Лука 7:36-50
36 И един от фарисеите Го покани да яде с него; и Той влезе във фарисеевата къща и седна на трапезата.
Исус често критикуваше фарисеите за тяхната гордост, себеправедност, лицемерие и липса на милост към прегрешилите. Фактически те бяха Исусовите най-изявени опоненти и имаха своята значителна заслуга за Неговото разпятие. Поради това, ние сме склонни да ги възприемаме като лоши и зли, но това далеч не е пълната картина за тях. Фарисеите бяха крайно религиозни и се стараеха да пазят всяко най-малко изискване на закона. Вярваха, че спасението им зависи от спазването на Божиите заповеди. Вярваха също и във възкресението от мъртвите (Деяния 23:8). Много от тях бяха добронамерени, а някои дори и приятелски настроени към Исус. От Лука 13:31 научаваме, че онези, които предупредиха Исус за намерението на Ирод да го убие бяха фарисеи. Никодим, който дойде при Исус през нощта, признавайки за изпратен от Бог учител също беше фарисей (Йоан 7:45-46). Също от Лука 11:37 и 14:2 научаваме, че фарисеите бяха гостоприемни и – както и Симон – те често канеха Исус на трапеза в домовете си.
37 И, ето, една жена от града, която беше грешница, като разбра, че седи на трапезата във фарисеевата къща, донесе алабастрен съд с миро. 38 И като застана отзад при нозете Му и плачеше, почна да облива нозете Му със сълзи и да ги изтрива с косата си, целуваше нозете Му, и мажеше ги с мирото.
Жената, която нахлу в Симоновата къща и прекъсна вечерята му произхождаше точно от противоположния край на обществения спектър. Лука я описва като грешница. Според църковната традиция тя е била проститутка, но ние нямаме библейско доказателство за това. Според някои тя всъщност е Мария Магдалина, „от която бяха излезли седем бяса“ (Лука 8:2), но и за това няма достатъчно доказателства. Така или иначе тя нахълта в гостната на Симон, прекъсна разговорите и вечерята и това, което направи на пръв поглед би ни се видяло най-малкото ексцентрично и екстравагантно. Тя плачеше неудържимо, обливаше краката на Исус със сълзите си и ги изтриваше с спуснатите си коси. В допълнение целуваше краката му и ги мажеше с мирото, което беше донесла. Една такава открита демонстрация на чувства беше направо скандална за Симон.
ПРОРОК ЛИ Е ИСУС, ИЛИ НЕЩО ПОВЕЧЕ?
39 А като видя това фарисеят, който Го бе поканил, думаше в себе си, (без да знае, че Исус знае мислите му) казвайки: Тоя ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница.
Симон, домакинът, най-вероятно беше поканил Исус у дома си за да опознае по-добре младия пророк. По принцип той пазеше себе си ритуално чист, и очакваше и другите религиозни водачи да правят същото. Така че той беше притеснен от необичайното за него поведение на грешната жена и шокиран от това, че Исус не направи нищо за да я отблъсне. Симон допускаше че Исус може и да е Божий пророк, но в мига в който видя как Исус толерира тази грешница, той изключи тази възможност. Симон беше горд от това, че е избегнал толкова много изкушения в които другите хора изпадат. Когато се стараеш да живееш дисциплиниран живот, това те прави чувствителен към липсата на дисциплина у другите. Симон можеше да понесе липсата на дисциплина у „нечистите народни маси“, но не и у религиозен водач като Исус. Той смяташе, че ако Исус е пророк, за какъвто се считаше от народа, то той би разпознал „коя и каква“ жената, която им прекъсва вечерята. Той взимаше за дадено, че ако Исус знае каква е тя, не би допуснал тя да се държи по начина по който се държеше. Според Симон, ако Исус толерира едно такова фриволно поведение от страна на една грешница, то Той едва ли е пророк.
Всичко казано до тук, всъщност ни подготвя за възприемането на основната идея на разказа, а тя е, че Исус е не само пророк, но нещо повече от пророк. Той е Бог, който прощава грехове.
40 А Исус в отговор му рече: Симоне, имам нещо да ти кажа. А той рече: Учителю, кажи.
Симон си мислеше, че ако Исус е пророк, то той би знаел, че жената, която се докосва до него е грешница, и не би допуснал тя да се докосва до него, но той не изказа гласно тази своя мисъл. Исус, обаче, отговори на мисълта на Симон без дори той да я е изговорил. С това той показа, че познава не само каква е жената, но и какъв е Симон. Забелязвате ли иронията във всичко това? Симон решава, че Исус не е пророк, понеже според него той не разпознава каква е жената, която се допира до Него, а Исус му доказва, че е пророк като му разкрива че знае това, което се таи в неговото сърце.
КОЙ ОБИЧА ПОВЕЧЕ?
41 Някой си заемодавец имаше двама длъжника; единият дължеше петстотин динари, а другият петдесет. 42 И понеже нямаха с какво да му платят, той прости и на двамата. И тъй, кой от тях ще го обикне повече? 43 В отговор Симон рече: Мисля, че оня, комуто е простил повечето. А той му рече: Право си отсъдил.
Исус предлага на Симон една притча във формата на гатанка. Един кредитор имал двама длъжници. Единият от тях дължал значителна сума – около една средна двумесечна заплата. Другият дължал десет пъти по-малко. Тъй като и двамата били така да се каже „в несъстоятелност“, кредиторът опростил дълговете и на двамата. „Кой от двамата длъжници ще обикне щедрия кредитор повече?“ – пита Исус. Забележете колебливия отговор на Симон: „Мисля… че оня, комуто е простил повечето.“ – казва той. Симон чувства, че е хванат на тясно и не може да се измъкне от неудобното си положение. Признанието, че онзи на когото са опростени по-тежките дългове, обича повече, е всъщност признание за моралното превъзходство на грешницата над него. Защото след едно такова признание на Исус Му остава само да посочи очевидното. Жената е дълбоко благодарна и показва любовта си, защото на нея и е простено много. За разлика от нея Симон е много по-пасивен – това показва, че може би греховете му са по-малко от тези на грешницата, но и любовта му е по-малка от нейната.
44 И като се обърна към жената, рече на Симона: Видиш ли тая жена? Влязох в къщата ти, и ти вода за нозете Ми не даде; а тя със сълзи обля нозете Ми, и с косата си ги изтри. 45 Ти целувка ми не даде; а тя, откак съм влязъл не е престанала да целува нозете Ми. 46 Ти с масло не помаза главата Ми; а тя с миро помаза нозете Ми.
Симон преценяваше хората и се отнасяше към тях съобразно тяхното положение в обществото. За разлика от него, Исус гледаше на хората като на отделни личности и се отнасяше към тях като към човешки същества – не като екземпляри от различни класи. Исус попита Симон: „Виждаш ли тази жена?“. Това беше един риторичен въпрос, но, ако трябваше да му отговори, Симон би казал „Не“. Той виждаше репутацията на жената, виждаше необичайното й поведение, виждаше смутителя на грижливо планираната му вечеря, виждаше пропускът на младия пророк да реагира по подходящ начин. Той виждаше много неща, но не и жената, не и човекът, който се каеше за греховете си и се покланяше на Божия Син.
ПРОЩАВАТ ТИ СЕ ГРЕХОВЕТЕ!
47 Затова ти казвам: Прощават й се многото грехове; (защото тя обикна много); а комуто малко се прощава той малко обича. 48 И рече й: Прощават ти се греховете. 49 И тия, които седяха с Него на трапезата, почнаха да казват помежду си: Кой е тоя, Който и греховете прощава?
Онези, които започнаха да се питат има ли право Исус да прощава грехове, зададоха един легитимен въпрос. Те знаеха (както и ние), че само Бог може да прощава грехове. Ако Исус не действаше от Божие Име, прощавайки греховете на тази известна грешница, то Той би преминал всяка допустима граница на арогантност и богохулство. Неговите думи бяха точно толкова скандални, колкото и действието на жената по време на вечерята. Но Исус не е просто пророк. Той е Бог.
50 И рече на жената: Твоята вяра те спаси; иди си с мир.
Вярата беше довела тази жена при Исус. Вярата отваря вратата на прошката и спасението. Забележете, че Исус не каза на Симон, че и той е опростен. Не че той не се нуждаеше от опрощение на греховете, но неговото сърце не беше отворено за да приеме Божията благодат. Тази история е отражение на притчата за фарисея и бирника. От срам бирникът не смееше и очите си да повдигне към Бога, а фарисея благодареше на Бога, че не е като „този бирник“. Но Исус каза (Лука 18:14):
14 Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси.
Никога не трябва да допускаме да си мислим, че сме имунизирани срещу духовна гордост. По-скоро трябва да внимаваме да не се уловим, че благодарим на Бога, че не сме като „тези горди фарисеи“…
ПЕТ СЪСТАВКИ НА АКТИВНОТО ПОКЛОНЕНИЕ
Симон Фарисеят покани Исус в къщата си, но не и в сърцето си. Той беше в присъствието на Исус, но стоеше бездеен. В своята хладност и изолираност, той пропусна общението си с Господа и възможността, която имаше от това, че самият Господ Исус Христос беше в дома му. Исус не си премълча. Той го изобличи и по това разбираме, че Бог не благоволи в бездейното поклонение. Ако съпоставим отношението на Симона Фарисея и отношението на каещата се грешница към Господ Исус можем да открием пет съставки на активното поклонение.
СМИРЕНИЕ
Първата от тези съставки е смирение. Когато разбра, че Исус е в къщата на Симон, грешницата дойде при него, но застана фронтално пред него. Според обичаите по онова време гостите на тази вечеря най-вероятно бяха полегнали на възглавници около масата, като краката им бяха опънати назад, далеч от храната. Така че жената застана „отзад, при нозете Му“. Тя направи това, понеже осъзнаваше греховното си състояние и беше смирена. В ст.38 се казва:
38 И като застана отзад при нозете Му и плачеше, почна да облива нозете Му със сълзи и да ги изтрива с косата си, целуваше нозете Му, и мажеше ги с мирото.
Вършейки тази работа, жената всъщност заставаше в позиция на слугиня. Защото миенето на краката на господаря беше задължение именно на слугинята в къщата. Доказателство за това намираме и в Стария Завет. В 1 Царе 25:41 Авигея се покланя до земята и казва на Давид:
41 Ето, слугинята ти е служителка да мие нозете на господаревите си слуги.
Миенето на нозете е жест на доброволно покорство и смирение.
За разлика от жената, Симон Фарисея не осъзнаваше, че той също е грешник и допусна в себе си едно критикарско отношение към Исус (ст.39).
39 А като видя това фарисеят, който Го бе поканил, думаше в себе си, казвайки: Тоя ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница.
Докато не се смирим, ние не можем да започнем да се покланяме истински на Бога. Гордостта винаги е пречка в нашите взаимоотношения – както с Бога, така и с хората. Гордостта ни прави цинични и подозрителни.
Като домакин Симон беше длъжен да покаже на Исус нормалните жестове на внимание и гостоприемство от онова време – да му даде вода за измиване на краката, да го целуне за добре дошъл и да го помаже с парфюм за освежаване. Но Симон се беше въздържал от всеки един от тези жестове – пропуск, който показваше недостатъчно уважение към госта. Миейки нозете му със сълзите си и изтривайки ги с косата си, помазвайки нозете му с миро, „грешницата“ просто коригирше това, което домакинът беше пропуснал.
Разбира се, истинският проблем на Симон беше не липсата на чувствителност и такт като домакин, а духовната му гордост. Той беше работил толкова усилено да изпълнява Божиите закони, че повече не считаше себе си за грешник. Той виждаше разстоянието между себе си й грешницата, но не можеше дори и да си представи огромното разстояние, което го отделяше от Бога. А, ако допускаше, че все пак има нужда от някаква Божия благодат, той си мислеше че тя е толкова малка, че Бог би му я отпуснал без никакъв проблем. Жената, която се допираше до Исус, обаче, се виждаше на Симон такава окаяна грешница, че според него, за нея едва ли би могло да има някаква надежда за изкупление. Какво би могъл да направи Бог с такава жена? Защо му е въобще тя на Него? Исус, обаче, мислеше по друг начин. И той я прие и й опрости греховете. Щеше да приеме и Него, но гордостта му пречеше да помоли за покаяние.
Това, което можем да научим от гордостта на Симон и смирението на грешницата е, че ние започваме да се покланяме истински едва тогава, когато смирим себе си и започнем да осъзнаваме достойнството на Бога и собствената си недостатъчност и греховност. Независимо дали дължим на Заимодавеца петстотин или петдесет динари, ние не можем да ги върнем със собствени сили. В пълна несъстоятелност сме по отношение на греха. Единственото, което можем да направим е да се смирим и да молим за милост.
ЧУВСТВО
Втората, от петте съставки на активното поклонение е свободният израз на нашите чувства. Тази жена беше наистина съкрушена заради греховете си и започна да плаче при нозете на Исус. Тя даде свобода на своите чувства и емоции (ст.38)
38 И като застана отзад при нозете Му и плачеше, почна да облива нозете Му със сълзи и да ги изтрива с косата си, целуваше нозете Му, и мажеше ги с мирото.
Сълзите са израз на чувства. Очите на тази жена, които преди бяха „пълни с блудство и с непрестанен грях“ (2 Петрово 2:14), сега бяха станали извори на сълзи на покаяние. Лицето й, което преди беше покрито със сенки, ружове и грим, сега беше изцапано и размазано от плач. Косата й, която преди беше фризирана, сплитана и украсявана, сега беше превърната в кърпа за бърсане на крака. Може би и преди тя беше съжалявала за греха си, но сега, имайки възможност да дойде в присъствието на Христос, раната на сърцето й наново се отвори, и скръбта й заради греховете й започна да блика неконтролируемо. Тя даде свободен израз на чувствата си. И Исус не я осъди, напротив, подкрепи я.
Симон беше обиден от един такъв изблик на чувства и от факта, че Исус позволява на тази грешна жена да се приближава до него и дори да се докосва до него. (ст. 39)
39 А като видя това фарисеят, който Го бе поканил, думаше в себе си, казвайки: Тоя ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница.
Симон беше поканил Исус в къщата си, но не и в сърцето си! Той не разбираше нито какво правеше жената, нито какво правеше Исус. Онези, които не разбират какво всъщност става в процеса на поклонение, не могат да бъдат емоционални и развълнувани по време на хваление. Поклонението не би могло да бъде активно, освен ако не произтича от една гореща любов към Бога. Исус отбеляза за тази жена, че тя „обикна много“ (ст.47). За да можем да се покланяме истински на Бога, и ние трябва да го обикнем много!
Това, което можем да научим от активността на грешницата и пасивността на Симон е, че нашата активност и емоционалност в поклонението зависи от силата на любовта ни към Бога.
ПРЕКЛОНЕНИЕ
Третата съставка на доброто поклонение е почитта. Тази жена търсеше Исус, и когато разбра къде е, веднага отиде при него и падна в краката му в преклонение (ст.37).
37 И, ето, една жена от града, която беше грешница, като разбра, че седи на трапезата във фарисеевата къща, донесе алабастрен съд с миро. 38 И като застана отзад при нозете Му и плачеше, почна да облива нозете Му със сълзи и да ги изтрива с косата си, целуваше нозете Му, и мажеше ги с мирото.
Грешницата целуваше нозете на Исус, защото се чувстваше недостойна да целува лицето Му. Това беше целувка не само на привързаност, но и на почит и преклонение. Помазвайки нозете Му с миро, тя го почиташе като Божий помазаник. В 1 Коринтяни 11:15 се казва, че ако жената оставя косата си да расте, това е слава за нея. Бършейки нозете на Господ с косата си, тя всъщност поставяше славата си в краката Му. И това беше акт на поклонение.
Симон Фарисея покани Исус в дома си, но не Му показа дори и най-малък жест на уважение, не му показа и най-елементарната учтивост, присъща на гостоприемството по онова време. Исус не го похвали за неговата пасивност. Похвали жената за нейните жестове на смирение, покаяние, любов и преклонение (ст. 44-46).
44 И като се обърна към жената, (Исус) рече на Симона: Видиш ли тая жена? Влязох в къщата ти, и ти вода за нозете Ми не даде; а тя със сълзи обля нозете Ми, и с косата си ги изтри. 45 Ти целувка ми не даде; а тя, откак съм влязъл не е престанала да целува нозете Ми. 46 Ти с масло не помаза главата Ми; а тя с миро помаза нозете Ми.“
Тези които не считат поклонението за нещо необходимо духовно не са добре. Има, обаче и други, които са дори по-зле от тях, и това са онези, които ходят на църква седмица след седмица, но никога не се покланят истински на Бога от дълбочината на сърцата си. Физически те присъстват на събранията, но умствено и духовно са далеч от Бога. За тях поклонението е просто още едно тъпо, скучно, отегчително, еднообразно и монотонно преживяване. Такива хора идват на църква не за да търсят Бога, а поради други причини – може би защото за тях това е станало традиция; за да се видят с приятелите си; или може би защото някои техни близки очакват от тях да присъстват. Едно такова отношение може да бъде само за съжаление. Защото, такива хора не знаят какво пропускат!
Това, което можем да научим от контраста между студената пасивност на Симон и горещото преклонение на грешницата е, че ние започваме да се покланяме истински едва тогава, когато направим нещо повече от това да „поканим“ Исус между нас. Ние трябва не само да го поканим между нас – както направи Симон, но и да Го почетем, и да се преклоним пред Него – както направи грешницата.
ПОКАЯНИЕ
Четвъртата съставка на активното поклонение е покаянието. Грешницата показа с действията си, че в сърцето си има отношение на покаяние. Въпреки, че тя не каза с думи: „Господи, прости ми греховете!“, в сърцето си тя искаше точно това. Нейният неудържим плач и жестове го показваха. И Исус и прости (ст. 47):
47 Затова ти казвам: Прощават й се многото грехове; (защото тя обикна много); а комуто малко се прощава той малко обича. 48 И рече й: Прощават ти се греховете.„
Исус не отрече, че жената е грешница. Той много добре знаеше каква е. Но от неговите последни думи разбираме, че тя е не само грешница, а простена грешница. Това пък, че е простена грешница, предполага че тя е била каеща се грешница, защото няма прошка без покаяние.
За разлика от каещата се грешница, с действията си Симон показа, че има още много да учи за покаянието. Той си въобще не осъзнаваше, че има нужда от покаяние. Виждаше жената, че е грешница, а не виждаше себе си, че и той беше грешник. Исус, обаче, можеше да погледне през лустрото на неговото благоприличие и да види греховете му.
От контрастът между простената грешница и самодоволния фарисей можем да научим, че нашето поклонение пред Бога освен всичко друго трябва да включва и покаяние за греховете ни. То е задължително, за да може общението ни с Бога да бъде поддържано. В 1 Йоаново 1:5-2:2 апостолът казва:
5 И известието, което чухме от Него и възвестяваме на вас, е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. 6 Ако речем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, лъжем и не действуваме според истината. 7 Но ако ходим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг, и кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях. 8 Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас. 9 Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда. 10 Ако речем, че не сме съгрешили, правим Бога лъжец, и Неговото слово не е в нас. 1 Дечица мои, това ви пиша, за да не съгрешите; но ако съгреши някой, имаме ходатай при Отца, Исуса Христа праведния. 2 Той е умилостивение за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на целия свят.
ДАВАНЕ
Петата съставка на активното поклонение е даването. Дори и преди Исус да й прости греховете, грешницата донесе на Исус алабастрен съд с миро, отвори го и започна да излива мирото върху краката Му (ст. 37).
37 И, ето, една жена от града, която беше грешница, като разбра, че седи на трапезата във фарисеевата къща, донесе алабастрен съд с миро.
Виждате ли, поклонението включва донасяне и даване. И то даване на не на нещо евтино, а нещо ценно. Симон Фарисея показа много малко любов в сравнение с възможностите си. Той даде на Исус една вечеря, и може би не от любов, а само за да го проучи или пък за да се покаже важен в очите на другите. Тя, грешницата, обаче, донесе „алабастрен съд с миро“ и помаза с него Исусовите нозе. Какво ни показва това за нашето поклонение? Ние започваме да се покланяме истински на Бога едва тогава, когато от благодарност дадем на Исус най-доброто, което имаме – най-доброто от нашето време, способности, работа и пари.
КАКВО Е НАШЕТО ПОКЛОНЕНИЕ?
Нека тази сутрин да прегледаме нашето поклонение – активно и истинско или само едно пасивно наблюдение? Можем ли да открием в начинът по който се покланяме на Бог петте съставки на активното поклонение, които виждаме в поклонението на грешницата? Всяка една от тях ли е там, или има нещо, което трябва да добавим? Или може би в себе си сме допуснали хладното и високомерно бездействие на Симон Фарисея? Ако е така, трябва да се покаем, защото от думите на Исус към Симон ясно разбираме, че Бог не благоволи в бездейното наблюдение. Нека не само да го каним „у дома си“, но и да го почетем както подобава. Защото Той заслужава.