ВИЖДАНЕ ЗА ЕДИНСТВО И РАСТЕЖ

Ефесяни 4:1-16

Вярвам, че една от ролите на пастира е той да дава виждане на църквата за нейното развитие и движение напред. Когато говоря за „виждане“ аз имам предвид картина за по-добро и светло бъдеще. Мисля, че началото на годината е едно добро време за споделяне на пастирското виждане. Е, ето го и него.

Моето виждане за ЕПЦ Д. Езерово през 2006 година е основано на Ефесяни 4:1-16. Там се говори първо за единство и после за растеж. Вярвам, че това са двете основни неща за нашата църква през новата година – да поддържаме единството си и да растем чрез „съразмерното действие на всяка една част“.

ПОВЕДЕНИЕ ДОСТОЙНО ЗА ЗВАНИЕТО НИ

1 И тъй, аз, затворник за Господа, моля ви да се обхождате достойно на званието, към което бяхте призовани, 2 със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, като си претърпявате един друг с любов, 3 и се стараете в свръзката на мира да опазите единството в Духа.

Вижте, тук апостолът, който в момента е и затворник, т.е. мъченик заради вярата си умолява Ефесяните, а и нас да се обхождаме достойно за званието, към което сме били призовани. Какво е това „звание“? По-напред в посланието, в края на втора глава той казва:

19 Затова вие не сте вече странни и пришелци, но сте съграждани на светиите и членове на Божието семейство; 20 понеже бяхте съградени върху основата на апостолите и пророците, като е краеъгълен камък сам Христос Исус, 21 върху когото всяко здание, стройно сглобено, расте за храм свет на Господа; 22 в който и вие се вграждате заедно в Духа за Божие обиталище.

Какво е нашето звание? „Съграждани на светиите“. На друго място, във Филипяни 3:20 ап. Павел казва, че „нашето гражданство е на небесата“. Ние принадлежим на Бога и сме част от Божието царство. Нещо повече, тук ап. Павел казва, че сме „членове на Божието семейство“. Това е църквата. Тя е семейство на вярата, семейство на Бога. Освен това ап. Павел казва, че ние сме Божий храм – „храм свят на Господа“. Този храм трябва да остане единен и ненарушим. „Съграждани на светиите“, „членове на Божието семейство“ и „храм свят на Господа“ – това е нашето звание. То е велико. То е славно. Но, освен всичко това, то е и отговорно. Ние имаме отговорността да живеем като такива каквито сме. И за да успеем, ние се нуждаем от „съвършено смирение“, „кротост“ и „дълготърпение“. Любовта и мира са свръзката между нас като живи камъни, които „се вграждат заедно в Духа за Божие обиталище“. Виждате ли, църквата не е сградата. Църквата сме ние, „съгражданите на светиите“, „членовете на Божието семейство“, които сме изкупени чрез драгоценната кръв на Господа за да съставляваме Неговото тяло.

СЕДМОРНОТО ЕДИНСТВО

А Христовото тяло е едно.

4 Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: 5 един Господ, една вяра, едно кръщение, 6 един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички.

Това е седморното единство, на което се базира единството помежду ни.

  • Едно тяло – църквата на новородените;
  • Един Дух – Святия;
  • Една надежда – блажената надежда за възкресението от мъртвите;
  • Един Господ – Исус Христос
  • Една вяра – Христовата;
  • Едно кръщение – в името на Отец, и Сина, и Святия Дух;
  • Един Бог и Отец – няма друг Бог освен Него.

Това удивително единство произтича от триединството на Бога. Тъй като има само един Отец (Небесен Баща), има само едно семейство. Тъй като има само един Господ Исус Христос, има само една вяра, само една надежда и само едно кръщение. Тъй като има само един Святи Дух, има само едно тяло.Нека Бог да ни помогне да опазваме единството си. Седем са нещата, които ни свързват, а един е онзи, който иска да ни раздели – Сатана. Той е, който „сее раздори между братя“ (Притчи 6:19), той е, който всякога ни клевети пред Бога (Откровение 12:10), той е, който „като рикаещ лъв обикаля и търси кого да погълне“ (1 Петрово 5:8). Но когато му се съпротивим, и той бяга от нас (Яков 4:7)!

ЧИЯ ОТГОВОРНОСТ Е РАСТЕЖА НА ЦЪРКВАТА?

От тук нататък в тази четвърта глава на посланието към Ефесяните, която разглеждаме, апостолът започва да се занимава с растежа. Но, той не започва да говори за растеж преди да е поставил основата на единството. Виждате ли, единството е предпоставка за растежа. Без единство няма растеж. Без единство има само разруха и унищожение. Затова Сатана ни атакува точно там. Раздразнение, говорене зад гърба, роптание – това са оръжията на сатана. Нека Бог да ни даде прозрение да ги разпознаваме и сила да ги неутрализираме.

7 А на всеки от нас се даде благодат според мярката на това, което Христос ни е дал 8 Затова казва: –
„Като възлезе на високо, плени плен
И даде дарове на човеците“.

Първото нещо, което виждаме тук е, че растежът на църквата е обща отговорност. Той не е отговорност само на пастира, не е отговорност само на духовния съвет. Благодатта и дарбите, които Христос ни е дал за служение са за всички. Не се казва: „а на някои от нас“. Казва се „а на всеки от нас“, „а на всеки от нас“! Разбира се, мярката е различна. На един му е дадено повече, на друг по-малко. Но затова не можем да се сърдим на никого, защото мярката не се определя от човек, а от самия Господ Исус. Той е, който дава даровете. Той е, който определя мярката. Но, така или иначе, дар или дарба има за всеки.

Друго интересно нещо, което виждаме тук, свързано с растежа на църквата е, че има инструктори, които ни учат на Христовото учение и ни водят към единство на вярата, но работата по самия растеж се върши от всички.

ЕДНИ ДА БЪДАТ АПОСТОЛИ…

9 (А това „възлезе“ що друго значи, освен че бе и [по-напред] слязъл в местата по-долни от земята. 10 Тоя, Който е слязъл, е същият, Който и възлезе по-горе от всичките небеса, за да изпълни всичко). 11 И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители,

Тук не мога да не кажа нещо за апостолите. В Новия Завет четем за дванадесет апостоли – онези, които Той избра и които станаха основата на църквата. Юда, който стана предател бе заменен от Матия. Изборът на Матия показва какви са изискванията за това някой да бъде от числото на дванадесетте – да е бил с апостолската група през цялото време на Христовото служение на земята и да е бил личен свидетел на историческия факт на възкресението на Христос (Деяния 1:15-26). Сами разбирате, че по силата на обстоятелствата първите апостоли като очевидци на Христовото възкресение не са можели да имат приемници. Техният авторитет е съхранен в Свещеното писание на Новия Завет. Днес също има хора, които наричат себе си апостоли, но техния авторитет няма нищо общо с авторитета на дванадесетте апостоли. Независимо от техните титли или санове, те не са нищо повече от съвременните пастири. И ако са такива, не разбирам смисъла в това да се наричат „апостоли“.

ХРИСТОВИЯ ПЛАН ЗА РАСТЕЖ НА ЦЪРКВАТА

11 И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, 12 за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло, с цел да се усъвършенствуват светиите; 13 докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота; 14 за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; 15 но, действуващи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос, 16 от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всеки став, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта.

Схващате ли последователността? Това е Христовия план за растеж на църквата. На най-високото ниво е самият Христос. Той е главата на църквата. Той е източника на растежа. Той е който дава инструкторите на църквата. Той е който ни свързва в едно. Той е който дава благодат на всеки един от нас.

На второто ниво са инструкурите в тялото – петкратното служение – апостоли, пророци, благовестители, пастири и учители. Те са които ни подготвят за служение и които координират действията ни. Тяхната цел е да подготвят църквата за служение, да предизвикат вярващите към усъвършенстване, да ни доведат до единство на вярата и до зрялост. Единството на вярата и зрелостта, пък, от своя страна, ще ни направят да бъдем непоклатими от ветровете на заблудата и ще ни укрепят за да можем да работим за растежа на тялото.

На третото ниво са всички останали в тялото – светиите, които вършат делото на служението, всички отделни части, които под ръководството на „ставите“, които са инструкторите в тялото действат според дарбите си за да изработят растежа на тялото, за да може това тяло да изявява Бога на земята.

Виждате ли, Исус има две тела. Едното беше това в което той се въплъти в утробата на девицата Мария. Това беше тялото с което той ходеше по тази земя и изпълняваше служението си. Това беше тялото, което беше разпнато на Голгота, което беше погребано, което възкръсна, и с което Той се възнесе на небето. Другото му тяло е църквата. Това се казва в редица новозаветни пасажи като Римляни 12:4-5; 1 Коринтяни 10:17; 1 Коринтяни 12:12-13; 1 Коринтяни 12:27; Ефесяни 1:23; 5:30; Колосяни 1:18,24; 3:15. Двете тела на Исус са различни, но имат същата мисия (с изключение на разпятието). Ако църквата иска да разбере какво Исус иска да прави в тяло номер две, то тя трябва да погледне какво правеше Той в тяло номер едно. А какво правеше Исус докато беше в тялото си? Изявяваше Бога сред хората, проповядваше Божието царство, помагаше на страдащите и на нуждаещите се. Покланяше се на Бога, молеше се и търсеше лицето Му. Това трябва да правим и ние.

НЕПРАВИЛНАТА ПАРАДИГМА НА ЦЪРКВАТА

Но кои „ние“? Само пастира и духовния съвет ли? Не. Всички! Вижте има една неправилна парадигма в църквата. И това е парадигмата, че пастирът и духовния съвет в църквата трябва да вършат цялата работа – „нали затова сме ги избрали“… Смятам, че тази парадигма спира растежа на църквата.

И когато казвам „парадигма“ нека първо ви обясня какво означава тази дума. Парадигмата е правило, възприето за истина, за което се смята, че то никога няма да се промени. Тя е предположение, на базата на което, гледаме на света, и въз основа на което вземаме решения – нещо, което е прието за дадено.

За да разберете какво е парадигма, ще ви дам следния пример. През 1968 година възниква въпроса кой ще доминира световния пазар за часовници. Това става поради промяна на парадигмата за това какви трябва да бъдат часовниците. По това време Швейцарците държали 65% от световния пазар на часовници. Те произвеждали часовници от 1900 година. Изобретили стрелката за секундите. През 1980 година швейцарците вече контролирали по-малко от 10% от пазара. Това, което променило нещата било изобретяването на електронните часовници. Проблемът бил в това, че швейцарската парадигма била, че часовниците трябва да бъдат механични. Един швейцарец изобретил кварцовия часовник, но никой не се интересувал от изобретението му. Японската фирма Сейко, обаче, нямала тази парадигма. Те купили патента за кварцов часовник и започнали да произвеждат часовници, които били по-евтини и по-точни от механичните. Така Швейцария изгубила господството си на пазара за часовници, поради това че отказала да промени парадигмата си за това какви трябва да бъдат часовниците.

Друг интересен пример за парадигма е народопсихологията на българите в сравнение с останалите балкански народи. Парадигмата на останалите балкански народи е „или-или“ – или аз или ти. Затова балканите са наречени европейското „буре с барут“. Българската парадигма, обаче не е „или-или“, а „и-и“ – ние приемаме всички и сме готови да живеем заедно с всички без да се дразним от техните различия. В центъра на София има църква, джамия и синагога. От години в България българи, мюсюлмани, евреи, роми, арменци живеят в мир. Затова и на България се гледа като на „стабилизиращ фактор за мира на Балканите“. Виждате ли, от една парадигма може да зависи дали ще има война, или ще има мир, дали ще има печалба или загуба.

Защо имаме нужда от парадигми? Всеки ден ние получаваме хиляди късчета информация. Ако трябва да я преработваме наново, ние ще се претоварим. Затова прибягваме към парадигмите – решения или предположения до които сме достигнали и за които сме решили повече да не ги поставяме под въпрос. Не всички наши парадигми са лоши, но ако има по-добри, то те трябва да заемат мястото на старите.

Църквата е пълна с парадигми. Ако искаме тя да бъде здрава, ние трябва от време на време да преглеждаме парадигмите си и да разграничаваме добрите от не-толкова адекватните и дори лоши парадигми. Някои църкви никога не правят разлика между това, което е от Бога, това, което е от Библията, и това, което е от традицията – време за богослужения, как трябва да изглежда църковната сграда, редът на богослужение и т.н. В момента в който нашите парадигми връщат църквата назад, ние трябва ги преосмислим, и ако те са основани само на традиции, а не на Библията, трябва да ги променим.

Та, една такава неправилна парадигма според мен е, че пастирът и духовния съвет трябва да вършат работата в църквата, а другите просто да си седят на столовете или на пейките и да не правят нищо, или пък, което е по-лошо да роптаят и да недоволстват от това, което по-активните в църквата правят.

Една такава неправилна представа може би се е създала, когато църквата се е разделила на свещеници и миряни, клир и енориаши. Но, ако миряните или енориашите в църквата са пасивни, тогава как можем да очакваме растеж и развитие? Това ограничава църквата до потенциала само на един или няколко човека. Но един или няколко човека не могат да направят нищо. Затова според мен тази парадигма е неправилна.

Но нека я сравним с Божието Слово. В този пасаж, който прочетохме, какво виждаме? Източникът на растежа е Бог, но кой го произвежда? Апостолите, пророците, благовестителите, пастирите и учителите ли? Не. Те учат светиите на делото на служението. Кои са светиите? Всяка една част на тялото. Светиите са миряните или енориашите в църквата. Те са, които произвеждат растежа на църквата чрез тяхното служение. Апостолите, пророците, благовестителите, пастирите и учителите само ги учат как да служат на Бога по-добре.

Така че, замислете се, коя парадигма е по-добра – нашата или библейската. И, ако библейската парадигма е по-добра, то нека всеки да си зададе въпроса: „Какво трябва да променя аз в моето отношение, за да започна да върша моята част за растежа на църквата?“

Нека да вземем за пример посещението да болните или възрастните хора, които не могат да идват на църква. Само пастирът ли трябва да ги посещава? Да, той несъмнено трябва да посещава хората от църквата си, но само той ли? Или пък когато някой има нужда само пастирът ли трябва да се моли за него, само неговата молитва ли е чута?

НЕ Е ДОБРЕ НИЕ ДА ОСТАВИМ БОЖИЕТО СЛОВО И ДА ПРИСЛУЖВАМЕ НА ТРАПЕЗИ

В Деяния 6:1-7 четем за първия конфликт в църквата.

1 А през тия дни, когато се умножаваха учениците, възникна ропот от гръцките юдеи против еврейските, загдето във всекидневното раздаване на потребностите техните вдовици били пренебрегвани. 2 По това, дванадесетте свикаха всичките ученици и рекоха: Не е добре ние да оставим Божието слово и да прислужваме на трапези. 3 И тъй, братя, изберете измежду вас седем души с одобрен характер, изпълнени с Духа и с мъдрост, които да поставим на тая работа. 4 А ние ще постоянствуваме в молитвата и в служение на словото. 5 И това предложение се хареса на цялото множество; и избраха Стефана, мъж пълен с вяра и със Светия Дух, и Филипа, Прохора, Никанора, Тимона, Пармена и Николая, един прозелит от Антиохия. 6 Тях поставиха пред апостолите: и те, като се помолиха, положиха ръце на тях. 7 И Божието учение растеше, и числото на учениците в Ерусалим се умножаваше твърде много; и голямо множество от свещениците се подчиняваха на вярата.

Вижте, когато хората се умножават, не може един или няколко човека да посрещат нуждите на всички. Нужно е и други да се включат. В случая апостолите бяха инструкторите. А за да бъдеш добър инструктор, трябва да „постоянстваш в словото и в молитвата“. Това е отговорността на водачите – да представят вярно Божието Слово на хората. За да бъдеш добър инструктор, трябва да се грижиш не само за подготовката си, но и за децата и за семейството си. Един човек не може да върши цялата работа. Затова апостолите казаха: „Не е добре ние да оставим Божието слово и да прислужваме на трапези.“

Но, тука бих желал да ви обърна внимание и на нещо друго. Хората, които биваха поставяни в служение имаха нужните качества за това. Тези, които трябваше да се грижат за справедливото раздаване на потребностите на вдовиците, трябваше да бъдат хора „с одобрен характер, изпълнени с Духа и с мъдрост“.

Това е моето виждане за 2006 година, а вярвам, че това е и Божието виждане. Виждане за единство и виждане за растеж. Като и в двете, и в единството и в растежа участва всеки един от вас, цялата църква.

Ако погледнем историята на нашата църква до този момент, ще видим, че винаги, когато сме били задружни, сме успявали. И обратно, винаги, когато сатана е успявал да ни противопостави един на друг по някакъв начин, Божието дело е страдало. Затова нека да решим. Първо, да бъдем единни – задружни и сплотени, и второ, всеки от нас да си открие призванието и да си намери мястото в служението на църквата. Само така, чрез единство и служение ние ще растем и ще принасяме слава на Бога. Защото всичко в крайна сметка е за Негова слава. Амин

Сподели във Фейсбук...