ТРОХИ ОТ ТРАПЕЗАТА

Матей 15:21-28

По едноименната проповед на Rev. Richard J. Fairchild
Не й беше мястото там.
Аз го знаех и останалите от нас го знаеха.
Ние просто си седяхме и си вечеряхме, когато тя нахлу.

Кучетата се надигнаха моментално от мястото си под масата и започнаха да лаят.
Когато жената влезе и обезумяло изгледа стаята, едно от децата се разплака.
Бях потресен и станах веднага.
Можех да почувствам как започвам да се ядосвам като гледах тази раздърпана и мръсна жена.
Яков и Йоан, които седяха по-близо до вратата,
бяха скочили в същото време в което и аз, и вече бяха застанали на пътя й,
за да й попречат да се приближи до масата,
когато погледът й се спря върху Учителя.
“Господи, Сине Давидов,” – извика тя в момента в който те застанаха пред нея –
“Смили се за мен!
Дъщеря ми е болна.
Страда ужасно.
Обладана е от демон…”

Учителят трябва да я беше чул,
въпреки глъчката от двете кучета и детето, но не каза и дума.
Той дори не повдигна поглед от чинията си.
До това време не само Яков и Йоан,
но и аз, и още трима от нас бяхме наобиколили жената и бяхме започнали да я избутваме навън към вратата.
Тя прекъсваше не само нашата вечеря,
но и времето, което Исус беше отделил специално за да ни поучава за царството,
което щеше да установи.
Нямахме никакво намерение да й позволим да попречи на всичко това.

Жената се опита да се съпротивлява, но просто нямаше никакъв шанс.
Дърпането на мрежи прави човек доста силен,
а и в числен аспект ние я превъзхождахме многократно.
Изкарахме я на вън по-бързо дори от бодигардове, които изкарват пияница от заведение.

Но нека да ви кажа,
дори след като беше избутана навън,
тя продължи да създава точно толкова проблеми, колкото и един пияница.
Говореше високо и настойчиво.
Опита се да се промуши между нас и да влезе обратно вътре.
Продължаваше да ни повтаря,
че трябвало да види чудотвореца,
че дъщеря й била в много тежко състояние,
че се нуждаела от помощ…
Сграбчваше ни за китките и се вкопчваше във всеки от нас,
докато ни умоляваше и настояваше.
Казвам ви, беше истинска напаст.

Аз исках само да се върна обратно вътре и да си продължа вечерята.
Яков се опита да й обясни.
“Виж” – каза той –
“Ти нямаш право да бъдеш тук.
Нямаш право да безпокоиш учителя.
Ти си чужденка, не вярваш в нищо в което ние вярваме,
народът ти е езически,
а с поведението си показваш, че и ти си езичничка.
Няма начин учителят да ти помогне, така, че моля те, върви си!”
“Трябва да го видя на всяка цена” – каза тя.
“Зная, че Той може да ми помогне.
Помогнал е толкова на много хора.”
“Това може би е така” – каза Яков –
“но той няма да направи нищо за теб.
Ти не само си жена, но си и ханаанка,
Не ходиш на синагога,
Не се покоряваш на Мойсеевия закон,
Нечиста си,
Ядеш забранена храна.
И още по по-лошо… нямаш никакво възпитание.
Не прояваваш и капка уважение.
Исус се опитва да яде.
Той е гост в дома на друг човек,
И се предполага, че това би трябвало да бъде специално време за всички нас.
А ти просто ей така си нахълтваш и започваш да настояваш за помощ.
Слушай!
Моля те!
Върви си!
Тук няма да получиш помощ.”

И знаете ли какво направи тя?
Тази ужасна жена просто тръсна глава и каза:
“Зная, че Той ще ми помогне.
Трябва да ми помогне!”
Йоан се намеси:
“Виж” – каза той –
“Върви си.
Казахме ти, че не си добре дошла тук.
Казахме ти, че Исус няма да има нищо общо с хора като теб.
Така че, защо просто не си хванеш пътя и не си тръгнеш?”

Казвам ви, тази жена беше ненормална.
Със сигурност не си знаеше мястото.
Колкото повече й говорехме,
толкова по шумна и настоятелна ставаше тя.
Плачеше, молеше се, крещеше.
Човек не можеше да се разбере с нея.

След малко време от всичко това,
през ума ми мина идеята да помолим Исус да я отпрати.
Помислих си, че ако Той й каже нещо,
тя най-накрая ще схване и ще престане с адската си врява.
Казах предложението си на други двама, и те се съгласиха,
че това е единственото, което можем да направим,
ако искаме да настъпи някакво спокойствие.

В момента в който отворих вратата за да вляза, кучетата залаяха отново.
Някой ги сгълча да мълчат, а аз се приближих към Исус.
Той седеше с детенцето,
което по-рано се беше разплакало
и ядеше и говореше с нашия домакин.
Човекът у когото бяхме на гости изглеждаше малко смутен.
Правеше се, че не се случва нищо нередно.
Но жената стоеше точно пред отворената врата
където двама от моите другари чакаха да чуят какво ще каже Учителя,
и глъчката съвсем не беше малка.
“Извинявай” – казах на Учителя –
“но би ли отпратил тази жена да си върви.
Тя наистина ни изтормози със всичкото си реване и безобразията които прави.
” Исус погледна към нашия домакин,
после към мен, и каза:
“Аз не съм пратен, освен до загубените овце от Израилевия дом.”

Казвам ви, на моменти Исус беше наистина разочароващ.
Никога не даваше директен отговор дори и на най-прост въпрос.
Но въпреки това, този път Той ни подкрепяше.
Изглежда, че беше чул всичко, което бяхме казали на жената,
така че аз се обърнах за й кажа,
че Учителят й е казал да си върви.
Но в момента в който се тръгвах към нея,
тя се промуши между мъжете, които бяха на вратата,
изтича навътре,
застана точно до Господаря и падна на колене при нозете му.
“Господи, помогни ми!” – каза тя.

Не направих нищо.
Бях уморен.
Помислих си, че след всичко, което беше казал,
Исус ще се справи със ситуацията просто чудесно.

И Той го направи.
Исус я погледна.
Тя наведе главата си и гледаше надолу.
Тогава той огледа стаята за момент.

Детенцето до него беше заето с ядене на едно парче хляб,
като че ли не се случваше нищо неприятно.
Кучетата душеха земята под масата,
домакинът ни го гледаше втренчено,
без съмнение чудейки се какво ще направи Исус,
за да се отърве от този досаден проблем.
До този момент Яков, Йоан и останалите вече бяха влезли вътре.
Все още стояха прави,
чакайки да видят, дали отново няма да има нужда от тях.
Когато Учителят оглеждаше стаята, изведнъж стана много тихо.
Единствените звукове, които се чуваха
бяха тези на мухите и на мляскането на детето.

Тогава Исус погледна надолу към жената и й каза:
“Не е прилично да се вземе хляба от децата и да се хвърли на кучетата.”

Двама от учениците се подсмихнаха.
Трябва да призная, че и аз се ухилих.
Това беше толкова остроумно.
Беше от оня вид реплики,
с които само Исус можеше да излезе.
Добре изразяваше мисълта.
Ако питате мене,
това определено ликвидираше и нея, и всички от подобен род.
Долових, че Яков ме поглежда и заклатих глава към него в знак на одобрение.
Докато го правех,
жената вдигна глава към Исус и Го погледна в очите.
“Така, Господи,” – каза тя с този невероятно спокоен и чист глас,
и заклевам ви се,
тя имаше тази малка усмивка на нейното лице,
“Така, Господи;
но и кучетата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им.”

Бях поразен.
Жената наистина прекали.
Устата, груба, противна, нечиста, невъзпитана,
бих могъл да продължа!
Както и да е, знаете ли какво направи Исус?
Усмихна й се,
като че ли това беше някакво голямо състезание по надхитряване,
и й каза:
“О жено, голяма е твоята вяра;
заради отговора ти, нека ти бъде според желанието.
Иди у дома си, дъщеря ти е изцелена.”

Просто не можех да разбера.
Имам в предвид, защо за Бога, Исус направи така?

Не й беше мястото там.
Не беше една от нас.
Не беше нищо друго освен една ханаанка.
Исус го знаеше,
аз го знаех
и останалите от нас го знаеха.

Понякога просто не разбирам Исус.
Просто не Го разбирам…