МИСИЯТА – ИЗПЪЛНЕНА! – 2 – ФОКУС

КАК ЗАЩИТАВАМЕ НАШАТА МИСИЯ?

Разглеждаме серия от поучения, която се нарича: „Мисията – изпълнена!“ Бог желае ние да изпълняваме мисията, която имаме. Три са елементите, които биха ни помогнали да я изпълним. Първо, много добро познаване на мисията ни и осъзнаване в какво се състои тя. Да имаме „мисия“, означава, че ние имаме цел, която ни е поставена и която трябва да изпълним. За да можем да изпълним мисията си, ние трябва да знаем целта ѝ. Какво е заданието ни? Какво трябва да направим?

Второто нещо, което би ни помогнало за осъществяване на нашата мисия е ясно фокусиране върху мисията ни – да не се отклоняваме от нея. Много християни не осъществяват мисията си, защото изместват фокуса си от нея.

В началото на повярването си хората разбират, че Бог има план да работи чрез тях, защото в Ефесяни 2:10 се казва, че Бог не ни е спасил просто така. Той ни е спасил, не чрез дела, но за „добри дела, в които Той отнапред е наредил да ходим“.

10 Защото сме Негово творение създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.

„Добрите дела“, в които Бог отнапред е наредил да ходим, са мисията, която Бог има за нас. В началото на вярата си хората разбират, че имат мисия. Те тръгват да я изпълняват, но проблемът е, че по пътя, в курса на живота, те биват разсеяни, биват отклонени. Изгубват фокуса си, забравят каква е тяхната мисия и спират да я изпълняват. Така мисията им остава неосъществена.

Третото нещо, за да може нашата мисия да бъде изпълнена, е, че ние трябва да платим цена за нейното изпълнение. Да „платим цена“, означава да бъдем готови да понесем страдание за осъществяването на една по-висша цел в нашия живот, на нашата мисия.

Въпреки че Исус Христос беше с ученици толкова време, на моменти те бяха объркани и не разбираха каква е Неговата мисия.

В Лука 9:51 се казва, че Исус „насочи лицето Си“ към Ерусалим.

51 И когато се навършваха дните да се възнесе, Той насочи лицето Си да пътува към Ерусалим.

Исус знаеше времето си, защото се казва, че „когато се навършваха дните да се възнесе“, Той насочи лицето си да пътува към Ерусалим. Насочването на лицето говори за решителност. Въпреки че знаеше каква е цената за изпълнението на мисията Му, че ще трябва да мине през кръста, Исус реши да тръгне към Ерусалим. В ст.53 се казва, че „лицето му беше към Ерусалим“ (ст.53). В същото време виждаме, че апостолите не осъзнаваха какво е естеството на Неговата мисия. Въпреки че Той им казваше многократно, че Човешкият Син трябва да отиде, да пострада и да възкръсне на третия ден, те не разбираха.

51 И когато се навършваха дните да се възнесе, Той насочи лицето Си да пътува към Ерусалим. 52 И проводи пред Себе Си пратеници, които отидоха и влязоха в едно самарянско село да приготвят за Него. 53 Но не Го приеха, защото лицето Му беше обърнато към Ерусалим.

54 Като видяха това учениците Му Яков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби [както стори и Илия]?

55 А Той се обърна и ги смъмра; [и рече: Вие не знаете на какъв сте дух; защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси].

56 И отидоха в друго село.

Това е един случай, който показва очакванията на учениците Исус да се наложи по всякакъв начин и да стане цар, но това не беше мисията на Христос. Той знаеше мисията си, но те не я знаеха. Господ Исус е нашият пример. Думата „месия“ означава „спасител“. Той не дойде, да бъде поробител, дойде да бъде Цар и Изкупител. Това беше Неговата мисия. Той знаеше, че трябва да отиде на кръста и да умре за нашите грехове и да възкръсне за нашето оправдание. Но Неговите ученици на моменти не разбираха какво и защо правеше Исус. Неразбирането на учениците на мисията на Исус трябва да ни мотивира ние много добре да научим каква е нашата мисия и да не изгубваме фокуса си от нея.

ЗАЩИТА ОТ ПРЕЖДЕВРЕМЕННО УБИЙСТВО

След като знаем целта и мисията си, второто нещо, което трябва да правим, е да я защитаваме. Исус е пример за нас в това, защото Той защитаваше Неговата мисия от две неща. Първото нещо, от което Той защитаваше мисията си, беше да не бъде убит преди предопределеното от Бога време. Имаше време, което Бог беше определил за това Исус да отиде на кръста. Това време беше Пасхата. Точно в деня на Пасхата, Исус трябваше да бъде издигнат на кръст. Това трябваше да се случи в Ерусалим. Исус не трябваше да бъде убит преди това. А такива опити имаше. Имаше заговори Той да бъде убит. В един момент хората се опитаха да го хвърлят от скала, но Той се обърна и мина сред тях (Лука 4:28-30). В друг случай фарисеите искаха да Го хванат и да го убият, но се убояха, защото хората Го считаха за пророк (Лука 20:19). Така че Исус трябваше да пази мисията си от това да бъде убит преди предопределеното от Бога време. Исус имаше съвсем ясна представа по отношение на Божието време за живота му. Той знаеше много добре кога е Неговото време. Например, в Матей 26:18 четем:

18 Той каза: Идете в града при еди кого си и речете му: Учителят казва: Времето Ми е близо, у тебе ще празнувам пасхата с учениците Си.

Така че Исус знаеше времето си. Също в Йоан 12:23 четем:

23 А Исус в отговор им казва: Дойде часът да се прослави Човешкият Син.

Исус знаеше много добре Неговото време и Той не трябваше да допуска да бъде изкаран извън него.

ЗАЩИТА ОТ РАЗЛИЧЕН ВИД СМЪРТ

Второто нещо, от което се пазеше Исус, беше да не бъде убит по някакъв различен от предопределения Му от Бога начин. В Йоан 3:14 се казва:

14 И както Моисей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син,

Това, че Човешкият Син „трябва да бъде издигнат“, означава че трябваше да бъде издигнат на кръст. Змията беше поставена от Моисей на висока върлина. Поради това Исус не трябваше да умира чрез обезглавяване или чрез убийство с камъни или по някакъв друг начин. Той трябваше да бъде издигнат на кръста. Това беше Божията воля.

Също, в Йоан 12:32-33 се казва:

32 И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си. 33 А като казваше това, Той означаваше от каква смърт щеше да умре.

Това „издигане“ означаваше, че Исус трябваше да умре по един определен начин – чрез разпъване на кръст.

Какво правеше Исус, за да защити изпълнението на Неговата мисия? За да защити изпълнението на мисията си, Исус използваше четири защитни стратегии.

ИЗБЯГВАНЕ НА ИЗЛИШНА КОНФРОНТАЦИЯ

Първата от тези стратегии беше, че Той защитаваше мисията си, като се оттегляше и избягваше излишната конфронтация с противниците. Когато Той изцеляваше хората, Той им казваше: „Не казвай на другите за това изцеление!“ Но те не Го слушаха и отиваха, и казваха. Защо Исус им казваше да не казват? Защото знаеше, че когато те кажат, това ще породи още повече противници, още повече конфронтация преди определеното за това време. Пример за тази стратегия намираме в Матей 12:14-16:

14 А фарисеите, като излязоха, наговориха се против Него, как да Го погубят. 15 Но Исус, като позна това, оттегли се оттам; и мнозина тръгнаха подире Му, и Той ги изцели всички. 16 И заръча им да Го не разгласяват;

Това е още в началото на Неговото служение. Фарисеите бяха ядосани на Исус за това, че Той изцеляваше в съботата. Считаха, че Исус нарушава съботата и затова Той не е от Бога. Освен това, Исус казваше за себе си, че Той е Човешкият Син. Те се ядосваха, че Той прави себе си равен на Бога и искаха да го убият. В текста се казва, че те се наговориха против Него как да го погубят. Но, „Исус, като позна това, оттегли се от там“. Ето, вижте, това беше стратегията на Исус. Когато Той знаеше, че искат да Го убият, Той се оттегляше. Заръчваше на хората, на които служеше „да не го разгласяват“. Защо? Защото часът Му не беше още дошъл. Така че това е първото нещо, което Исус правеше. Той се оттегляше и избягваше излишната конфронтация с Неговите противници.

Също в Матей 12:1 се казва:

1 По онова време, в една събота, Исус минаваше през посевите; а учениците Му, като огладняха, почнаха да късат класове и да ядат.

Защо Исус минаваше през посевите? Защото, ако вървеше по пътя, там можеше да го срещнат много повече хора. Но Той „минаваше през посевите“. „Цепеше направо“, както казваме. Защо? Защото не искаше да среща хора, които да Го притискат, които да го издават, които по някакъв начин да Го заплашат в осъществяването и изпълнението на Неговата мисия. За да изпълни служението си, Исус трябваше да живее поне 3 години. Евангелист Лука ни казва, че Исус на около 30 годишна възраст, когато започна да поучава (Лука 3:23). Не се казва точно колко. Но виждаме, че Неговото служение продължи около 3 години, понеже в евангелията се говори за три различни пасхи. Чрез служението си Исус трябваше да изяви Бога. Да върши чудеса. Да изяви себе си като Месия и не трябваше да умре преди това. Исус защитаваше тази своя мисия, като се оттегляше и избягваше излишната конфронтация.

В Йоан 11:53-54 стих се казва:

53 И тъй, от онзи ден те се съветваха да Го умъртвят.

Отново имаше заговор как Исус да бъде убит.

54 Затова Исус вече не ходеше явно между юдеите, но оттам отиде в страната близо до пустинята, в един град наречен Ефраим, и там остана с учениците.

Виждаме, че на определени моменти Исус се оттегляше и отиваше в малко известни градове, където никой не Го знаеше къде е. После, обаче, Той се връщаше, и отново и отново продължаваше своята мисия. Исус беше наясно каква е Неговата Мисия и Той я защитаваше. В това Той е пример за нас – ние трябва да знаем каква е мисията ни и да я защитаваме. Ако видим, че нещо заплашва мисията ни, да се борим с него, да не се предаваме, но да бъдем мъдри и да защитаваме нашата мисия. Ако трябва да се оттеглим, да се оттеглим. Ако трябва да нападнем, да нападнем, но да имаме нашата стратегия и да следваме мисията си.

ОБГРАЖДАНЕ С ПРИЯТЕЛИ

На второ място, Исус защитаваше мисията Си, като се обграждаше с хора, които Го подкрепяха. Исус имаше около Себе Си дванадесет ученици. И от тях Той имаше трима, които бяха вътрешният кръг. Имаше 7, които бяха едни от по-приближените от останалите 12. И освен тях, Той имаше 70 ученици, които Той изпращаше.

Освен това, имаше много жени, които Го подкрепяха. В Лука 8:1-3 се говори за това.

1 И скоро след това Исус ходеше по градове и села да проповядва и да благовестява Божието царство; и с Него бяха дванадесетте ученика, 2 и някои жени, които бяха изцелени от зли духове и болести; Мария наречена Магдалина, от която бяха излезли седем беса, 3 И Иоана жената на Иродовия настойник Хуза и Сусана, и много други, които им услужваха с имота си.

Исус имаше дванадесет ученици и тези ученици трябваше да ядат. Храната трябва да се купува. Така че, те имаха каса. Юда беше касиерът, както знаете. Служението на Исус явно събираше дарения, за да може да функционира както трябва. Тези, които даваха, бяха не само хората, които слушаха проповедите Му, но също и богати приятели. Някои от тези, които са споменати в този пасаж, бяха благородници. Като например жената на Хус, който е бил настойник на цар Ирод. Явно, тя е била жена с възможности. Тя е подкрепяла служението на дванадесетте. Така че това е един от начините, по които Христос защитаваше Неговата Мисия. Като имаше около себе си хора, които Го подкрепяха.

Също, Марта, Мария и Лазар. Той винаги беше добре дошъл в техния дом, във Витания.

Народът, който го следваше, също го защитаваше. В Матей 21:45-46 се казва:

45 И главните свещеници и фарисеите, като чуха притчите Му, разбраха, че за тях говори; 46 но, когато поискаха да Го хванат, побояха се от народа понеже Го считаше за пророк.

Така че дори народът, който го слушаше, също Го защитаваше.

Исус се заобикаляше с хора, които Го обичаха, които бяха Негови приятели. И когато идваха Неговите врагове, те не можеха да Го хванат, защото се бояха от хората, които бяха около Него.

В това отношение Исус е пример за нас. Ако желаем да изпълним мисията си, ние също трябва да се обграждаме със съмишленици, съратници, поддръжници и приятели.

ДОБРЕ ОБМИСЛЕНА КОМУНИКАЦИЯ

На трето място, Исус защитаваше мисията си, като внимателно обмисляше думите си и говореше ясно. В Лука 19:9-28 стихове се казва:

10 Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото. 11 И като слушаха това, Той прибави и каза една притча, защото беше близо до Ерусалим, и те си мислеха, че Божието царство щеше веднага да се яви.

Когато говореше, Исус правеше изказвания за Човешкия Син и използваше притчи. Така той не можеше да бъде обвинен, понеже не казваше нищо директно – той просто разказваше историйки… Какво бяха притчите? Притчите бяха кратки разкази. Един земеделец дал лозето си на наематели и отишъл в друга страна… Но Исус не казваше конкретно: „фарисеите са грешници“ или нещо такова. Исус не говореше директно. Той говореше с притчи. Разбира се, когато говореше с притчи, фарисеите осъзнаваха, че Той говореше за тях, но не можеха да кажат нищо, защото Исус просто разказваше поучителни истории. По този начин Исус защитаваше служението Си.

В това Господ също е пример за нас – да бъдем много внимателни в нашите думи и в съдържанието на нашата комуникация към света. Да обмисляме къде говорим, какво казваме. Божието Слово ни насърчава да контролираме езика си. И се казва, че който владее езика си, той е съвършен човек, който може да управлява и цялото си тяло (Яков 3:2).

Един от начините, по които да защитаваме днес нашата мисия, е да издигаме авторитета на църквата. Защото начинът, по който Сатана действа, е да удря по авторитета на църквата. Казва: „Те са секта, не ги слушайте!“ Но ние трябва да бъдем много мъдри и внимателни и да живеем така, че нашите комшии и хората, които ни познават да кажат: „Абе, да, хората разправят, че са секта, но ние виждаме, че те са си много хубави хора. Правят добро; усмихват ни се; помагат ни; приемат ни. Не сме ги видели нито пияни, нито дрогирани, нито пък клюкарят, нито правят нещо лошо.“

КОНТРОЛ НА ВРЕМЕТО

Четвърто, Исус защитаваше мисията Си, като внимателно контролираше времето Си. Исус знаеше кога е Неговият час. Той знаеше какво трябва да прави, защото често се молеше. Рано сутрин, преди другите да са станали, Той отиваше на молитва, за да може да поддържа връзката си с Бог Отец (Марк 1:35). Също, след като извършваше чудесата, Той пак отиваше и се молеше (Марк 6:46). Знаеше къде трябва да проповядва и непрекъснато пътуваше (Лука 4:43).

Особено в последната седмица от живота Му контролът над времето в живота на Исус се вижда изключително ясно. Всичко е така добре планирано, все едно като от тайните разузнавателни служби. Всичко е точно разпределено във времето – какво ще случи и в колко часа; какво ще последва и в колко часа. По последните 24 часа на Исус може да се направи филм, който да се казва „24“. Филм, в който се случват различни неща, но всичко се случва в точно определен час.

Например когато Исус влезе в Ерусалим като Цар, Той каза на учениците: „Като отидете, ще намерите едно вързано магаре, ще го отвържете и ще ми го доведете“. Пророчеството трябваше да бъде изпълнено точно. Магарето трябваше да бъде такова, което никой все още не беше яздил. „Ако някой ви пита какво правите, ще кажете „На Господа трябва“ и той ще ви го даде.“ И те отидоха и се случи точно това. И Той възседна това магаре и влезе в Ерусалим като Цар.

Само след три дни, същите тези хора, които викаха „Осанна!“, сега викаха: „Разпни Го!“ Колко бързо се промени общественото мнение! Исус знаеше, че това случва, защото Той трябваше да умре на кръста. В същото време, обаче, Той трябваше да разкрие себе си като Цар, като Месия (Марко 11:11).

11 И влезе Исус в Ерусалим, в храма, и, като разгледа всичко, понеже вече се бе свечерило, отиде във Витания с дванадесетте.

През тази последна седмица, въпреки че Исус идваше в Ерусалим през деня, Исус не оставаше да нощува там. Защо? За да не бъде убит! За да се пази. В Ерусалим управляваха книжниците и фарисеите и ако Той беше там, можеше да бъде предаден и можеше много лесно да го хванат. Така те можеха да го убият преди времето Му. Но Исус не трябваше да бъде разпънат по-рано от определеното от Бога време. Разбирате ли? Той знаеше точно кога трябва да бъде разпънат. Затова, като отиваше да нощува във Витания, Той не допусна да го убият предварително.

Кой беше неговият домакин във Витания? Лазар, когото Той беше възкресил от мъртвите. Никой не смееше да направи нещо на Исус във Витания, защото всички хора се радваха, че Той е възкресил Лазар. Лазаров ден е съботата преди Цветница или Вход Господен. Защото, непосредствено преди да влезе в Ерусалим, Христос възкреси Лазар. Така че противниците му не можеха нищо да му направят във Витания, защото там Го считаха за пророк. За тях Той беше Пророкът, който възкреси Лазар от мъртвите, след като 4 дни е бил в гроба. Ако някой искаше да му направи нещо във Витания, той щеше да си има големи проблеми с хората, които бяха свидетели на това чудо.

Исус отиваше във Витания и там беше на сигурно място през нощта, за да бъде защитен, но през деня Той се връщаше в Ерусалим. И какво правеше там? Преобръщаше масите на среброменителите. „Разлайваше кучетата“, както се казва. Не само, ами направо ги побъркваше от яд, защото им спираше работата.

Според закона, хората трябваше да принасят в жертва животни. Съществуваше, обаче, следната възможност. Някой да си докара овен отдалеч, но свещеникът да не го одобри. Да каже: „Има недостатък. Не може да жертваш на Господ нещо с недостатък“. Затова хората си казваха: „Вместо да водя животното си толкова път, там те си имат готови овце без недостатък. Така че ще си купя от купя от тях“. Затова, там беше направен един голям пазар, за да може човек да си купи животно за жертва. Но пък, за да си купиш такова животно, трябва да имаш от храмовите пари. Защото твоите пари не са валидни там. Там си имаше „валутни обменни бюра“. Исус Христос, обаче, отиде и преобърна масите на среброменителите (Марко 11:15-19).

15 И дойдоха в Ерусалим; Исус като влезе в храма, почна да изпъжда ония, които продаваха, и ония, които купуваха в храма, и прекатури масите на среброменителите и столовете на ония, които продаваха гълъбите. 16 И не позволяваше да пренесе някой какъвто и да било съд през храма. 17 И поучаваше, казвайки им: Не е ли писано, „Домът Ми ще се нарече молитвен дом за всичките народи“? а вие го направихте „разбойнически вертеп“.

Исус искаше Божият дом да бъде дом на молитва, а не на търговия. Това още повече ядоса всички, които правеха този бизнес, и всички първосвещеници, защото те най-вероятно вземаха комисионни от всяка размяна или продажба. Затова искаха Исус просто да го няма. Мислиха как да намерят законови средства и да Го убият. Но какво правеше Исус всяка вечер? Не оставаше в града, а отиваше във Витания.

18 И главните свещеници и книжниците чуха това; и търсеха начин как да Го погубят, защото се бояха от Него, понеже целият народ се чудеше на учението Му. 19 А всякога на мръкване Той излизаше вън от града.

Главните свещеници и книжниците не можеха да хванат Исус през деня, защото „се бояха от народа“, не можеха да го атакуват и през нощта, защото „на мръкване Той излизаше вън от града“. Все пак, обаче, Исус трябваше да умре в Ерусалим на тази Пасха (Лука 22:7-13).

7 И настана денят на безквасните хлябове, когато трябваше да жертват Пасхата. 8 И прати Исус Петър и Иоан, и рече: Идете и ни пригответе, за да ядем Пасхата. 9 А те Му казаха: Къде искаш да приготвим?

Пасхата трябваше да се яде в Ерусалим. Не можеше Пасхата да се яде във Витания. Обаче, яденето на Пасхата в Ерусалим беше много опасно. Защото ако свещениците знаеха къде Той яде Пасхата, можеха да го хванат и да Го убият. Затова тази вечеря се нарича „Тайната вечеря“. И ето инструкциите, които им даде Исус:

10 А той им рече: Ето, като влезете в града, ще ви срещне човек, който носи стомна с вода; идете подир него в къщата, в която влезе, 11 и речете на стопанина на къщата: Учителят ти казва: Где е приемната стая, в която ще ям Пасхата с учениците Си? 12 И той ще ви посочи голяма горна стая, постлана; там пригответе. 13 И като отидоха, намериха както им беше казал; и приготвиха Пасхата.

Забележете какъв подробен план имаше Исус. Всичко беше просто разграфено по време като програма. Ние не знаем как този човек, който беше собственикът на тази стая, беше се разбрал с Исус. Но помислете, учениците трябваше да се срещнат с човек, с когото никога не бяха се запознавали. Как можеш да разпознаеш човек в тълпата? Това беше Ерусалим по време на Пасхата. Всички юдеи бяха там. Просто беше една голяма тълпа. И всички със стомни на главите си. Но как те разпознаха този човек? Защо? Защото по онова време онези, които ходеха за вода, бяха жените. И всички, които бяха със стомни на главите си, бяха жени. Това бяха специални съдове, които прилепваха на главата по специален начин и бяха удобни за носене. Но Исус им каза, сред всички тези жени, те ще видят един мъж със стомна на главата си. Учениците разпознаха човека поради това, че сред множеството той се открояваше. Това беше така, понеже той беше мъж, а всички останали със стомни на главите си бяха жени. Исус им каза, че по това ще го познаят. Но за да го направят, те трябваше да отидат на точното време и на точното място (Йоан 13:1-2).

Исус знаеше кой ще го предаде. Той знаеше и как ще го предаде. Знаеше, че трябва да отиде на определено място, да се моли, да бъде предаден, след това съден, осъден, разпнат и възкресен. Така че Исус контролираше времето си. В това Той е пример за нас – ние също да контролираме нашето време.

Нека всеки да се замисли за Неговата мисия, за това какви са заплахите за мисията му и как той може да защитава мисията си. Как? Ако гледаме какво правеше Исус:

  • Чрез избягване на излишна конфронтация – молитва за Божието водителство за това как да напредваме с мисията си
  • Чрез обграждане с добри приятели – екип от съмишленици и съработници
  • Чрез добре обмислена комуникация – като шлюз на язовир – да не задържаме истини, които могат да благословят, и да не заливаме хората с информация, с която да ги „удавим“.
  • Чрез планиране и контрол на времето си – като „изкупваме благовремието“, защото дните са лоши. Като мислим и планираме как можем да направим максималното за Господ в ограничения прозорец от време, който имаме на разположение.

РАЗГОВОРИ С ПОТЕНЦИАЛНИ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ

Но нека да се върнем назад и мислено да продължим с Исус по пътя Му към Ерусалим. За отбелязване е, че това пътуване не беше мълчаливо. По пътя си Исус срещаше различни хора и разговаряше с тях. Затова сега ще чуем три от тези разговори, които Исус води с три отделни личности (Лука 9:57-62).

57 А като вървяха в пътя, един човек Му рече: Ще те следвам дето и да идеш. 58 Исус му каза: Лисиците си имат леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони.

59 А на друг каза: Върви след Мене. А той рече: Господи, позволи ми първо да отида и да погреба баща си. 60 Но Той му каза: Остави мъртвите да погребат своите мъртви; а ти иди и разгласявай Божието царство.

61 Рече и друг: Ще дойда след Тебе, Господи; но първо ми позволи да се сбогувам с домашните си. 62 А Исус му каза: Никой, който е турил ръката си на ралото и гледа назад, не е годен за Божието царство.

Всеки един от тези разговори има някаква връзка с това да бъдеш последовател на Исус и да бъдеш фокусиран върху мисията си. На пръв поглед тези думи на Исус звучат остро и неоправдано взискателни. Освен това, като че ли в самите разговори има градация и всеки следващ е по-силен от предходния. Но нека да ги разделим и да ги разгледаме поотделно.

ИДОЛЪТ НА УДОБСТВОТО

Първият разговор с първия човек е предаден в стихове 57-58.

57 А като вървяха в пътя, един човек Му рече: Ще те следвам дето и да идеш.

Той беше ентусиазиран да бъде последовател на Исус.

58 Исус му каза: Лисиците си имат леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони.

Този човек казва, че той би следвал Исус накъдето и той да се насочи. Исус обаче погледна право във вътрешността на този човек, прочете ума му, позна сърцето му. В него Той видя любов към удобствата, към материалните неща. Затова, Исус каза за Себе Си, че Той няма къде да подслони главата си. Това означаваше, че Исус нямаше дом, нямаше материални придобивки. Творенията, животните и птиците имат своите „домове“, но не и Исус. С други думи, това, което може да ни отклони от изпълнението на цел номер едно в живота ни, от нашата мисия, е преследването на материално благополучие и благосъстояние. Ако казваш, че искаш да бъдеш последовател на Исус, не допускай любовта към материалните неща да ти попречи в изпълнението на твоята мисия.

Любовта към различни неща, с които сме свикнали, или които си мислим, че ни принадлежат по право може да застане на пътя ни към нашето идване при Христос и следването и служението на Него. Това е едно от разсейванията, които ни пречат да изпълним мисията си.

„Ние трябва да имаме къща. Как няма да имаме къща?!“ Нали? Но ако Господ Исус казва, че за да го последваш, ти трябва да се откажеш от удобството на дома си? Ако, представете си, живеем във време на гонение и потисниците ни искат да ти вземат къщата? Тогава би ли се съгласил да ти вземат къщата, но да останеше верен на Господ или би сметнал, че това е повече от това, което можеш да понесеш?

Ние всички се борим с това, което можем да наречем „факторът Ева“ в нас. Той е в нашето ДНК, в нашите гени. Какъв е този „фактор Ева“? „Факторът Ева“ е желанието винаги да имаш повече. „Факторът Ева“ се състои в това, че каквото и да имаш, то винаги не ти достига, винаги ти е недостатъчно. Той изглежда по следния начин: развълнуван си, че ще си купиш нещо – да кажем, някаква дреха и някаква друга вещ. Тя ти върши работа, но в момента, в който видиш друга подобна, ти искаш нея и съжаляваш, че си си купил това, което имаш, а не другото. Например, купуваш си някакъв телефон и той ти върши работа, но след това виждаш някакъв друг модел и си казваш: „О, бих как бих искал да го имам!“

В Битие 3. глава, Ева имаше всичко, цялото творение, цялата градина, всички дървета, всички животни, всичко беше нейно. Без едно дърво. И въпреки, че всичко, което имаше, беше абсолютно съвършено и прекрасно, за нея то не беше достатъчно. Дяволът й каза: „Ако ти нямаш това дърво, нямаш нищо!“ И ние сме същите. Ние все искаме още нещо, все копнем за още нещо. Дори това, че имаше самия Бог за личен приятел, на Ева не й беше достатъчно. Макар и онова, което нямаше, да беше несравнимо по-малко от това, което имаше, тя искаше само него и нищо друго.

Ние имаме Бог за приятел; ние сме изкупени и оправдани. Но това не ни е достатъчно. Ние искаме романтика. Искаме чуждото. Но това искане винаги да имаме нещо повече или нещо друго ни разсейва. „А бе, каква мисия?“ Ние мислим за други неща и забравяме, че имаме мисия и че тази мисия трябва да се защитава. Сатана гледа да ни разсее с удобствата, които ни предоставя, с грижите, с които ни оплита.

Ние можем да мислим за тази опасност за осъществяването на мисията ни като за нещата, които са „под нас“, нашите притежания – земята, или апартаментите, които притежаваме, колите, които караме, материалните неща, които управляваме. Нещата под нас – нашите притежания – могат да ни отклонят от осъществяването на цел номер едно в живота ни. Защото примерно, ако ти искаш да бъдеш мисионер, ти трябва да продадеш къщата си и да отидеш там, където Бог те изпраща. Готов ли си? Или казваш: „Нека другите да отидат, това не е за мен!“ Но ако всеки каже: „Нека другите да отидат“, тогава кой ще отиде?

ДАНЪК ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ

Разговорът с втория човек Лука ни предава в стихове 59-60:

59 А на друг каза: Върви след Мене. А той рече: Господи, позволи ми първо да отида и да погреба баща си. 60 Но Той му каза: Остави мъртвите да погребат своите мъртви; а ти иди и разгласявай Божието царство.

Този човек искаше да погребе баща си, но Исус му каза: „Остави мъртвите да погребват своите мъртви!“. Това, че той не казва: „Господи, позволи ми първо да изчакам баща ми да умре“, като загриженост за неговите старини, а „Господи, позволи ми първо да отида и да погреба баща си“ означава, че бащата на този човек вече беше мъртъв. Фактът, че той искаше да го погребе означаваше, че той вече беше мъртъв. Човекът не искаше отсрочка за това да се грижи за баща си, докато той беше стар и имаше нужда от помощ. Не. Той искаше отсрочка, за да го погребе. И това означаваше само едно – че бащата на този човек вече беше мъртъв.

В юдейската култура през първи век се е поставяло голямо ударение върху семейните отговорности и това ударение се кореняло в петата от Десетте заповеди: „Почитай баща си и майка си“. Това син да погребе баща си е било въпрос на дълг и чест. Синът е трябвало да погребе баща си. Но, за да можем напълно да разберем този разговор, ние трябва да познаваме традициите на онова време. Според тях, ако бащата на този човек все още не беше погребан, това предполагаше две възможности. Първата беше, че баща му беше умрял на същия този ден. Юдеите имаха обичай да погребват мъртвите си в деня, в който те умираха (както и Исус беше погребан в същия ден, в който Той умря на кръста). Жегата на Близкия изток ускоряваше разлагането на трупа. Но ако случаят беше такъв и бащата на този човек беше умрял на същия този ден, то последното нещо, което той би направил, би било да отиде да разговаря с равин. Той щеше да бъде на погребението, ако баща му беше умрял. Нямаше да отиде при Исус да иска да става Негов последовател.

Втората възможност е свързана с особения обичай, който те са имали – обичай за второ погребение. След като човек умираше, той биваше погребан в същия ден. Хората от онази култура, обаче, не погребваха мъртвите в земята като нас, а ги погребваха в гробници. Те полагаха тялото върху каменна платформа. След това изчакваха то да се разложи и да останат само костите. И когато оставаха само костите, тези кости се събираха и се поставяха в специална урна –  кутия за кости – и тази урна се поставяше на определено място вътре в стената на гробницата. Това поставяне на костите в урна беше всъщност второто погребение, което те са правили. Така в гробницата се е освобождавало място за още от членовете на семейството, в случай че те умрат и имат нужда от погребение. Гробниците са се използвали многократно и именно затова било нужно трупът на мъртвия да бъде изобилно отрупан с аромати – за да може да се пресече вонята от разлагането му. Това беше и причината, поради която жените, които отиваха на гроба на Исус, носеха аромати със себе си. Така че беше твърде възможно бащата на този човек вече да беше починал и погребан, и сега човекът да говореше за нужното изчакване разложението на трупа да отмине, за да може костите му да се поставят в урна и тази урна да се постави на определеното й място в гробницата. Като говори за „погребение“, този човек най-вероятно имаше предвид това второ, окончателното погребение на баща му. Това второ погребение обикновено се правеше около една година след първото.

Исус обаче не прие това извинение. Той каза: „Остави мъртвите да погребат своите мъртви.“. Но могат ли мъртви хора да погребват други мъртви хора или да правят каквото и да било? Очевидно е, че тук Исус използва метафора. Когато говори за „мъртви“, Той има предвид хора, които са духовно мъртви. Духовно мъртвите хора нямат ангажимента да следват Исус и да разширяват царството Му. Духовно живите хора могат да вършат работата на духовно мъртвите, но духовно мъртвите не могат да вършат работата на духовно живите. Духовно живите хора обаче имат различни приоритети от духовно мъртвите. Затова, след като духовно мъртвите не могат да вършат нашата работа, нека да ги оставим те да си вършат тяхната работа, а ние да си вършим нашата. Затова Исус каза: „Остави „мъртвите“ – тези, които не са повярвали – да погребват техните мъртъвци – да изчакват, да се занимават със спазването на обичаите, но ти не се бави, отиди и разгласявай Божието Царство, защото то е нашият приоритет, а не човешките предания и обичаи“.

Това, което имаме тук, е още едно разсейване или отвличане на вниманието ни. То идва от общественото мнение. В случая ставаше дума за един определен обичай. Неспазването му щеше да доведе до обсъждане на този човек и осъждането му от другите, затова че той не е изпълнил народния обичай. Ако този човек не беше спазил този обичай, хората щяха да скочат върху него и да кажат: „Ти, като вярваш в Исус, защо не погреба баща си втори път, според традицията да сложиш костите му в урна в гробницата, ами си тръгнал да мисионерстваш?“

И днес има хора, които ни натискат с техните традиции и обичаи, но ние не трябва да плащаме „данък обществено мнение“ и да допускаме общественият натиск да ни отклонява от изпълнението на цел номер едно в живота ни – да следваме Христос и да Му служим.

Така че, ето откъде можем да очакваме заплахи за изпълнението на мисията ни:

  • Изпод нас – това са нашите притежания
  • Около нас – това е общественият натиск, който ни кара да се съобразяваме с мнението на мнозинството.

ГЛЕДАНЕ НАЗАД

Третата среща на Исус по пътя му към Ерусалим е описан в стихове 61-62:

61 Рече и друг: Ще дойда след Тебе, Господи; но първо ми позволи да се сбогувам с домашните си. 62 А Исус му каза: Никой, който е турил ръката си на ралото и гледа назад, не е годен за Божието царство.

Човекът, който искаше да каже довиждане на близките си, се оказа неприемлив за последовател на Христос. Не че да се сбогуваш с домашните си, беше нещо лошо, но това, че той гледаше назад и фокусът му беше към миналото, го правеше негоден за Божието царство. Гледането назад, копнежът към миналото, е още една заплаха за изпълнението на нашата мисия. Какво имаме предвид под „гледане назад“? Работа, хобита, удоволствия, приятелства – всичко, което има магнитно привличане за нас, всичко, което ни пречи, вместо да се движим напред в следване на Христос, да спираме и да търсим него вместо Божието царство.

Носталгията към стария живот беше нещото, което попречи на израилтяните, които излязоха от Египет да влязат в Обещаната земя. Те си казаха: „О-о-о, хубаво ни беше в Египет!“ И затова си поставиха началник да се върнат обратно. По подобен начин и ние, вместо да се движим напред в несигурното бъдеще на следване на Христос, предпочитаме да си живеем в сигурността на познатото, в живота от „едно време“ – дори и ако това е живот без Христос. Някои хора казват: „Ама аз не съм си поживял! Трябва да си поживея първо и тогава ще стана християнин“. Но това би ни попречило да изпълним цел номер едно в живота си – да бъдем верни Христови последователи, които Му служат и Му угаждат във всичко. Ако чакаш да си поживееш, това означава, че гледаш назад. Животът не е зад теб, животът е пред теб. Затова Исус каза, че който е сложил ръката си на ралото и гледа назад, не е за Божието царство.

Забележително е това, че и в трите разговора става въпрос за „мен, моето и за аза“. Фокусът на първия човек беше върху погрешните материални неща. Вторият човек търсеше одобрение от неправилните човеци. Очите на третия човек бяха обърнати към неправилната посока. Но общото и при тримата беше, че те поставяха ударението, първо, върху самите себе си. Това, което е под нас – нашите притежания; това, което е до нас – нашите приятели, колеги и семейство, общественото мнение; и това, което е зад нас – магнитното привличане на нашия стар живот – и трите ни разсейват. Те отвличат вниманието ни от изпълнението на цел номер едно в живота ни: да познаем Бога и да го направим познат.

Но ние никога не трябва да забравяме главното. Всичко друго е второстепенно спрямо изпълнението на мисията ни, защото нейното изпълнение има отражение във вечността – както за нас, така и за тези, на които ние служим.

Помислете. Дали това послание наистина е от Бога? Дали имаме мисия? Дали Бог желае да правим ученици? Дали Бог желае да защитаваме мисията си? Дали допускаме различни неща в живота ни да ни разсейват и забравяме мисията си? Ние идваме на църква в неделя и си мислим, че след като сме дошли на църква, вече сме изпълнили дълга си към Бога. Излизаме от църква и казваме: „Довиждане, Господи. Не ми се меси през останалата част от седмицата! Другата седмица пак ще дойда! Но ти не ме занимавай през седмицата. Имам много задачи! Трябва да се грижа за материалните си неща. Трябва да се грижа за стария си живот. Трябва да се грижа за имиджа си и за общественото мнение. Имам обичаи, с които трябва да се съобразявам. Имам различни неща, които трябва да правя. Имам социален живот, социални връзки. Не ми се меси там! Другата неделя ще дойда. Даже и десятъка ще си дам. Само от понеделник до събота не ме занимавай с Твоите неща!“

Ако казваме това, трябва да се покаем. Защото Господ не желае да бъде наш Бог само в неделя. Той желае да бъде наш Господ в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота. Разбира се, и в неделя. В неделя ние се събираме, за да се учим как да вършим делото на служението; как да благовестваме; как да изпълняваме мисията си. Така че нека всеки за себе си да каже: „Аз имам мисия! Аз трябва да изпълнявам моята мисия!“ Всичко друго е второстепенно. Да, аз трябва да ходя на работа, защото на работа ще срещна хора, на които да благовествам. Да, аз трябва да отида на болницата, защото на болницата ще срещна хора, на които да благовествам. Аз трябва да отида на работа, защото там има колеги, които трябва да видят добрия ми живот и да се запитат: „Какво прави този човек да бъде стабилен?“ Аз трябва да преминавам през изпитанията и да не се предавам, за да бъда свидетелство за Бога. За да може моето изпитание да се превърне в свидетелство. За да може един ден да кажа както ап. Павел: „Пътя свърших, вярата опазих!“ И не само това, но когато отида в небето, няма да отида там сам. Ще взема и други със себе си.

Сподели във Фейсбук...