И сънува, и ето стълба изправена на земята, чийто връх стигаше до небето; и Божиите ангели се качваха и слизаха по нея.
И Господ стоеше над нея, и каза: Аз съм Господ, Бог на баща ти Авраама, и Бог на Исаака; земята на която лежиш ще дам на тебе и на потомството ти. Твоето потомство ще бъде многочислено, като земния пясък; ти ще се разшириш към запад и към изток, към север и към юг; и чрез тебе и чрез твоето потомство ще се благословят всички племена на земята.
Ето, Аз съм с тебе и ще те пазя, където и да идеш, и ще те върна пак в тая земя; защото няма да те оставя, докле не извърша това, за което ти говорих.
А като се събуди Яков от съня си, рече: Наистина Господ е на това място, а аз не съм знаел.“
Това става и с нас когато повярваме в Бога – започваме да идваме в църквата и да осъзнаваме, че Бог е тук!
„И убоя се, и рече: Колко е страшно това място! Това не е друго освен Божий дом, това е врата небесна.
На сутринта, като стана Яков рано, взе камъка, който си беше турил за възглавница, изправи го за стълб, и изля масло на върха му.
И наименува онова място Ветил {Божий дом.}*; а преди името на града беше Луз.
Тогава Яков се обрече и каза: Ако бъде Бог с мене, и ме опази в това пътуване, по което отивам, и ми даде хляб да ям и дрехи да се облека, така щото да се завърна с мир в бащиния си дом, тогава Господ ще бъде мой Бог, и тоя камък, който изправих за стълб, ще бъде Божий дом; и от всичко, що ми дадеш, ще дам десетък на Тебе.”
БОЖИЕТО ЛИЦЕ
След двадесет години, там край брода на река Явок, нещата трябваше да бъдат променени. Яков не можеше повече да пита Бога за неговото име /Бит.32:29/ – той трябваше да Го познава!
Този път Яков беше впечатлен не от мястото на което Бог го срещна, а от Божието лице. Мислеше не за Божия дом, а за самия Бог. Затова и нарече мястото “Фануил”, което означаваше “Божието лице”. Сега Яков не търсеше облаги, а начин по който да дойде по-близо до Бога, за да Му се покланя. След тази среща той издигна първия си олтар, който наименува Ел-елое-Израил – Бог, Израилевия Бог /Бит.33:18-20/.
Яков вече не мислеше за благословенията си, а за връзката си с Бог, за неговата святост, слава и сила. Божията цел беше постигната – Яков беше превърнат от кариерист в поклонник.
ОТ КАРИЕРИСТ В ПОКЛОННИК
След време Бог се яви още веднъж на Яков, като му каза да се върне във Ветил, да живее и да Му се покланя там /Бит 35:1,6-7,915/. Тогава Той утвърди завета си с него и го благослови.
“1 След това Бог каза на Якова: Стани, иди на Ветил и живей там; и там издигни олтар на Бога, Който ти се яви, когато бягаше от лицето на брата си Исава.
6 И тъй, Яков дойде в Луз, (който е Ветил), в Ханаанската земя, той и всичките люде, които бяха с него.
7 И там издигна олтар и наименува мястото Ел-Ветил {Т.е., Бог на Ветил.}†, защото когато бягаше от лицето на брата си, там му се яви Бог.
9 И Бог пак се яви на Якова, след завръщането му от Падан-арам, и го благослови.
10 Каза му Бог: Името ти наистина е Яков; но не ще се именуваш вече Яков, но Израил ще ти бъде името. И наименува го Израил.
11 Бог му рече още: Аз съм Бог Всемогъщий; плоди се и размножавай се. Народ, даже редица народи ще произлязат от тебе, и царе ще излязат от чреслата ти; 12 и земята, която дадох на Авраама и Исаака, на тебе ще я дам; и на потомството ти след тебе ще дам земята.
13 Тогава Бог се възнесе от него, от мястото, гдето му говори.
14 И Яков издигна стълб на мястото, гдето му говори, каменен стълб и принесе възлияние на него и го поля с масло. 15 И Яков наименува мястото, гдето Бог говори с него, Ветил.”
Вярвам, че тези три срещи на Яков с Бога ни говорят и за нашия духовен живот.
Ние всички минаваме през “Ветил” – мястото, където Църквата, Божия дом става за нас врата, а Христос – път към небето. Нашите духове се новораждат. Ние сме спасени и можем да се радваме на всички привилегии, които имаме като Божии деца. Но в нас все още продължава да гори онова вътрешно желание да бъдем “нещо” – и в собствените ни очи и в очите на хората. Нашите земни амбиции да докажем себе си, да постигнем мечтите си, да бъдем над другите продължават да живеят, замаскирани под маската на религиозността и благочестието.
Това е и трагедията на нашия живот. Бог не употребява “величията”. Той търси нищожните /1Кор.1:27-29/.
“Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог, да! и ония, които ги няма, за да унищожи тия, които ги има, за да не се похвали ни една твар пред Бога.”
ТОЧКА НА СЪКРУШАВАНЕ
Ако искаме да видим силата и да познаем личността на Бог, то много от нещата, които преди сме считали за ценни в нашия живот, ще трябва да си отидат. Всички ние имаме нужда да преминем през тази точка на съкрушаване, където да почувстваме, че не ни е останало нищо освен Бог. Само тогава можем да бъдем отворени за нещата, които Той иска да върши във и чрез нас. До тази точка, в нас все още има твърде много останало от стария ни живот, което застава на пътя на Бога.
Не само слабостите ни са тези, с които Бог трябва да се занимае. Но също така и онези страни от нашата личност и опит, които считаме за силни и положителни в нас, защото много често именно те са местата, в които най-често не се облягаме напълно на Бог и се проваляме.
Божиите пътища са неизследими и непостижими. Те често започват първо с разрушения и смърт – смърт за всичко, което е от старото ни естество.
III. Други примери за съкрушаване – кръстът, счупения съд и Павловия трън в плътта.
НАЧИНА НА ИСУС
Трябва да разберем начина на Исус. Той живя и изяви славата на Бог като сам смири Себе Си – даже до смърт на кръст. За Христос съкрушаването беше начин на живот дълго преди той да отиде на Голгота. Във Фил.2:5-11 четем:
“Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.
Затова и Бог го превъзвиши, и Му подари името, което е над всяко друго име; така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.”
Причината за мощта на Неговото служение беше, че от една страна Сатана нямаше нищо общо с Него /Йоан 14:30/:
“Аз няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на [този] свят. Той няма нищо в Мене;”
От друга страна Небесният Му Отец му беше дал Духа си без мяра /Йоан 3:34/:
“Защото Тоя, Когото Бог е пратил, говори Божиите думи; понеже Той не Му дава Духа с мярка.”
Бог желае същото и за нас – характерът ни да няма нищо общо с характера на дявола и Божият Дух да има пълен контрол над нас. Но ограниченията на нашите собствени сърца спират действието Му в нас. Неща, останали от дявола и старото ни естество в нас са оправдание на противника на душите ни за непрекъснатата му намеса в живота ни. Боклук от себезагриженост, огорчения, гордост, егоизъм и бунт задръстват сърцата ни и пречат на работата на Святия Дух. Ето защо се нуждаем да преживеем нашия собствен духовен “Фануил”. Трябва да бъдем съкрушени. Само тогава Бог може да изцели живота ни и да започне свободно да се изявява в нас.
Господ започна Своята “проповед на планината” /Мат.5-7/ с думите:
“Блажени нищите по дух, защото е тяхно небесното царство.”
Те ни показват, че съкрушаването не е слабост, а условие за действието на Божията сила в нас.
СЧУПЕН СЪД
Когато Мария помаза Исус, алабастреният съд трябваше да бъде счупен, за да може мирото да бъде изляно върху главата на Исус /Марк 13:3/.
“И когато Той беше във Витания, и седеше на трапезата в къщата на Симона прокажения, дойде една жена, която имаше алабастрен съд с миро от чист и скъпоценен нард; и като счупи съда, изля мирото на главата Му.”
По същият начин и ние се нуждаем да бъдем “счупени”, преди помазанието на Святия Дух да може да започне да изтича свободно от нас. Докато “азът” не се отмести, Бог не може да ни направи такива, каквито желае да сме.
ТРЪН В ПЛЪТТА
Във 2Кор.12:7-10 споделяйки своите опитности ап. Павел пише:
“А за да се не превъзнасям поради премногото откровения, даде ми се трън {Или: кол.}* в плътта, пратеник от сатана да ме мъчи, та да се не превъзнасям.“
Ние не знаем със сигурност какво представляваше този “трън в плътта”. Но със сигурност неговото предназначение беше да държи Павел съкрушен.
„Затова три пъти се молих на Господа да се отмахне от мене;
и Той ми рече: Доволно ти е Моята благодат; защото силата Ми в немощ се показва съвършена.“
Тази немощ беше необходимо условие за действието на Божията благодат и сила в апостола!
„И тъй, с преголяма радост по-добре ще се похваля с немощите си, за да почива на мене Христовата сила.
Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа;“
Именно тези неща – “немощи, укори, лишения, гонения, притеснения за Христа” най-вероятно бяха Павловия “трън в плътта”. Може би именно те бяха причинени от “пратеника на сатана”, който непрекъснато притесняваше Павел.
„защото, когато съм немощен, тогава съм силен.”
ТРЯБВА ДА МИНЕМ ПРЕЗ “ФАНУИЛ”
Ако сме минали през “Ветил”, преди да се върнем отново там, трябва да минем през “Фануил” – мястото на съкрушаването,
* където Яков умря, а се роди Израил;
* където да станем немощни, за да почива върху нас Христовата сила;
* където да бъдем “счупени”, за да може помазанието на Святия Дух да започне свободно да изтича от нас;
* където да престанем да живеем ние и да започне Христос да живее в нас.
И не само това. Трябва да престанем да търсим Бога само заради благословенията Му или само заради Църквата – Неговия дом. Да престанем да бъдем духовни кариеристи, стремящи се към само към по-висока позиция в Църквата или в обществото. Ако продължаваме да мислим или действаме така, сякаш сме независими и недосегаеми, Бог твърде скоро ще ни смири. Той има своите начини и средства да се “докосва” до нас и да отнема всичко, което Му пречи.
Той ни обича и затова ни съкрушава – за да няма в нас нищо, което да ни пречи да търсим лицето Му.
* Да Го търсим заради Самия Него, заради Неговата слава, святост, доброта и сила – заради това, което е Той, заради Неговата личност!
* Да Го търсим не заради облагите, а заради самото общение, което стана възможно за нас чрез кръста!
Смисълът на нашето съществуване е да общуваме и да имаме връзка с Бога. Едва когато това се осъществи, празнотата в нас ще бъде изцяло запълнена и само тогава ще бъдем истински удовлетворени!