1 Царе 3:1-21
В началото на шестнадесети век мотото на швейцарския град Женева е било „След тъмнината – светлина!“. То е отразявало смелото твърдение на Калвин и неговото поколение, че след тъмните векове на ранното средновековие светлината отново е дошла при хората чрез проповядването на Божието Слово. По онова време за да може тъмнината напълно да бъде прогонена от града всеки гражданин бил длъжен да слуша по шест проповеди на седмица. Първата била проповядвана в неделя при изгрев слънце, втората в девет сутринта, третата в три следобед. Останалите три били през работната седмица – съответно в понеделник, сряда и петък.
Причината поради която Калвин и останалите общински съветници на Женева настоявали за толкова много задължително слушане на Словото била в тяхното разбиране на Притчи 29:18:
18 Дето няма пророческо видение людете се разюздават,
А който пази закона е блажен.
Не се ли вижда изпълнението на същият този принцип и в наши дни? Не са ли същите и днес резултатите от невежеството спрямо Божието Слово? Без Божието Слово обществото губи своите устои. Градовете и селата ни са се превърнали в човешки джунгли в които се изпояждаме един друг без причина. Трябва да знаем, че само Божието Слово може да ни спаси от пътя на самоунищожението по който сме тръгнали.
Въпросът е как би могла да дойде промяната на кризисната ситуация в която се намираме? Отговорът е: Промяната може да стане по същият начин както в дните на Самуил.
БОЖИЕТО СЛОВО – ГОЛЯМА РЯДКОСТ (ст.1)
Най-напред, за да можем да пожелаем и да потърсим Словото Му, Бог може да направи така, че то да се среща толкова рядко, че да започнем да го ценим. В Самуиловите дни Той направи точно това. В ст.1 се казва:
1 А в ония дни, когато детето Самуил слугуваше Господу пред Илия, слово от Господа беше рядкост, и нямаше явно видение.
Бог може да отдръпне учителите Си и проповедниците Си от сцената до такава степен, че чуването на Неговото неподправено Слово да стане рядко срещана стока – да се изгуби, както се казва „като белия боб на пазара“. Когато това се случи, спойката на обществото се разваля, злото се развилнява и започва да помита всичко по пътя си. Тогава човешката същност се разлага до такава степен, че започваме да се удивляваме от това колко брутален може да бъде човек. Улиците стават пусти, а училищата несигурни като бойни полета. Всичко това се случва, понеже сме решили че можем да вършим нещата по нашия начин – без Божието откровение и Неговата помощ. Защото, най-големият дар, който Бог ни е дал – дар, втори само след дарът на Божият Син – е Божият дар на Неговото писано слово. За съжаление ние в живота си и на амвона ние често го губим или го разменяме с човешки размисли и съвети.
Словото, което излиза от Божиите уста, обаче не може да бъде заменено с нищо. Ние не можем да променим формата му или да произведем негов дубликат. То е уникално, и само то е живо и животворящо. То е Слово, което можем да получим само от Бога. И когато то се изгуби или започне да се среща рядко, ние ставаме свидетели на същият резултат за обществото ни, който наблюдаваме и в библейските времена. В Амос 8:11-12 пророкът ни предупреждава, че ще дойде време, когато Бог ще изпрати глад, но глад не за хляб или за вода, а глад „за слушане думите Господни“.
11 Ето, идат дни, казва Господ Иеова,
Когато ще изпратя глад на земята, –
Не глад за хляб, нито жажда за вода,
Но за слушане думите Господни.
12 Те ще се скитат от море до море
Да търсят словото Господно,
И ще обикалят от север до изток,
Но няма да го намерят.
Когато Бог замълчи, тогава тъмнината се сгъстява и в такива случаи често мрачното ни настроение и униние стават непоносими.
БОЖИЕТО СЛОВО – СТРЯСКАЩО И ОТРЕЗВЯВАЩО (ст.2-14)
Когато след период на мълчание, Божието Слово дойде към нас, обикновено то е стряскащо и отрезвяващо. Ние можем да бъдем поразени от Божието Слово по два начина – така както Самуил бе впечатлен от него или така както Илий бе попарен от него (ст.4-12).
2 И в онова време, когато Илий лежеше на мястото си, (а очите му бяха почнали да отслабват та не можеше да вижда), 3 и Божият светилник не беше още изгаснал в Господния храм, гдето беше Божият ковчег, и Самуил си беше легнал, 4 Господ повика Самуил; и той рече: Ето ме. 5 И завтече се при Илия та рече: Ето ме, защо ме повика. А той рече: Не съм те повикал; върни се та си легни. И той отиде и си легна. 6 А Господ извика още втори път: Самуиле! И Самуил стана та отиде при Илия и рече: Ето ме, защо ме повика? А той отговори: Не съм те викал, чадо мое; върни се та си легни. 7 Самуил не познаваше още Господа; и слово от Господа не беше му се откривало. 8 И Господ повика Самуил още трети път. И той стана та отиде при Илия и рече: Ето ме, защото ме повика. Тогава Илия разбра, че Господ е повикал детето. 9 Затова, Илий каза на Самуил: Иди та си легни; и ако те повика, кажи: Говори, Господи, защото слугата Ти слуша. И тъй, Самуил отиде та си легна на мястото си. 10 И Господ дойде та застана и извика както по-напред: Самуиле! Самуиле! Тогава Самуил каза: Говори, защото слугата Ти слуша. 11 Тогава Господ каза на Самуил: Ето, Аз ще извърша в Израиля едно такова дело, щото на всеки, който го чуе, ще му писнат двете уши. 12 В оня ден ще извърша против Илия всичко, що говорих за дома му; ще почна и ще свърша. 13 Защото му известих, че ще съдя дома му до века поради беззаконието което той знае; понеже синовете му навлякоха проклетия на себе си, а той не ги възпря. 14 За това се заклех за Илиевия дом, че беззаконието на Илиевия дом няма да се очисти до века с жертва, нито с принос.
Ние можем да се стреснем от Божието Слово така както Самуил се стресна от него. Той си беше легнал, и тъкмо заспиваше, когато чу глас, който го вика по име: „Самуиле!“. Той се стресна и започна да търси откъде идва гласа. В ст.4-10 единадесет пъти се срещат думи, чиито корен е „вик“ – повика, повикал, викал, извика. С този вик Бог се опитваше да привлече вниманието на младия Самуил.
По това време зрението на Илий беше отслабнало – не само, че физическите му очи не можеха да виждат, но като че ли и духовните му очи бяха заслепени. Така че, Самуил беше този, който отговаряше за това огънят на светилника да не угасва. Според Моисеевият Закон светилото в скинията никога не биваше да угасва (Левит 24:1-4):
1 Господ говори още на Моисей, казвайки: 2 Заповядай на израилтяните да ти донасят първоток чисто дървено масло за осветление, за да свети постоянно светило. 3 Аарон да го приготвя отвън завесата, която е пред плочите на свидетелството в шатъра за срещане, за да свети от вечер до заран пред Господа винаги; това да бъде вечен закон във всичките ви поколения. 4 На чистозлатния светилник да приготвя светилата пред Господа винаги.
Тъй като Илий не виждаше, Самуил, онзи, който беше роден в отговор на пост и молитва и посветен на Господ от рождението си, беше този който изпълняваше свещеническите задължения. Затова, той трябваше да влиза в святото място. А Божият глас идваше из зад завесата. В Изход 25 глава, след като даде на Мойсей точни инструкции за направата на ковчега на завета и неговия капак, който се наричаше „умилостивилище“, Бог му каза (Изход 25:21-22):
21 И да положат умилостивилището върху ковчега; а в ковчега да вложиш плочите на свидетелството, което ще ти дам. 22 Там ще се срещам с тебе; и отгоре на умилостивилището, измежду двата херувима, които са върху ковчега с плочите на свидетелството, ще говоря с тебе за всичко, което ще ти заповядам за израилтяните.
Изглежда, че в случаят със Самуил Божият глас дойде към него от същото място, от което идваше и към Мойсей – измежду двата херувима, който бяха върху ковчега с плочите на свидетелството, който беше зад завесата, в пресвятото място на скинията. За да може да се свърже с него, обаче, на Бог трябваше да отправи към него четири призива. Защо? Тъп ли беше Самуил или малоумен? Съмнявам се че е така, понеже когато обяснява неговата реакция в ст.7 авторът на книгата казва:
7 Самуил не познаваше още Господа; и слово от Господа не беше му се откривало.
Духовното състояние на свещенството и народа по онова време беше такова, че дори и момче, израснало в Божия дом беше невежа относно Личността и начините на действие на Бога. Но нека преди да порицаем и осъдим онези хора и техните времена, да духовното невежество в нашето собствено време, за невежеството, което е обхванало дори и такива хора, което са израснали в нашите, евангелски църкви. Разбира се, не желая да слагам всички под един и същ знаменател, но степента на невежество по отношение на Бог и пътищата Му в обществото ни е достатъчно висока за да може това предупреждение да звучи актуално и за нас.
Забележете, обаче милостта и нежността на Господ. Той не смъмри Самуил, не му се развика, затова че „не разбира от дума“. Вместо това Той стоеше и викаше – дотогава докато бъде чут. Нямаше упреци и гневни речи от рода на: „Момченце, никога не правиш нищо както трябва!“ и т.н. Вместо това виждаме един чудесен Спасител, който е търпелив, нежен и кротък.
Божието Слово може да бъде стряскащо не само чрез своя призив, но и чрез своето съдържание. Фактически това, което Бог разкри на Самуил беше толкова стряскащо, че всеки, който го чуеше щяха да му писнат и двете уши (ст.11-14).
11 Тогава Господ каза на Самуил: Ето, Аз ще извърша в Израиля едно такова дело, щото на всеки, който го чуе, ще му писнат двете уши. 12 В оня ден ще извърша против Илий всичко, що говорих за дома му; ще почна и ще свърша. 13 Защото му известих, че ще съдя дома му до века поради беззаконието което той знае; понеже синовете му навлякоха проклетия на себе си, а той не ги възпря. 14 За това се заклех за Илиевия дом, че беззаконието на Илиевия дом няма да се очисти до века с жертва, нито с принос.
Всъщност словото, което дойде до Самуил не беше нещо ново. В предната, втора глава четем, че поради това че Илий не възпря синовете си, когато вършеха беззаконие, Господ изпрати един Божий човек, който пророкува смъртта им (1 Царе 2:12-17;22-25;27-36).
12 А Илиевите синове бяха лоши човеци, които не познават Господа. 13 Тия свещеници постъпваха към людете така: когато някой принасяше жертва, като се вареше месото, слугата на свещеника дохождаше с тризъбна вилица в ръка 14 и забождаше я в тенджерата или в котела, или в котлето, или в гърнето; и каквото издигаше вилицата, свещеникът го вземаше за себе си. Така постъпваха в Сило с всичките израилтяни, които дохождаха там. 15 Даже и преди да изгорят тлъстината, слугата на свещеника дохождаше та казваше на човека, който принасяше жертвата: Дай на свещеника месо за печене, защото няма да приеме от тебе варено месо, но сурово. 16 И ако човекът му речеше: Нека изгорят първо тлъстината, и сетне си вземи колкото желае душата ти, тогава му казваше: Не, но сега ще дадеш, и ако не, ще взема на сила. 17 Така грехът на тия младежи беше твърде голям пред Господа; защото човеците се отвращаваха от Господната жертва.
22 А като беше Илий много стар, чу всичко, що правили синовете му на целия Израил, и как лежели с жените, които слугували при входа на шатъра за срещане. 23 И той им рече: Защо правите такива работи? понеже слушам лоши работи за вас от всички тия люде. 24 Недейте, чада мои; защото не е добър слухът, който чувам; вие правите Господните люде да стават престъпници. 25 Ако съгреши човек на човека ще стане моление Богу за него; но ако съгреши някой Господу, кой ще се моли за него? Но те не послушаха гласа на баща си, защото Господ щеше да ги погуби.
27 Тогава дойде един Божий човек при Илия та му рече: Така казва Господ: Не съм ли Се открил явно на бащиния ти дом когато те бяха в Египет у Фараоновия дом? 28 И не съм ли избрал него измежду всичките Израилеви племена за Мой свещеник, за да принася жертва на олтара Ми, да гори темян и да носи ефод пред Мене? И не съм ли дал на бащиния ти дом всичките приноси чрез огън от израилтяните? 29 Защо, прочее, ритате жертвата Ми и приноса Ми, който съм заповядал да принасят в жилището Ми, и почиташ синовете си повече от Мене, за да се гоите с по-доброто от всичките приноси на людете Ми Израиля? 30 Затова Господ Израилевият Бог каза: Аз наистина думах, че твоят дом и домът на баща ти щяха да ходят пред Мене до века; но сега Господ казва: Далеч от Мене! защото ония, които славят Мене, тях ще прославя Аз, а ония, които Ме презират, ще бъдат презрени. 31 Ето, идат дните, когато ще пресека мишцата ти и мишцата на бащиния ти дом, така щото да няма старец в дома ти. 32 И посред всичките блага, които ще се дават на Израиля, в жилището Ми ще видиш утеснение; и не ще има старец в дома ти до века. 33 И оня от твоите, когото не отсека от олтара Си, ще бъде за изнуряване на очите ти и за огорчаване на душата ти; и всичките внуци на дома ти ще умират в средна възраст. 34 И това, което ще дойде върху двамата ти сина, върху Офния и Финееса, ще ти бъде знамение: в един ден и двамата ще умрат. 35 И Аз ще Си въздигна верен свещеник, който ще постъпва според това, което е в сърцето Ми и в душата Ми; и ще му съградя непоколебим дом; и той ще ходи пред помазаника Ми до века. 36 А всеки, който остане в твоя дом, ще дохожда да му се кланя за малко пари и за един хляб, и ще казва: Назначи ме, моля, на някоя от свещеническите служби, за да ям едно късче хляб.
Когато Илий научи за злите дела на синовете си, той им направи забележка, но не беше достатъчно твърд за да наложи авторитета си над тях в защита на Божията святост. Да се отнасяш към жертвата като нещо просто и към святото като към нещо обикновено е наистина сериозно престъпление. Толкова тежък беше грехът им, че не можеше да се очисти до века нито с жертва, нито с принос (3:14).
Именно тази двойствена природа на Божието Слово, понякога ни безпокои, и то със право. То едновременно ни насърчава и изобличава. Андрю Бонар разказва за един гръцки художник, който нарисувал картина на момче, носещо кошница с грозде на главата си. Толкова прекрасна била тази картина, че всички настоявали художника да я изложи на показ на една изложба, която се провеждала на открито. Толкова графични и реални изглеждали гроздовите зърна в кошницата, че птиците налетели върху платното, опитвайки се да ги клъвнат. Местните граждани отрупали художника с комплименти, отбелязвайки, че толкова добре били изрисувани зърната, че дори птиците били измамени от изображението им и ги помислили за истински. Художникът, обаче, отклонил хвалбите им с думите: „Трябваше да се постарая повече и да нарисувам момчето по-добре. То трябваше да изглежда толкова реално, че птиците да не се осмеляват да го доближат.“. Той смятал, за птиците картината би трябвало да бъде едновременно привлекателна и отблъскваща. Този пример ни разкрива баланса, който трябва да поддържаме в нашето служение. Да обсипваме хората с утехата на евангелието, като в същото време не им казваме нищо за грехът им и неговите последствия е неуравновесено и подвеждащо. И обратно, ако непрекъснато проповядваме гневно като се фокусираме само върху съда, без окуражение и грижа за хората, също би било пропускане на целта на Божието откровение. Като Божии посланици ние би трябвало честно да представяме и двете страни на Божията истина – както това, че Бог е любов, така и това, че Той е „огън пояждащ“ (Второзаконие 4:24).
БОЖИЕТО СЛОВО – ПЪЛНОВЛАСТНО И НЕОСПОРИМО (ст.15-18)
Нашият Бог има върховенство над служителите си. Божиите говорители не могат да отменят съда Му. Ние дори имаме своята естествена тенденция да се боим да го провъзгласим. Самуил също споделяше този страх, но когато Илий го повика и го помоли да му каже какво му е говорил Господ, Самуил му каза всичко (ст.18).
15 И Самуил лежа до утринта; после отвори вратата на Господния дом. Но Самуил се боеше да каже видението на Илия. 16 А Илия повика Самуил, казвайки: Самуиле! чадо мое! А той рече: Ето ме. 17 И каза: Какво слово ти говори Господ? не крий го, моля, от мене. Така да ти направи Бог, да! и повече да притури, ако скриеш от мене някоя от всичките думи, които ти е говорил. 18 Тогава Самуил му каза всичко, и не скри нищо от него. И рече Илий: Господ е; нека стори каквото Му е угодно.
Няма смисъл да крием това, което Бог е говорил, понеже така или иначе то ще се случи, независимо дали сме били верни да го прогласим или не. Въпросът за отговорността, обаче, си остава. Защото, ако ние, като Божии служители задържим истината или част от нея и не предупредим хората за последствията от постъпките им, то вината им пада върху нас, понеже ние сме пропуснали да бием тревога и да им дадем възможност да се променят и да избегната надвисналата опасност. В Езекиил 3:16-21 се казва:
16 А след седемте дни Господното слово дойде към мене и рече: 17 Сине човешки, поставих те страж за Израилевия дом; слушай, прочее, словото от устата Ми, и предупреди ги от Моя страна. 18 Когато кажа на беззаконника: Непременно ще умреш; а ти не го предупредиш, и не говориш за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път та да спасиш живота му, оня беззаконник ще умре в беззаконието си; но от твоята ръка ще изискам кръвта му. 19 Обаче, ако предупредиш беззаконника, но той не се върне от беззаконието си и от беззаконния си път, той ще умре в беззаконието си; а ти си избавил душата си. 20 Пак, ако се върне праведникът от правдата си и извърши беззаконие, като Аз поставя препънка пред него, той ще умре; понеже ти не си го предупредил, той ще умре в греха си, и правдата, която е вършил, няма да се помни; но от твоята ръка ще изискам кръвта му. 21 Но ако предупредиш праведника за да не съгреши, и праведникът не съгреши, той непременно ще живее, защото се е свестил; и ти си избавил душата си.
Бог, обаче, има върховенство не само над служителите си, но и над слушателите им. Илий нито отхвърли, нито оспори правото на Господ да извърши това, което е казал: „Господ е; нека стори каквото Му е угодно.“ Божиите люде знаят да казват „Амин“ не само на Божиите благословения, но също и на Божиета наказание за греха. Причината за Божието наказание на греха е ясна. Ако той не осъди злото и греха, тогава добрият и праведният биха се обезкуражили. Бог не е някакъв картонен лъв, който само да реве заплашително, и никога да изпълнява заплахите си. Ако духовенството се издъни както в този случай, в момента в който това се случи Бог би го презрял и би отнел авторитета му пред света и дори пред Неговата църква. Затова, трябва да имаме страх от Господа!
БОЖИЕТО СЛОВО – АКРЕДИТИРАЩО И ОВЛАСТЯВАЩО (ст.19-21)
В края на тази трета глава на Първа книга на царете научаваме за това, как Бог заставаше зад думите си и това ставаше причина за нарастването на авторитета на Самуил.
19 И Самуил растеше; и Господ бе с него, и не оставаше да падне на земята ни една от неговите думи. 20 И целият Израил, от Дан до Вир-савее, позна, че Самуил беше потвърден {Или: верен.}* за Господен пророк, 21 И Господ пак се явяваше в Сило; защото Господ се откриваше на Самуила в Сило чрез словеса от Господа. И Самуиловите думи се разнасяха {Или: се изпълняваха.}† по целия Израил.
Не е тайна, че понякога хората се отнасят към проповедниците фамилиарно – като че ли не ги вземат много на сериозно. „А, той ли бе, ние си го знаем, той си е наше момче“. Един проповедник, обаче, не трябва да се безпокои от едно такова отношение, защото, ако той се придържа към проповядването на точното Божие Слово, неговият авторитет ще расте. Нищо изговорено по Божие откровение няма „да падне на земята“. Божието Слово няма да се провали. То ще изпълни това, за което е било изпратено. В Исая 55:10-11 Бог казва:
10 Защото както слиза дъждът и снегът от небето, И не се връща там, Но пои земята И я прави да произрастява и да напъпва, Та дава семе на сеяча и хляб на гладния. 11 Така ще бъде словото Ми, което излиза из устата Ми; Не ще се върне при Мене празно, Но ще извърши волята Ми, И ще благоуспее в онова, за което го изпращам.
В Исая 44:26 Бог казва, че потвърждава думите на служителите си и изпълнява изявеното от пратениците си. Въпросът е, имаме ли упование в Божието Слово? Смятаме ли го за адекватно за посрещане на съвременните предизвикателства? Благовестваме ли на младите хора, споделяме ли Словото с онези, които не ходят на църква и дори с модерните циници, които мислят, че никой няма право да им казва кое е добро и кое лошо, кое право и кое грешно?
Независимо от неравенството в числено отношение, както в дните на Самуил, така и в наши дни, всички знаеха, че това, което Самуил казваше и вършеше имаше Божието потвърждение и одобрение. Това ни кара да си зададем въпроса: „Как Бог потвърждава нашето служение?“ Отговорът намираме в този текст. За да разберем, трябва да погледнем, дали думите, които проповядваме имат силата да променят хората за Божия Слава? Ако проповядваме вярно Божието Слово, то неговата уместност и въздействие ще бъдат явни за всички.
Какво да кажем след всичко това? Може ли светлината на Божието откровение да пробие мрака на нашето съвремие? И ако може, то как ще стане този пробив, освен чрез вярно проповядване на Божието Слово?
Истината е, че там, където няма „пророческо видение“, там, където няма приложение на Божието откровени, хората подивяват (Притчи 29:18). А цената за намаляването на глада за Божието слово е проникване на злото във всички области на живота.
Затова е крайно време библейските учители и проповедници отново да се завърнат към основите на християнството. Въпреки, че много хора смятат, че поучаването на Божието слово чрез едно непосредствено тълкуване и обяснение на библейския текст е вече старомодно и твърде остаряло за да бъде ефективно, време е да се покаем и да променим менюто, което предлагаме на Божията трапеза. Нека сключим завет с Бога, че ще бъдем верни на Словото Му, копнеейки единствено за това да видим силата, която това Слово обещава. Нека да решим не да угаждаме на апетитите на хората или да се съобразяваме с модата на деня по отношение на това как трябва да служим на Бога, а вярно да предаваме новозаветното учение, което веднъж завинаги ни е било предадено от апостолите (Юда 1:3). Само тогава ще можем да преживеем съживление и да видим разкритието на Божията сила в живота ни и в църквата.