ЗДРАВАТА ЦЪРКВА

Ефесяни 4:1-16

През май 2010 в Пловдив беше организирана консултация по проблемите на църковния растеж в България чиято цел беше да се потърсят отговорни решения за действие в светлината на съвременните предизвикателства. На тази консултация бяха направени презентации от различни водещи служители в мисиите, църквите и образователните институции в България като Сара Хюит от „ЗДРАВА ОСНОВА”, п-р Иван Врачев от църква „СВЕТА ТРОИЦА”, Костадин Владев от ПЕТДЕСЯТНИЯ ФАКУЛТЕТ, Спаска Панчева от „БИБЛЕЙСКА ЛИГА” и др. Символичен домакин на събитието беше Таня Петрова, бивш ректор на ВЕБИ. На срещата беше отчетен огромен спад в развитието на Божието дело в България. Статистическите резултати са потресаващи. За последните няколко години 300 църкви са престанали да функционират. Вярващите сред турците милети са намалели от 10000 на 4000 души. Намаляване на вярващите се забелязва дори и сред ромите, които се оказват най-стабилно растящата група евангелски вярващи в страната. Между другото по темата се изказа и п-р Иван Врачев, който обърна погледа ни от статистиката и научните обяснения към Ефесяни 4:1-16 където според него ап. Павел ни дава библейския модел за здрава църква. Анализирайки този текст и споделяйки част от ценния си пастирски опит п-р Врачев очерта четири характеристики на здравата църква. Мисля, че те са изключително важни и актуални за времето в което живеем. Затова, желая да ги споделя с вас като покрай мислите на п-р Врачев ще включа и някои мои разсъждения по темата.

ЗДРАВАТА ЦЪРКВА Е ЕДИННА ЦЪРКВА – ст.1-6

Една здрава църква не би могла да бъде вътрешно разделена и пълна със скрити напрежения.

1 И тъй, аз, затворник за Господа, моля ви да се обхождате достойно на званието, към което бяхте призовани, 2 със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, като си претърпявате един друг с любов, 3 и се стараете в свръзката на мира да опазите единството в Духа. 4 Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: 5 един Господ, една вяра, едно кръщение, 6 един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички.

Тук ап. Павел ни призовава да живеем и да имаме поведение съответстващо на нашето небесно „звание”. Какво е то? „съграждани на светиите”, „членове на Божието семейство”, „храм свят на Господа”. Ние сме част от нещо свято, от нещо небесно, от нещо божествено, от нещо реално, от нещо живо и имаме отговорността да живеем като такива, каквито сме. Любовта и мира са свръзката между нас като живи камъни, които „се вграждат заедно в Духа за Божие обиталище”. Виждате ли, църквата не е сградата. Църквата сме ние, хората, изкупени чрез драгоценната кръв на Господа, за да съставляваме Неговото тяло.

И забележете, ние не сме призовани да създаваме единство помежду, си, а да опазваме единството, което вече имаме. То ни е дадено като предпоставка, като даденост, която се основава на единството на Троицата. Тъй като има само един Отец (Небесен Баща), има само едно семейство. Тъй като има само един Господ Исус Христос, има само една вяра, само една надежда и само едно  кръщение. Тъй като има само един Святи Дух, има само едно тяло. Така че, няма нужда да градим единство. Ние имаме единство и то е съвършено, седморно.

1. Едно тяло – църквата на новородените;
2. Един Дух – Святия;
3. Една надежда – блажената надежда за възкресението от мъртвите и вечния живот;
4. Един Господ – Исус Христос
5. Една вяра – християнската;
6. Едно кръщение – в името на Отец, и Сина, и Святия Дух;
7. Един Бог и Отец – няма друг Бог освен Него.

Това е базата на единството между вярващите и единството между църквите, които проповядват разпнатия и възкръснал Христос. Седем са нещата, които ни свързват, а само един е онзи, който иска да ни раздели – Сатана. Той е, който „сее раздори между братя” (Притчи 6:19), той е, който всякога ни клевети пред Бога (Откровение 12:10), той е, който „като рикаещ лъв обикаля и търси кого да погълне” (1 Петрово 5:8). Но когато му се съпротивим, той бяга от нас (Яков 4:7)!

Така че, ние нямаме нужда да създаваме единство, но имаме нужда и отговорност да го опазваме. Как се опазва единството? „Със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, като си претърпявате един друг с любов”. Опазването на единството изисква с усилие, характер, отстъпване, приемане, простителност – все качества на християнския характер, които трябва да изграждаме в себе си. То включва и качествено общение между вярващите. Единството трябва да бъде стегнато със „свръзката на мира”.

Между другото на консултацията се отчете, че една от причините за прекратяването на съществуването на определени църкви са разцепленията и конфликтите и липсата на зрялост и отработени процедури за тяхното решаване. Най-големия враг на единството в Духа е недостатъчно обновения и осветен характер както на вярващите, така и на водачите в църквата.

Духовното единство изисква не само опазване, но и качествено и ефективно общуване между вярващите. Не можем да говорим за единство в Духа, ако в църквата липсва качествено и пълноценно общение между вярващите. Не е тайна, че една голяма част от новите църкви стартират по причина на огорчение и разцепление.

П-р Врачев сподели как в началото на тяхната църква към тях са се присъединили много вярващи ранени от други вярващи. По онова време един негов приятел, вярващ от дете с болка му е споделил: “Всички пастири говорят за любов, а такова нещо няма. Аз не съм виждал такова нещо като любов в църквата”. Тези думи са го жегнали в сърцето и затова още в началото на тяхната църква, те са се амбицирали да живеят в любов и са взели решение че за тях взаимоотношенията винаги ще бъдат по-важни от дейностите. Тяхната сентенция е била: „Взаимоотношенията са по-важни от дейностите.”. С други думи, каквото и да направим за Господа, колкото и полезни неща да вършим, каквито и служения да развиваме, ако в този процес оставим след себе си ранени хора, то всичко това се обезсмисля. Дори и с риск да не можем да постигнем всичко, което бихме желали, ние би трябвало да поставяме взаимоотношенията като приоритет над постиженията, защото Божието Слово казва, че по това ще ни познаят, че сме Христови ученици – ако имаме любов помежду си.

И тук ние срещаме още едно предизвикателство – да се справим с тенденцията за отчуждение, която все повече и повече навлиза в обществото и културата ни. Самият Господ каза, че в последно време „любовта на мнозинството ще охладнее”. И ние виждаме как съвременния човек става все по-откъснат от другите, все по-голям индивидуалист и все по-голям егоист. Съвременните технологии, интернет и телевизия допринасят още повече за този деградивен процес. Ние ставаме все по-откъснати и все по-отделени едни от други. И п-р Врачев каза, че и те все още не са намерили решение на този проблем в тяхната църква.

По нататък в текста апостол Павел започва да се занимава с растежа. Но, той не започва да говори за растеж преди да е поставил основата на единството. Виждате ли, единството е предпоставка за растежа. Без единство няма растеж. Без единство има само разруха и унищожение. Затова Сатана ни атакува точно там. Раздразнение, говорене зад гърба, роптание – това са оръжията на сатана. Нека Бог да ни даде прозрение да ги разпознаваме и сила да ги неутрализираме, защото, без единство, няма растеж.

Ако погледнем историята и на нашата църква до този момент, ще видим, че винаги, когато сме били задружни, сме успявали. И обратно, винаги, когато сатана е успявал да ни противопостави един на друг по някакъв начин, Божието дело е страдало. Затова нека да решим – да бъдем единни –  задружни и сплотени, само така, ще можем да растем и да принасяме слава на Бога. Защото всичко в крайна сметка е за Негова слава. Амин.

ЗДРАВАТА ЦЪРКВА РАЗПОЗНАВА ДУХОВНИТЕ ДАРБИ НА ЧЛЕНОВЕТЕ СИ – ст.7-11

7 А на всеки от нас се даде благодат според мярката на това, което Христос ни е дал 8 Затова казва: –
“Като възлезе на високо, плени плен
И даде дарове на човеците”.
9 (А това “възлезе” що друго значи, освен че бе и [по-напред] слязъл в местата по-долни от земята. 10 Тоя, Който е слязъл, е същият, Който и възлезе по-горе от всичките небеса, за да изпълни всичко). 11 И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители,

Това е един от няколкото текста в Новия Завет в които се говори за духовни дарби и служения. Бог не очаква от нас ние да му служим със собствени сили. Той иска ние да Му служим с дарбите, които ни дава Той.

Здравата църква помага на вярващите в нея да открият дарбите си и да започната да служат според тях. Здравата църква изгражда местни лидери, които са способни да обучават и другите. Затова и ние настояваме всеки да открие дарбата и служението си и да започне да служи в църквата според тях. Това служение не е на човек, то е на Бог.

Съществуват анкети, които на базата на въпроси, които определят какво е това, което ни мотивира, могат да ни насочат за това, какви са дарбите ни. Ако някой иска такава анкета, нека да ми се обади и аз ще му и ще му помогна да открие дарбите си. Но, човек не трябва да чака. Защото дарбите се виждат до голяма степен по плодовете на човека. Например, ако някой има дарбата да ръководи, то след него ще има хора, които да го следват. Ако някой има дарбата да основава църкви, то вече ще е основал няколко. Така че, не чакай първо да откриеш дарбата си и чак тогава да започнеш да служиш на Бога. Предай Му се, посвети Му се и се включи в служението, което има нужда и Бог постепенно ще ти открие каква е дарбата ти.

ЗДРАВАТА ЦЪРКВА МОТИВИРА ВСИЧКИ ВЯРВАЩИ ДА СЛУЖАТ – ст.12

12 за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло, с цел да се усъвършенствуват светиите;

Първото нещо, което виждаме тук е, че растежът на църквата е обща отговорност. Той не е отговорност само на пастира, не е отговорност само на духовния съвет. Благодатта и дарбите, които Христос ни е дал за служение са за всички. Не се казва: „а на някои от нас”. Казва се „а на всеки от нас”…, „а на всеки от нас”! Разбира се, мярката е различна. На един му е дадено повече, на друг по-малко. Но затова не можем да се сърдим на никого, защото мярката не се определя от човек, а от самия Господ Исус. Той е, който дава даровете. Той е, който определя мярката. Но, така или иначе, дар или дарба има за всеки. Има инструктори, които ни учат на Христовото учение и ни водят към единство на вярата, но работата по самия растеж се върши от всички.

Служението е отговорност на всички вярващи, а не на определен професионален клир. Пастирът и останалите водачи са отговорни да усъвършенстват всички светии в църквата за делото на служението, т.е., служението се извършва от всички вярващи. Христос доставя частите, но когато всяка част, всеки вярващ си работи на мястото, то тогава цялата църква расте. Затова казваме, че здравата църква мотивира всички вярващи в нея да поемат тяхната отговорност и товар за делото на служението.

Трагично е когато пастирът и духовния съвет вършат работата в църквата, а другите просто да си седят на столовете или на пейките и не правят нищо, или пък, което е по-лошо да роптаят и да недоволстват от това, което по-активните в църквата правят. Една такава неправилна представа може би се е създала, когато църквата се е разделила на свещеници и миряни, клир и енориаши. Но, ако миряните или енориашите в църквата са пасивни, тогава как можем да очакваме растеж и развитие? Това ограничава църквата до потенциала само на един или няколко човека. Но един или няколко човека не могат да направят нищо. Затова според мен това разбиране е неправилно.

Но нека го сравним с Божието Слово. В този пасаж, който прочетохме, какво виждаме? Източникът на растежа е Бог, но кой го произвежда? Апостолите, пророците, благовестителите, пастирите и учителите ли? Не. Те учат светиите на делото на служението. Кои са светиите? Всяка една част на тялото. Светиите са миряните или енориашите в църквата. Те са, които произвеждат растежа на църквата чрез тяхното служение. Апостолите, пророците, благовестителите, пастирите и учителите само ги учат как да служат на Бога по-добре. Вярващите трябва да поемат тяхната отговорност и техния товар в делото на служението, понеже те са части на тялото. Ако в нашето тяло има неработеща част – трябва да се намеси хирург, т.е., тази част трябва де отстрани. В местната църква трябва да работят всички части. Част, която не работи за тялото, тя сама себе си осъжда на това да бъде отстранена от тялото. Опитът показва, че най-рисковата група за отпадане от вярата е групата на неактивните, недействащите, неслужещите християни. Всички вярващи трябва да участват в делото на служението, не само защото всички сме части от тялото, но и защото всички сме свещеници на нашия Господ. Новият Завет е пълен със стихове, в които се говори какво трябва да правим „един на друг” или „един с друг”. Римляни 15:14 е един изключително показателен стих в това отношение. Тук ап. Павел се обръща не към пастира, не към духовния съвет, а към всички вярващи, към цялата църква:

14 И сам аз съм уверен за вас, братя мои, че сами вие сте пълни с благост, изпълнени с всяко знание, и че можете да се наставлявате един друг.

Значи, наставляването, поддържането на една църква е отговорност на цялото тяло – включително и на тези, които не са пастири, не са дякони, не са в духовния съвет, нямат духовно образование и т.н.

Нека да вземем за пример посещението да болните или възрастните хора, които не могат да идват на църква. Само пастирът ли трябва да ги посещава? Да, той несъмнено трябва да посещава хората от църквата си, но само той ли? Или пък когато някой има нужда само пастирът ли трябва да се моли за него, само неговата молитва ли е чута?

Ако по отношение на единството на църквата предизвикателствата, които срещаме са необновените християнски характери и отчуждението, то по отношение на служението, предизвикателствата с които се сблъскваме са заетостта, умората и нежеланието за служение. Заетостта и умората от ежедневната динамика водят вярващите към духовна пасивност. Общата тенденция – както на местно, така и на национално и на международно ниво – е все по-вече активни вярващи, които в миналото са били активни и много действащи в Божието дело, утвърдени вярващи да преминават към все по-пасивна и по-пасивна позиция. Все по-малко и по-малко са хората, които носят перманентна отговорност. Все още има хора, които са готови да служат, но само, ако „имат свободно време”, ако „не са уморени”, могат да свършат нещо за Господа. Все повече хора казват: „Зает съм, не мога, нямам време, бизнес, работа, семейство… и т.н.”. Това е един много тежък проблем.

Вярващите днес не само не желаят да служат на Бога, но не желаят дори и да ходят на църква редовно. Все повече се налага се модел с едно богослужение седмично. Преди терминът “неделни християни” – беше нещо обидно, но днес това все повече и повече се установява като един налагащ се, общоприет модел на християнски живот. Това е нещо срещу което трябва да се борим и срещу което да въстанем със всички сили и средства.

ЗДРАВАТА ЦЪРКВА Е РАСТЯЩА ЦЪРКВА – ст.13-16

13 докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота; 14 за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; 15 но, действуващи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос, 16 от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всеки став, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта.

Здравата църква е растяща църква. Както едно дете, ако е здраво, то расте, така и една местна църква, ако е здрава, ще расте. Затова и нашият фокус трябва да бъде върху качеството, а не върху количеството, защото, ако качественото християнство се възпроизвежда и расте количествено. Духовният растеж произвежда числен и географски растеж, затова нашия фокус трябва да бъде най-вече върху качеството на нашата вяра и живота ни с Бога.

Какви са целите на растежа – „единство на вярата и познаването на Божия Син”, „пълнолетно мъжество”, „мярката и ръста на Христовата пълнота”. Затова в църквата трябва да се набляга както върху поучението на Божието Слово, така и върху на молитвата и поклонението. Защото, ако чрез поучението върху Божието Слово ние растем в знание за Бога, то чрез молитвата и поклонението ние достигаме до такива лични взаимоотношения с Бога, които ни помагат да познаваме лично самия Бог.

Схващате ли последователността в текста? Това е Христовия план за растеж на църквата. На най-високото ниво е самият Христос. Той е главата на църквата. Той е източника на растежа. Той е който дава инструкторите на църквата. Той е който ни свързва в едно. Той е който дава благодат на всеки един от нас.

На второто ниво са инструкторите в тялото – петкратното служение – апостоли, пророци, благовестители, пастири и учители. Те са които ни подготвят за служение и които координират действията ни. Тяхната цел е да подготвят църквата за служение, да предизвикат вярващите към усъвършенстване, да ни доведат до единство на вярата и до зрялост. Единството на вярата и зрелостта, пък, от своя страна, ще ни направят да бъдем непоклатими от ветровете на заблудата и ще ни укрепят за да можем да работим за растежа на тялото.

На третото ниво са всички останали в тялото – светиите, които вършат делото на служението, всички отделни части и стави в тялото, които под ръководството на инструкторите в действат според дарбите си за да изработят растежа на тялото, за да може това тяло да изявява Бога на земята.

П-р Врачев сподели, че те желаят в тяхната църква да има „жажда за учене”. Затова имат установена програма за ученичество, наречена „ЖИВОТ В РАЗВИТИЕ”, която действа на четири нива.

• Първо ниво – курс за търсещи и нови хора (нещо подобно на Алфа курс) – те са го озаглавили „ЗАПОЗНАВАНЕ С ХРИСТОС”.
• Второ ниво – курс за новоповярвали или за членство към църквата – „НОВ ЖИВОТ В ХРИСТОС”
• Трето ниво – курс за израстване в зрялост – „ИЗРАСТВАНЕ В ХРИСТОС”
• Четвърто ниво – за служещите в църквата – „СЛУЖЕНИЕ НА ХРИСТОС”

Освен това той спомена, че голям процент от техните младежи преминават през Библейските училища ОРА Интернешънъл и ICI – ГЛОБЪЛ ЮНИВЪРСИТИ, а много от тях продължават образованието си и във ВЕБИ (Висшия Евангелски Богословски Институт), който има открит учебен център в Пловдив – всичко това дава една стабилна база за растеж във знание и компетентно служение на Бога.

Ние може да нямаме всички тези ресурси и учебни програми, но въпреки това трябва да се посветим на ученичество. То ни насърчава да растем в Христовото учение до момента в който да можем да се възпроизвеждаме. Защото как расте тялото? Чрез деление на клетките, чрез възпроизвеждане на една клетка във друга. Всичко това съответства и на нашата мисия:

Ние сме се посветили
да ВОДИМ хора при Бога,
да ги УТВЪРЖДАВАМЕ във вярата
и да ги ЕКИПИРАМЕ за служение,
като влагаме себе си в тях,
като ги мотивираме и подпомагаме
да се ВЪЗПРОИЗВЕЖДАТ
в множество поколения
ПОСЛЕДОВАТЕЛИ на Христос.

Какво е предизвикателството по отношение на нашия духовен растеж? Предизвикателството е да се справим с тенденцията на деградация, която се наблюдава днес. В Евреи 5:11-12 четем едни думи, които са много актуални днес:

11 Върху това имаме да кажем много неща и мъчни за поясняване, защото сте станали тъпи в слушане. 12 Понеже докато вие трябваше до сега, според изтеклото време, и учители да станете, имате нужда да ви учи някой изново най-елементарните начала на Божиите словеса, и достигнахте да имате нужда от мляко, а не от твърда храна.

Виждате ли, Бог желае ние от деца да станем възрастни, а ние от деца ставаме бебета! Движим се в обратната посока – вместо прогрес, претърпяваме регрес. Вместо да растем, ние намаляваме, вместо да се развиваме, ние деградираме… Затова, трябва да се покаем, да се напънем и да сменим посоката!

В заключение бих казал, че растежът на църквата в България зависи от растежа на всеки един от нас по отделно. Ние не можем да променим външните фактори, ние не можем да променим другите, ние не можем да променим времето, но с помощта на Святия Дух ние можем да променим себе си. Затова, нека всеки един от нас си зададе следните въпроси:

1. Живея ли в любов? Миротворец ли съм? Миротворец ли съм или ставам инструмент за разцепление в ръката на Сатана. Търпелив ли съм към другите? Склонен ли съм да прощавам или съм тая непростителност и огорчение в сърцето си?
2. Разбрал ли съм какви са духовните ми дарби и служа ли според тях?
3. Изпълнявам ли служението си или съм го оставил на „професионалистите”? Служа ли на другите или съм само обект на служение от тяхна страна? Работя ли за тялото или работя за себе си? Работя ли за „кошера” или съм станал духовен „търтей”?
4. Раста ли духовно? Обучавам ли с в познанието на Бога и в добри дела? Възпроизвеждам ли се в други ученици и помагам ли им в тяхното възпроизводство в други? Или съм изоставил духовните дисциплини и съм се отпуснал и съм станал един номинален християнин?

Вярвам, че ако всеки един от нас си отговори на тези въпроси и се отдаде на служение и духовен растеж, църквата в България ще престане да намалява и ще започне да расте. Защото, здравата църква не е църква, която няма проблеми, а църква, която е единна, служеща и растяща.