Книгата Деяния на апостолите започва с това, което наричаме Великото поръчение – заръката на Христос да занесем евангелието до всички народи (Деяния 1:8)
8 Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята.
Именно Великото поръчение е контекста на цялата книга. Според много изследователи този стих е ключов за разбирането на цялата книга. В нея се говори как евангелието, започвайки от Ерусалим стига до „края на земята“.
Църквата в Антиохия е ключова за това развитие. Може би бихме могли да разделим Деяния на апостолите на три части.
- От Ерусалим до Антиохия – Деяния 1 – 12
- От Антиохия до народите – Деяния 13 – 19
- От Ерусалим до Рим – Деяния 20 – 28
Като изпращаща църква на апостол Павел, Църквата в Антиохия се превърна в катапулт за проповядването на евангелието и разширяването на Божието царство. Затова бихме могли да я вземем за пример на силна църква, църква-модел по който да изграждаме нашите църкви. С какво се характеризираше църквата в Атиохия?
СЪЗНАТЕЛНО ЕВАНГЕЛИЗИРАНЕ (Деяния 11:19-21)
Църквата в Антиохия не беше основана от църковните лидери. Интересно е, че в Деяния 8:1 се казва, че докато другите вярващи се пръснаха от Ерусалим, апостолите останаха там.
1 А Савел одобряваше убиването му. И на същия ден се подигна голямо гонение против църквата в Ерусалим; и те всички с изключение на апостолите, се разпръснаха по юдейските и самарийските окръзи.
Църквата в Антиохия беше основана от редови членове, от така наречените „миряни“. Но, тези миряни, съвсем не си стояха „мирно“ на столовете. Въпреки, че бяха преследвани заради убежденията си, те съзнателно и умишлено разнасяха благовестието. Защо? Защото то беше в сърцата им, а това, което препълва сърцето излиза през устата (Матей 12:34).
19 Между това, разпръснатите от гонението, което стана по убиването на Стефана, пътуваха дори до Финикия, Кипър и Антиохия, като на никой друг не възвестяваха словото освен на юдеите.
Църквата в Антиохия беше основана от последователи на Христос, които претърпяваха гонение заради вярата си. Това гонение ги принуди те да мигрират до други държави и градове. Това бяха юдеи от диаспората – юдеи, които живееха извън Израил. По-точно, това бяха юдеи от Кипър и Киринея. Всички знаем къде е Кипър, понеже много българи живеят и работят там. Но, къде е Киринея? Киринея е крайбрежен град в северна Африка, в съвременна Либия, дом на Симон Киринееца, който помогна на Исус с носенето на кръста му. Луций, който по-късно стана един от лидерите на антиохийската църква също беше киринеец (Деяния 13:1).
20 Обаче между тях имаше някои кипряни и киринейци, които, като пристигнаха в Антиохия, говореха и на гърците, благовестявайки Господа Исуса.
Тези юдеи от Кипър и Киринея бяха едни от първите междукултурни благовестители. Забележете, че за разлика от техните събратя от ст.19, които „на никой друг не възвестяваха словото освен на юдеите“, тези християни говореха и на гърците, говореха на хора, които наричаха „езичници“, понеже те говореха на езици различни от еврейския. Господ благослови това междукултурно свидетелстване за Христос и в резултат много езичници повярваха и се обърнаха към Господ с целите си сърца.
21 Господната ръка беше с тях та голямо число човеци повярваха и се обърнаха към Господа.
Така започна църквата в Антиохия – не планирано, а някак си спонтанно – в резултат на спонтанното междукултурно благовестване на кипърски и киринейски юдеи. Начинът на основаването на тази църква е пример за нас за това, че една силна църква се характеризира със съзнателно благовестване. Да водим хора при Бога – това е основното ни предназначение като последователи на Христос. Да отидем при тях, не да чакаме те да дойдат при нас. Инициативата за благовестването трябва да бъде наша. Съзнателното евангелизиране е първата характеристика на една силна църква.
ОКОПАНО В СЛОВОТО УЧЕНИЧЕСТВО (Деяния 11:22-26)
Само да благовестваме на хората не е достатъчно. Ние трябва да продължим да се грижим за техния духовен живот след като те повярват. Окопаното в Словото ученичество е втората характеристика на силната църква.
22 И стигна известие за тях в ушите на църквата в Ерусалим; и те изпратиха Варнава в Антиохия;
Макари и основани спонтанно, новооснованите църкви имат нужда от пастир. Затова, когато чу за Божието дело в Антиохия, ерусалимската църква им изпрати ръководител. Новооснованите църкви имат нужда от пастири, презвитери или епископи – което в общи линии едно и също. По време на първото им мисионерско пътуване Варнава и Савел поставиха презвитери във всяка новооснована църква. В Деяния 14:23 се казва:
23 И след като им ръкоположиха презвитери във всяка църква и се помолиха с пост, препоръчаха ги на Господа, в Когото бяха повярвали.
Когато дойде от Ерусалим в Антиохия, Варнава се зарадва като видя толкова много новоповярвали. Спасението на толкова много хора не беше човешко дело. То беше дело на Божият суверенитет и милост – дело на Божията благодат.
23 който като дойде и видя делото на Божията благодат, зарадва се, и увещаваше всички да пребъдват в Господа с непоколебимо сърце.
Варнава „увещаваше всички да пребъдват в Господа с непоколебимо сърце“. Това е основното послание на пастира – той увещава вярващите „да пребъдват“ в Господа. Да пребъдваме означава да останем във вярата си, да не се поклащаме от първоначалното си убеждение, да не се връщаме назад, да бъдем непоколебими и постоянни.
24 Понеже той беше добър човек пълен със Светия Дух и с вяра; и значително множество се прибави към Господа.
Пастирското служение допринесе за растежа на църквата. Пастирът трябва да бъде човек, който трябва да отговаря на определени изисквания. Най-кратко тези изисквания са две – да бъде „добър човек“ и да бъде „пълен със Святия Дух“. В пастирските послания и по-конкретно в 1 Тимотей 3:2-6 ап. Павел изброява пастирските добродетели. Това, което трябва да отбележим, е че те не включват дарби на харизматична личност, а по-скоро качества на одобрен характер.
2 Прочее, епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена, самообладан, разбран, порядъчен, честолюбив, способен да поучава, 3 не навикнал на пияни разправии, не побойник, а кротък, не крамолник, не сребролюбец; 4 който управлява добре своя си дом и държи чадата си в послушание с пълна сериозност; 5 (защото ако човек не знае да управлява своя си дом, как ще се грижи за Божията църква?) 6 да не е нов във вярата, за да се не възгордее и падне под същото осъждане с дявола. 7 При това, той трябва да се ползува с добри отзиви и от външните, за да не падне в укор и в примката на дявола.
Варнава беше такъв човек. Той изпълняваше служението си. Но, също така той осъзнаваше, че за израстването на Христовото тяло са необходими не само пастири, а и учители (Ефесяни 4:11-15). Учителят за който той се сети в този случай беше Савел – бъдещият апостол Павел.
25 Тогава той отиде в Тарс да търси Савел; 26 и като го намери, доведе го в Антиохия, та, като се събираха в църквата цяла година, научиха значително множество. И първо в Антиохия учениците се нарекоха християни.
На какво трябва да учим новоповярвалите? На Божието Слово, на смирение и на покорство – на пазенето на всичко, което Христос ни е заповядал (Матей 28:20). Това, че в антиохийските вярващи „се нарекоха християни“ означаваше, че те желаеха да бъдат разпознавани като последователи на Христос. В християнството за разлика от академията ние не изучаваме предмети, изучаваме нашия Господ – Исус Христос – как да живеем и да постъпваме като Него. Ние искаме да бъдем като Христос. Затова се наричаме „християни“.
БЛАГОДАТНА ЩЕДРОСТ (Деяния 11:27-30)
И така, първата характеристика на силната църква е съзнателно евангелизиране. Втората е окопаното в Словото ученичество. Третата е благодатната щедрост.
За да бъде силна, една църква се нуждае не само от благовестители, от пастири, и от учители, но също и от пророци.
27 И през тия дни слязоха пророци от Ерусалим в Антиохия, 28 един от които на име Агав, стана и обяви чрез Духа, че щеше да настане голям глад по цялата вселена; какъвто и стана в дните на Клавдий.
Забележете имената на служителите в Деяния на апостолите. Филип беше наречен „благовестителя“ (Деяния 21:8). Варнава беше пастир. Той се казваше Йосиф, на апостолите го нарекоха Варнава, което означаваше „син на увещание“ (Деяния 4:36). Савел беше учител. Идвайки в Антиохия, той основа едногодишно библейско училище (Деяния 11:26). По-късно той направи библейско училище в Ефес, което продължи две години (Деяния 19:9-10; Деяния 20:31). Агав беше пророк (Деяния 21:10). Главното служение на пророците не е да предсказват бъдещето, а да говорят „за назидание, увещание и утеха“ (1 Коринтяни 14:3). Но понякога те могат и да предсказват бъдещето. Ако те го правят, то това, което те казват трябва да се изпълни, защото, ако не се изпълни, значи те не са истински пророци (Второзаконие 18:21-22). В случая Агав предрече „глад“. На съвременен език това означаваше „световна финансова криза“. Това негово предсказание се изпълни в дните на император Клавдий.
По-интересна е, обаче, реакцията на антиохийските вярващи. Когато чуха за настъпващата криза, те не започнаха да се презапасяват, а започнаха да мислят за другите, за онези, които бяха по-бедни от тях. В текста не се споменава Агав да е апелирал за събиране на средства. Събирането на дарение за братята им беше тяхна инициатива. Антиохийците бяха не само спонтанни благовестители. Те бяха и спонтанни дарители.
29 Затова учениците наредиха да изпратят всеки според състоянието си, помощ на братята, които живееха в Юдея; 30 което и сториха, и я изпратиха до презвитерите чрез ръката на Варнава и Савел.
Дарението беше събрано пропорционално. Всички се съгласиха да дадат не една и съща сума, а всеки да даде пропорционално на финансовите си възможности.
Дарението беше изпратено по каналния ред. То беше поверено на Варнава и Савел – пастирът и учителят в църквата, които от тяхна страна го предадоха на презвитерите в Ерусалим.
Но, забележете, защо те събраха и изпратиха това дарение. Защото вярващите в Юдея бяха техни братя. Те бяха едно семейство, а членовете на семейството се грижат едни за други.
От всичко това бихме могли да се поучим. Една от характеристиките на силната църква е благодатната щедрост. Такава щедрост имаше и църквата във Филипи. За тях във 2 Коринтяни 8:1-4 ап. Павел пише:
1 При това, братя, известявам ви Божията благодат, дадена на църквите в Македония, 2 че, макар и да търпят голямо утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да преизобилва богатството на тяхната щедрост. 3 Защото свидетелствам, че те дадоха доброволно според силата си, и даже вън от силата си, 4 като ни умоляваха с голямо настояване, относно това даване, дано да участват и те в служенето на светиите.
Ако антиохийците дадоха всеки „според състоянието си“, македонците дадоха не само „според силата си“, а „даже вън от силата си“. Как даваш „вън от силата си“? По благодат. Щедростта не зависи от финансовото ни състояние. Няма нужда да си богат, за да си щедър. Македонците търпяха „голямо утеснение“ и „дълбока бедност“. Това обаче не попречи на „великата им радост“ и „богатството на тяхната щедрост“. Това е третата характеристика на силната църква – благодатната щедрост. Първите две бяха съзнателно евангелизиране и окопано в Словото ученичество.
МОБИЛИЗАЦИЯ ЗА МИСИИ (Деяния 13:1-3)
В 12-та глава Лука прави едно отклонение, за да ни информира какво става по същото време в Ерусалим, но в края на главата той се връща на разказа си за Антиохийската църква, за да ни каже коя е последната, но не по важност характеристика на силната църква, а именно – мобилизацията за мисии.
В Деяния 12:25 четем, че Варнава и Савел са занесли антиохийското дарение в Ерусалим и са се върнали в Антиохия.
25 А Варнава и Савел, като свършиха службата си, върнаха се от Ерусалим в Антиохия и взеха със себе си Иоан, чието презиме бе Марко.
1 А в антиохийската църква имаше пророци и учители: Варнава, Симеон, наречен Нигер, киринеецът Луций, Манаин, който беше възпитан заедно с четверовластника Ирод и Савел. 2 И като служеха на Господа и постеха, Светият Дух рече: Отделете ми Варнава и Савел за работата, на която съм ги призовал. 3 Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха.
Както казахме, в антиохийската църква имаше не само презвитери, но също и „пророци и учители“. Те изградиха църквата до такава степен, че тя пожела доброволно да изпълни Божиите цели и намерения. Едно от нещата, което допринесе за това бяха духовните дисциплини, които вярващите в Антиохия практикуваха. Те „служеха на Господа“ – това определено включваше Господна вечеря, поучение в Словото, хваление, молитва и общение (Деяния 2:42). Но само богослужението не им беше достатъчно. Те искаха да се приближат още повече до Бога, затова към поклонението прибавиха пост. Постът ни помага да се смирим и потискайки плътското в себе си достигнем до състояние в което да бъдем водени от Духа и да можем да чуем Божия глас. Забележително е, че винаги когато потърсим Бог с цялото си сърце, Той ни се открива и ни проговаря. Святият Дух е Третото лице на Троицата, което ни предава Божията воля днес. В случая с Антиохийската църква Божията воля беше църквата да изпрати Варнава и Савел на мисионерското поле.
Силната църква е мисионерска църква. Но откъде антиохийските пророци и учители стигнаха до заключението, че трябва да започнат да изпращат мисионери? Вярвам, че това, което ги доведе до това решение беше от една страна опитът на Савел като мисионер на юдаизма, който след срещата си с възкръсналия Господ на пътя за Дамаск разбра, че трябва да бъде не юдейски, а християнски мисионер.
От друга страна, това най-вероятно беше изучаването на Божието Слово на което антиохийците се бяха предали по време на едногодишното им библейско училище. Те изследваха Стария Завет за да разберат Божият спасителен план. От проповедта на Павел в Антиохия писидийска разбираме, че те търсеха места в историческите книги, в Пророците и в Псалмите, които да разкрият и потвърдят Божият спасителен план свързан с Божия помазаник. Те разбираха, че Бог е обещал на Давид наследник, помазаник, и че този помазаник е Исус от Назарет (Деяния 13:23). В светлината на Христовото служение, смърт и възкресение, Псалмите придобиваха нов смисъл за тях. Исус беше Божия „Син“ за когото говори Псалом 2 (Деяния 13:33). Той беше този, който възкръсна от мъртвите за когото Псалом 16 казва, че „няма да види изтление“ (Деяния 13:35). Изследвайки Божиите обещания за Месия, обаче, водачите на Антиохийската църква започнаха да откриват Божии обещания не само за Исус, но и за себе си. Четейки Исая 49:1-6, те заключиха, че Господ им заповядва да проповядват благовестието не само на юдеите, но и на езичниците – да станат „светлина на народите“, като им занесат благовестието (Деяния 13:47).
Библията ни разкрива два аспекта на Божия спасителен план. Единият е частта на Исус да стане жертва за нашето изкупление. Другият е частта на вярващите – да разнесат вестта за това спасение и да я споделят не само със своите си, но и със хора от всички езици, раси и култури. Самият факт, че имаме Евангелието според Лука, което говори за Исус Христос и Деяния на апостолите, произведение, което ни говори за делата на ранните последователи на Христос е доказателство за двата аспекта на Божия спасителен план.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Това са характеристиките на силната църква, които виждаме в антиохийската църква. Първо, съзнателно евангелизиране. Второ, окопано в Словото ученичество. Трето, благодатна щедрост. И, четвърто, мобилизация за мисии. Ако искаме да бъдем силна новозаветна църква, ние трябва да развиваме същите тази характеристики в себе си като църква. Бих казал, че те се преливат една в друга. Благовестието води до новорождение. Новороденият човек има нужда от духовна храна и ученичество, за да се стабилизира като последовател на Исус. Промененият характер в резултат от ученичеството и действието на Божието Слово се изразява в благодатна щедрост, която пък от своя страна е нужна за развитието на мисиите.
В личен план, можеш да си зададеш следните няколко въпроса:
- Осъзнавам ли отговорността си да благовествам на хората (Римляни 1:14)? Разбирам ли благовестието? В сърцето ми ли е (Римляни 10:6-8)? Готов ли съм да го споделям с хората (Римляни 1:15)? Служител на примирението ли съм (2 Коринтяни 5:18-20)?
- Желая ли да бъда не само номинален християнин, а истински последовател на Исус? Готов ли съм да платя цената за ученичеството? (Лука 14:28-32) Готов ли съм да се отрека от всичко (Лука 14:33), да вдигна кръста си и да Го следвам (Лука 14:27)?
- Как съм със щедростта? Щедър ли съм (2 Коринтяни 9:6;11)? Егоист ли съм или съм алтруист? Себе ли поставям на първо място или другите (Филипяни 2:3-4)? С радост ли давам или по принуда (2 Коринтяни 9:7)?
- Разбирам ли Божия план и моята роля в него? Осъзнавам ли важността на междукултурното благовестие? Живея ли за да изпълнявам мисията си или пропилявам живота си? Светлина (Матей 5:14-16) и сол (Матей 5:13) ли съм в училище или на работното си място? Моля ли се за мисиите? Подкрепям ли финансово някоя мисия? Насърчавам ли църквата си да бъде мисионерска църква?