Лейтенант Джон Бланчард (John Blanchard) участвал във Втората Световна война. Преди да бъде изпратен на фронта, той бил в една библиотека във Флорида, Съединените Щати. Взел една книга от библиотеката и започнал да я чете.
Книгата наистина му харесвала, но това, което му харесвало повече било бележките, написани с красив женски почерк в полето на страниците. Те отразявали прозорлив ум и богата душевност. Колкото повече ги четял, толкова повече осъзнавал колко много общи неща, мисли и възгледи има с предишната собственичка на книгата. Не можел да повярва колко дълбоки били нейните прозрения и до каква степен той се съгласявал с толкова много от нещата, които казвала тя.
Поглеждайки на гърба на книгата един ден, Джон видял, че там е написано името и адреса на жената, която била подарила книгата на библиотеката. Нейното име било Мис Холис Мейнъл (Miss Hollis Maynell). По-късно лейтенант Джон Бланчард й писал и те завързали приятелство чрез своята кореспонденция.
Но скоро той бил изпратен на фронта да воюва за родината си. Те продължили да си пишат и след около година започнали да осъзнават че започнали да се влюбват в някого, когото никога не са срещали, някого когото дори и не са виждали. Тогава Джон Бланчард направил това, което всеки млад мъж би направил. Той написал на Холис Мейнъл писмо, в което и казал: „Знаеш ли, защо не ми изпратиш една твоя снимка, така че да мога да видя как изглежда тази мисис Мейнъл, с която си кореспондирам от толкова време?”. В отговора си на това писмо Холис Мейнъл му казала: „Ако наистина ме обичаш, тогава външността ми, и това как изглеждам наистина не би трябвало да има значение за теб.”
Те продължили да си пишат и се влюбвали все повече и повече един в друг. Краят на войната настъпил. Бланчард се завърнал в Щатите и те си определили място и време за първата си среща. На Централната гара в Манхатън (Grand Central Station), в седем часа. Той трябвало да стои там, облечен във военната си униформа, и трябвало да държи в ръката си книга – същата книга, която означавала толкова много за техните взаимоотношения. „Ще ме познаеш” – му писала тя – „по червената роза, която ще нося на ревера си”.
Часовникът на гарата ударил седем и сърцето на лейтенанта затуптяло в очакване на жената, чието сърце той обичал, но чието лице никога не бил виждал. Влакът пристигнал и докато хората започнали да слизат и да се насочват към изхода на гарата, изведнъж погледът му се спрял върху една красива млада жена. Руса, синеока, стройна, тя била облечена в зелен тоалет и вървяла право към него. Сърцето му започнало да бие още по-бързо. Очите им се срещнали. Те започнали да се усмихват един на друг, но когато тя се приближила на около три метра от него, той изведнъж забелязал, че на ревера й няма червена роза. Докато минавала покрай него, тя се с усмивка му казала: „В една посока ли сме, войниче?”
Описвайки преживяванията си в онзи момент, Джон Бланчард казва: „Всичко в мен желаеше да я последвам. Аз бях привлечен от нея и започнах да си мисля: „Това би било чудесно!”. Но тогава се сетих за обещанието, което бях направил пред Мис Холис Мейнъл. Знаех, че ако и връзката ми с Мис Мейнъл да не доведе до нищо, тя определено щеше да бъде основана на посвещение и приятелство. Така че, останах на мястото си. Продължих да гледам хората, които слизаха от влака и напускаха гарата. След около две минути видях една жена, която беше около петнадесет години по-възрастна от мен. Тя не беше особено привлекателна. Продължаваше да върви към мен. Забелязах, че на ревера и имаше червена роза. Приближих се към нея, подадох й ръка и казах: „Вие би трябвало да сте Мис Холис Мейнъл. Аз съм Лейтенант Джон Бланчард. Мога ли да взема багажа ви?”
Жената го погледнала и казала: „Млади човече, не съм сигурна, че разбирам точно какво става, но онази жена със зелената рокля ми каза, че ако ми проговориш и ми кажеш нещо, тя ще те чака в ресторанта, която се намира от другата страна на улицата. Тя каза, че това било някакъв тест.”
Джон Бланчард издържа теста на честността, а ти би ли го издържал. Честността се състои в това, да правиш това, което си казал, че ще направиш, в това да спазваш обещаниятa, които си дал, дори и тогава, когато изпълнението им може да бъде в твой собствен ущърб.