Веселото момиченце с буйни златни къдрици беше почти на седем. Като стигна с майка си до касата на магазина, тя ги забеляза – наниз от искрящи бели мъниста във розова станиолова кутийка. “О, мамо, моля те! Би ли ми ги купила!” Майка й най напред погледна обратната страна на опаковката, а после умоляващите очи на обърнатото на горе личице на дъщеря си. “Два и деветдесет и пет. Това е почти три лева. Ако наистина ги искаш и обещаеш да слушаш и да ми помагаш повече, ще ти ги дам парички, но ще трябва си ги заслужиш. Рожденият ти ден е само след седмица и тогава може и да получиш някое друго левче от баба си.
Връщайки се в къщи Катя веднага изпразни касичката си и преброи стотинките в нея – бяха само тридесет и четири. След вечеря тя помоли майка си да й позволи да измие чиниите и след това веднага отида да изхвърли боклука. На рождения й ден баба й и даде една чисто новичка банкнота от два лева, така че най-накрая тя събра нужните парички за да си купи мънистеното герданче.
Катя обичаше мънистата си. Те я караха да се чувства издокарана и пораснала. Носеше ги навсякъде – в неделното училище, на детската градина, дори спеше с тях. Сваляше ги само като ходеше на плуване или като се къпеше във банята. Майка й й казваше, че ако се намокрят могат да пуснат боя и да й направят шията зелена.
Катя имаше много нежен и любящ баща. Всяка вечер когато тя си лягаше той спираше заниманията си каквото и да правеше и идваше в спалнята й за да и разкаже приказка. Една вечер след като свърши приказката си, той попита Катя:
– “Обичаш ли ме?”
– “О, да, татко! Ти знаеш, че те обичам.”
– “Тогава дай ми твоите мъниста.”
– “О, татко, не и моите мъниста! Вземи Вихър – белият кон от моята колекция от играчки – онзи с розовата опашка. Помниш ли татко, онзи, който ти ми подари. Той ми е любимия.”
– “Добре мила, татко те обича, лека нощ!” Той я целуна по бузата и излезе.
След около седмица в друго подобно време Катиния баща отново я попита:
– “Обичаш ли ме?”
– “Татко, ти знаеш, че те обичам.”
– “Тогава, дай ми мънистата си!”
– “О, татко, не и мънистата ми! Но можеш да вземеш куклата ми – тази новата, която получих за рождения си ден. Тя е толкова красива. Давам ти даже и жълтото одеалце, което е в тон с пижамата й.”
– “Добре, благодаря! Спи спокойно малка красавице. Бог да те благослови и знай, че татко те обича!” Както винаги баща й я целуна по бузката и излезе.
Няколко вечери по-късно когато баща й отново влезе в стаята й. Катя седеше на леглото си кръстосала крака по турски. Приближавайки се, той забеляза, че брадичката й трепереше и една мълчалива сълза се стичаше по бузата й.
– “Какво има, Катя! Какъв е проблема?”
Катя не отвърна нищо. Вместо това тя повдигна ръчичката си към баща си. Когато я отвори, в нея блесна малкото мънистено герданче. Малко през плач тя най-накрая каза на баща си:
– Ето татко, вземи я, за теб е!”
Едва сдържайки сълзите си, баща й протегна едната си ръка към евтиното герданче, а с другата си ръка бръкна в джоба си и от там извади синя кадифена кутийка с наниз от истински перли и я подаде на Катя. Той ги беше носил в себе си през цялото време. Просто беше чакал тя да се откаже от своите евтини мъниста, за да й подари истинското съкровище.
Такъв е и нашия небесен Отец. Той чака да се откажем от фалшивите неща към които сме се прилепили, за да ни подари истинското, вечно съкровище. Какво е онова от което чака ти да се откажеш? Когато Бог желае да ни дисциплинира, то не е за да ни отнеме нещо, но да за да ни даде.