ГРИЖА ЗА ВЪТРЕШНИЯ ЧОВЕК

2 Коринтяни 4:16-5:10

В Новият Завет съвсем ясно се говори за “вътрешен” и “външен” човек. Външният човек е нашето тяло, а вътрешният човек е нашият дух. Външният човек е видим, вътрешният е невидим. Това, обаче, че е невидим, не означава, че не съществува. Напротив, според ап. Павел видимите неща са временни и подлежащи на промяна. Невидимите неща са вечни. Вечен е и нашият вътрешен човек (2 Коринтяни 4:16-18).

16 Затова ние не се обезсърчаваме; но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява. 17 Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, 18 които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни.

Като хора, които имат това разбиране, ние трябва да се грижим не само за “външния”, но и за “вътрешния” човек. Историята за Марта и Мария ни напомня това. Марта беше притеснена как ще посрещни своя почетен гостенин. Бързаше и се суетеше. Но нейната грижа беше за външния човек. Мария заряза всичко друго, седна при нозете на Исус и слушаше Словото Му. Противно на човешките очаквания, Исус упрекна Марта и похвали Мария. Защо? Не че грижата за храната и чистотата не е важна. Но тя не трябва да бъде приоритет пред грижата за вътрешния човек. По едно време Марта се ядоса на сестра си, че не й помага. Даже възропта пред Спасителя (Лука 10:40).

40 Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне.

Какво каза Исус (Лука 10:41-42)?

42 Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща; 42 но едно е потребно; и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея.

Добрият дял, който няма да се отнеме е Божието Слово, което е храна за вътрешния човек. Във този случай Исус ни насърчи да се грижим за вътрешния си човек. Не да бъдем мързеливи и да прикриваме мързела си с лицемерна духовност, но наистина да имаме правилни приоритети.

В своята молитва в посланието към Ефесяните ап. Павел също се моли за растежът и укрепването на техния вътрешен човек (Ефесяни 3:14-16).

14 затова, прекланям коленете си пред Отца [на нашия Господ Исус Христос], 15 от Когото носи името си всеки род на небесата и на земята, 16 да ви даде, според богатството на славата Си, да се утвърдите здраво чрез Неговия Дух във вътрешния човек,

Какви са потребностите на нашият вътрешен човек. От какво има нужда той за неговото утвърждаване? От същото, от което се нуждае и външният ни човек – храна, вода, общение и движение – само, че всичкото това да бъде чрез Божият Дух – да бъде духовно.

Духовна храна

В 1 Петрово 2:1-2 ап. Петър говори за “чистото духовно мляко”.

1 И тъй, като отхвърлите всяка злоба, всяка лукавщина, лицемерие, завист и всяко одумване, 2 пожелавайте като новородени младенци, чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към спасение,

Кое е това “духовно мляко”? Словото Божие. Къде можем да го намерим? В Библията, в Църквата, в помазани духовни книги и касети. След като по няколко пъти на ден храним външния си човек, храним ли по същия начин и вътрешния си човек? Или го оставяме да умре от духовен глад?

Духовно питие

В Ефесяни 5:18 ап. Павел оприличава Святият Дух на “духовно вино”. Защо? Когато човек се напие с вино, той изпада под влиянието на алкохола. По същият начин когато човек се изпълни със Святия Дух той изпада под влиянието на Святият Дух. Става смел, дръзновен, и престава да се срамува от Господа и от благовестието. Както човек, като се напие, започва да пее пиянски песни, така и човек изпълнен със Святия Дух започва да пее псалми и хваления към Господа. Ето защо ап. Павел съветва:

18 И не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, но изпълняйте се с Духа; 19 и разговаряйте се с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си,

Общуване с духовни хора

За да може да расте и да се развива, нашият вътрешен човек има нужда от общение. Затова в Посланието към Евреите 10:23-25 четем:

23 нека държим непоколебимо надеждата, която изповядваме, защото е верен Оня, Който се е обещал; 24 и нека се грижим един за друг, тъй щото да се поощряваме към любов и добри дела, 25 като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават, а да увещаваме един друг, и толкова повече, колкото виждате, че денят наближава.

Нашият вътрешен човек не може да живее сам. Едно интересно изучаване на Божието Слово е да се види какво трябва да правим един за друг. В горните стихове се казва: “да се грижим един за друг”; “да се увещаваме един друг”. В 1 Солунци 5:11 се казва “насърчавайте се един друг”. В Галатяни 5:13 “служете си един на друг”. В 1 Солунци 5:15 – “да търсим доброто един на друг”. В 1 Солунци 4:9 “да се обичаме един друг”. В Ефесяни 5:21 – “да се подчиняваме един на друг”. В Ефесяни 4:32 – “да си прощаваме един на друг”. Ние не можем един без друг, “защото сме части един на друг” (Ефесяни 4:25). За съжаление някои не го разбират, отделят се от църквата и осъждат вътрешния си човек на изолация.

Упражнение в добри дела

Освен духовна храна, духовно питие и духовно общение, нашият вътрешен човек се нужда е и от движение – упражнения в добри дела. Ето какво казва ап. Павел по този въпрос в Посланието към Тит 3:8:

8 Вярно е това слово. И желая да настояваш върху това, с цел ония, които са повярвали в Бога, да се упражняват старателно в добри дела. Това е добро и полезно за човеците

НОВИ ВЪНШНИ ЧОВЕЦИ

Това, което научаваме по-нататък във 2 Коринтяни 5 е, че Бог ни е приготвил нови, небесни, славни, външни човеци (2 Коринтяни 5:1-4).

1 Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен. 2 Понеже в тоя дом и стенем като ожидаме да се облечем с нашето небесно жилище, 3 стига само, облечени с него, да не се намерим голи. 4 Защото ние, които сме в тая телесна скиния, като обременени, стенем; не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота.

Когато тук се говори за “дом”, за “скиния”, за “здание” и за “жилище” се има в предвид не някакви светилища, къщи или постройки, а нашето тяло. То е домът на вътрешният ни човек. Вътрешният ни човек не може да бъде сменен. Той е невидим и вечен. Подновява се всеки ден от обитаващият в нас Святи Дух. Външният ни човек, обаче може да бъде сменен. Сегашният ни, плътски вътрешен човек всеки ден тлее, остарява, разваля се и умира. Всичко това е следствие на греха. Бог, обаче, в своята милост ни е приготвил вечни, небесни, безсмъртни тела. Ние не знаем какво точно ще представляват нашите небесни тела, но знаем, че ще бъдат от същото естество като възкресеното тяло на Исус (1 Йоаново 3:2). Във Филипяни 3:20-21 се казва:

20 Защото нашето гражданство е на небесата, отгдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа, 21 Който ще преобрази нашето унижено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло,

ЗАЛОГЪТ ЗА НОВИТЕ ТЕЛА

Всичко това е чудесно, но откъде да знаем, че то наистина ще се случи? Разбира се Бог е верен на обещанията си, но в своята милост, Той ни е дал и допълнителен залог – Святият Дух (2 Коринтяни 5:5).

5 А Бог е, Който ни е образувал нарочно за това, и ни е дал Духа в залог на това.

Същото се казва и в Посланието към Римляните 8:9-11:

9 Вие, обаче, не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов. 10 Обаче, ако Христос е във вас, то при все, че тялото е мъртво поради греха, духът е жив поради правдата. 11 И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас.

НЕЩО МНОГО ПО-ДОБРО

Естествено е човек да се бои от смъртта. Този страх е нормален и здравословен. Той обаче не трябва да бъде прекален и да ни поробва. По надолу във 2 Коринтяни 5 ап. Павел говори за превъзходството на това да напуснем тленните си тела.

6 И тъй, понеже винаги се одързостяваме, като знаем, че, докато сме у дома в тялото, ние сме отстранени от Господа, 7 (защото с вярване ходим, а не с виждане). 8 – понеже, казвам, се одързостяваме, то предпочитаме да сме отстранени от тялото и да бъдем у дома при Господа.

Като христови ученици ние не сме в неведение по въпроса какво ще стане с нас след смъртта ни. Според Библейското разбиране за смъртта тя не е край, а отделяне. Когато умрем ние не преставаме да живеем, а просто се отстраняваме от тялото си и влизаме в Божието присъствие. За християните смъртта не е край, а врата към нещо по-добро, врата към дома, коридор към среща с Господа, преминаване към едно състояние, което е за предпочитане пред живота в нашето тленно тяло. Във Филипяни 1:21-24 ап. Павел нарича смъртта “придобивка”. Това не значи да се стремим към нея, но да не се боим от нея:

21 Защото за мене да живея е Христос, а да умра, придобивка. 22 Но ако живея в тялото, това значи плод от делото ми; и така що да избера не зная, 23 но съм на тясно между двете, понеже имам желание да отида и да бъда с Христа, защото, това би било много по-добре; 24 но да остана в тялото е по-нужно за вас.

В тези стихове ап. Павел говори така, като че ли има възможността да живее в две състояния. Едното от тях е по-приятно, а другото е по-полезно. Като един добър алтруист той избира по-полезното. Но той знае, че то ще е само временно, и след като си свърши работата на тази земя той ще отиде при Христос.

Същото казва и ап. Петър във 2 Петрово 1:13-15. Тук и той като ап. Павел говори за живота за временен престой в телесната хижа, а за смъртта като за напускане на телесната хижа. Самата дума “хижа” говори за нещо временно, а не постоянно:

13 И мисля, че е право, докато съм в тая телесна хижа, да ви подтиквам чрез напомняне; 14 понеже зная, че скоро ще напусна хижата си, както ми извести нашият Господ Исус Христос. 15 Даже ще се постарая щото вие и след смъртта ми, да можете всякога да помните тия работи.

МОЖЕТЕ ДА ЗАПАЗИТЕ ВИЛИЦАТА СИ

В интернет четох за една жена, която се разболяла от смъртоносна болест и й оставали само няколко месеца живот. Докторът й казал да започне да се приготвя за смъртта, затова тя се свързала с пастора си и го поканила у дома за да обсъдят някои детайли във връзка с нейните последни желания. Казала му кои песни иска да се пеят на погребението й, какви писания би желала да се прочетат и как искала да бъде облечена. Жената казала също на пастора, че иска когато я погребват да сложат в ковчега й и любимата й Библия.

Всичко било уредено и пасторът тъкмо станал да си тръгва, когато жената изведнъж си спомнила нещо важно за нея. “Има още нещо” – възбудено започнала тя.” И то е много важно. Искам да бъда погребана с една вилица в дясната си ръка.” Пасторът стоял и гледал жената озадачено без да знае какво точно да каже. “Това ви шокира, нали?” – попитала жената. “Е, ако искам да бъда честен, трябва да призная, че съм малко озадачен от това желание.” – отговорил пасторът. Жената обяснила: “През всичките години през които съм посещавала социалните кухни, организирани от църквата, най-приятният миг от обяда за мен винаги е бил когато раздигат чиниите от основното ядене този от обслужващият персонал който го прави да се наведе лекичко над мен и да ми каже: “Можете да запазите вилицата си”. Тази фраза ми беше любима, защото тя ми подсказваше, че ще има десерт, и че той ще бъде нещо много вкусно, най-сладката част от целия обяд. Щом ще трябваше да се яде с вилица, а не с лъжица, значи нямаше да бъде някакво желе или пудинг – щеше да бъде торта, кекс или пай – нещо твърдо. Така че, аз просто искам хората да ме видят там в ковчега с вилица в ръка и да се почудят: “За какво й е тази вилица?” Тогава искам ти, като пастор да им кажеш: “Следва нещо по-добро, затова и вие си запазете вилицата!”.”

При тези думи очите на пастора се изпълнили със сълзи на радост и той за последен път прегърнал тази жена. Знаел, че може би това е последния път когато я вижда преди смъртта й. Но също така знаел, че тази жена има по добро схващане за небето от самия него. Тя знаела, че това което следва е НЕЩО ПО-ДОБРО.

На погребението хората минавали покрай ковчега на жената, виждали Библията в ковчега й и вилицата, поставена в дясната й ръка. Отново и отново пасторът чувал един и същ въпрос: “Каква е тази вилица?” По време на проповедта си пасторът разказал на хората за разговорът, който имал с жената малко преди тя да умре. Обяснил им какво тази вилица символизира за жената. Споделил, че от последната си среща с жената не може да спре да мисли за вилицата и им казал, че може би и те няма да могат да спрат да мислят за нея. Бил прав.

Следващият път, когато ви кажат да запазите вилицата си за десерта, нека това напомни и на вас, че след смъртта за нас идва нещо по-добро!

Знаейки, че напускайки тази земя ще се озовем в присъствието на Господа, ние понякога се молим: “Господи, вземи ме!”. Но това не е Божията воля! Чуйте как се моли Исус в Йоан 17:15:

15 Не се моля да ги вземеш от света, но да ги пазиш от лукавия.

Бог е определил ден за всеки от нас. Ден в който ще трябва да се явим пред лицето Му и да отговаряме за делата си. Но дотогава, Той има работа за нас на тази земя. Има молитви, които трябва да изречем, свидетелства, които трябва да извършим, добри дела с които да благословим хората около нас.

ГОТОВИ ЛИ СМЕ?

Освен това винаги трябва да си задаваме въпроса: “Готови ли сме да застанем пред Христовото съдилище?” Вижте как завършва ап. Павел този пасаж:

9 Затова и ревностно се стараем, било у дома или отстранени, да бъдем угодни на Него. 10 Защото всички трябва да застанем открити пред Христовото съдилище, за да получи всеки според каквото е правил в тялото, било добро или зло.

В Посланието към Евреите 9:27 се казва: “тъй като е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд”. Каква ще бъде нашата присъда? Вечно осъждение заедно със сатана и неговите ангели (Матей 25:41) или ще кажем заедно с ап. Павел (2 Тимотей 4:7-8):

7 Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих; 8 отсега нататък се пази за мене венецът, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в оня ден; и не само на мене, но и на всички, които са обикнали Неговото явление.

Нека Бог да ни помогне и ние да завършим успешно нашето земно поприще, и ние да опазим вярата си докрай. Затова, обаче, не трябва да забравяме вътрешния си човек. Трябва да мислим и да се грижим за него. Защото не външният ни човек, но вътрешният ще премине във вечността. Амин.