ЗАЩО ДА ВНИМАВАМЕ ЗА ДУХОВНОТО СИ СЪСТОЯНИЕ?

Евреи 2:1-4

1 Затова ние сме длъжни да внимаваме повече на туй, което сме чули, да не би да го изгубим някога. 2 Защото, ако словото, изговорено чрез ангели, стана твърдо и всяко престъпление и непокорство получи справедлива отплата, 3 то как ще избегнем ние, ако пренебрегнем едно толкова велико спасение, което, от начало прогласено от Господа, се потвърди между нас от тия, които бяха го чули; 4 като му свидетелствуваше и Бог чрез знамения и чудеса, чрез разни велики дела и чрез раздаване Светия Дух по волята Си?

В тези стихове авторът на Посланието към Евреите настоява неговите читатели да бдят над запазването на вярата си. Това е първото от няколкото подобни увещания, които намираме в цялата книга. Аргументите, които той им представя за да ги мотивира да изпълнят заръката му са два. От една страна това е авторитетът на посланието, което те са чули. А от друга, това е неизбежността на наказанието, което Бог би наложил на онези, които биха пренебрегнали това послание. Всъщност това е начина с който авторът на посланието се справя с проблема в цялото си съчинение. Той пише към юдеи, които са станали християни, но сега поради многостранен натиск – и религиозен; и политически; и светски – са на път да се върнат обратно в лоното на юдаизма. Авторът се опитва да ги убеди да останат християни като подчертава превъзходството на Христос и Новия Завет над юдаизма и Стария Завет и в същото време представя пред тях серия от увещания с които да ги предупреди за опасността от връщане назад и отпадане от Божията благодат.

Мисля, че ако схванем смисъла и силата на тези негови аргументи, това ще помогне Божието Слово да постигне целта си и за нас, както и за онези първоначални получатели към които то е било отправено. Защо да внимаваме за нашето духовно състояние? Поради величието на спасението и ужаса на наказанието за неговото пренебрегване.

СКЛОННОСТТА НИ ДА ОТПАДАМЕ

Продължава ли да бъде актуално това послание днес? Да. И това е така най-напред поради склонността, която имаме като християните да охладняваме, да отпадаме от вярата или да заболяваме различни духовни болести. Тази човешка склонност продължава да си бъде същата още от новозаветни времена. В Посланието си към Галатяните 1:6 и 5:7 например, ап. Павел се удивлява на скоростта с която те са преминали към друго благовестие и са се отдалечили от истината.

6 Чудя се как вие оставяте Онзи, Който ви призова чрез Христовата благодат, и така скоро преминавате към друго благовестие; 7 Вие вървяхте добре; кой ви попречи да не бъдете послушни на истината?

Причината за това отстъпление е, че те са изгубили картината на Исус, която е била нарисувана пред тях от апостола (3:1).

1 О, несмислени галатяни, кой ви омая, вас, пред чиито очи Исус Христос е бил ясно очертан като разпнат?

От целия Нов Завет, а и от собствения си опит знаем, че християнството не е лека работа. Много хора повярват в Исус и започват добре. Но поради това, че след това те оттеглят погледа си от Исус, постепенно отпадат. Както показва и случая с галатяните, лесно е да загубим нашето видение.

Затова и трябва да се събираме колкото се може по-често и да си припомняме благовестието, да си припомняме Исус, да си припомняме завета в който сме с Бог и обещанието за вярност, което сме дали по време на водното си кръщение. А може би заедно с това трябва да си припомняме и колко страшно е някой да пренебрегне божията благодатна покана и да бъде осъден на вечно погубление. Наистина имаме нужда от повече страх Господен. Той е началото на мъдростта. В подобно увещание в Евр.3:12-14, където отново чуваме заповедта да внимаваме се казва:

12 Внимавайте братя, да не би да има в някого от вас нечестиво, невярващо сърце, което да отстъпи от живия Бог; 13 но увещавайте се един друг всеки ден, докле още е “днес”, да не би някой от вас да се закорави чрез измамата на греха. 14 Защото ние участвуваме в Христа, ако удържим твърдо до край първоначалната си увереност.

ВЪРХОВНОСТТА НА НОСИТЕЛЯ НА БЛАГОВЕСТИЕТО

Причината поради която трябва “да внимаваме повече на туй, което сме чули”, т.е. на благовестието и Христовото учение е на първо място неговия авторитет. То не е някаква човешка философия или измишльотина. Човек не е достигнал до него със собствената си мъдрост и способности. То не е нещо, което няма никакво значение. Неговия източник и автор е Бог. То е най-пълното и окончателно откровение за Бога. Спасението е “толкова велико”, защото е било “прогласено от Господа”! С други думи инициативата за това Бог да ни се открие не е човешка, а Божия. Ст.1 започва с думата “затова”. Тя е ключова дума, която показва, че това което следва е свързано с изложеното вече в първа глава. А в нея авторът на Посланието към Евреите говори за величието на Божия Син и за неговото превъзходство над ангелите. Ако и Бог да се е откривал частично чрез природата (Рим.1:19-20) и чрез пророците, пълното откровение за Отец е в Сина (Евр. 1:1-2):

1 Бог Който при разни частични съобщения, и по много начини, е говорил в старо време на бащите ни чрез пророците, 2 в края на тия дни говори нам чрез Сина,

Това откровение не е към “бащите”, а към нас; не е “в старо време”, а “в края на тия дни”, не е чрез посредници, а директно. То има превъзходство дотолкова доколкото ни е донесено не от някой слуга, пророк или ангел дори, но от самия Божий Син, който е Бог (Евр. 1:2-3).

Когото постави наследник на всичко, чрез Когото и направи световете, 3 Който, бидейки сияние на Неговата слава, и отпечатък на Неговото същество, и държейки всичко чрез Своето могъщо слово, след като извърши [чрез Себе Си] очищение на греховете, седна отдясно на Величието на високо…

Колко велик е този носител на благовестието за Божието спасение?

По отношение на вселената, Той е неин създател, наследник и поддръжник. Той е този чрез когото Бог е направил световете (Йоан 1:3; Кол.1:16). Този, без когото всичко в този свят би се разпаднало, понеже сплотява всичко с могъщото Си слово (Кол.1:17; Марк 4:39). Този, който по право е “наследник на всичко” (Пс.2:7-8). С други думи Той е Творецът, Собственикът и Господарят на вселената.

По отношение на Бога, Синът е “сияние” (гр. “апаугазма”) на Божията слава (Кол.2:9), и “отпечатък на Неговото същество” (Кол.1:15). Както по-късно са го формулирали църковните отци в Никейския символ на вярата, Той е “Бог от Бога, Светлина от Светлината, Бог истински от Бога истински…” (Тук бих искал да отворя една скоба и да кажа, че когато се даваме формулировки на Бога ние не се опитваме да Го обясним, просто защото не можем, но по-скоро да определим това което вярваме.)

По отношение на човечеството Исус е първосвещеник и цар. Той е този, който принасяйки в жертва Самия Себе Си извърши очищение на нашите грехове. Неговата кръв очиства от всеки грях ония, които се покаят за греховете си и положат упованието си в Него (1 Йоан 1:7). Той е царят, който след като изпълни мисията си “седна отдясно на Величието на високо”. (Пс.110:1).

Забележете градацията в тези стихове. Синът е “наследник на всичко”, творец, “сияние на Божията Слава и отпечатък на Неговото същество”, той сплотява всичко в този свят. Той е наш Спасител и Цар, който седи на Божия трон.

За пълнотата и съвършенство на откровението, което Бог ни дава в Христос четем в Евангелието според Йоан 1:1,14,18. Там Исус е наречен “Словото” или “Логосът”.

1 В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог…. 14 И Словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина…. 18 Никой, кога да е, не е видял Бога; Единородният Син, който е в лоното на Отца, Той Го изяви.

Никой друг освен Сина или Словото, както е другото име на Христос не може да “изяви” Бога. Исус единствен можеше да каже: “Който е видял Мене, видял е Отца” (Йоан 14:9). Затова и това Слово не е временно, а вечно и неизменно. По-нататък в Евреи 13:8 авторът на книгата казва:

8 Исус Христос е същият вчера днес и до века.

Може ли да има по-висш носител на Божията вест към човека? Някой с по-голям авторитет и власт? Някой по-квалифициран? Може ли друг да ни изкупи от робството на греха? Има ли някой по-горен от Исус? Не! Исус е най-висшия. Той е върховният Божий пратеник. Няма по-голям от Него освен Отец. Следователно и благовестието, което Той ни носи е най-върховното.

АКРЕДИТАЦИЯТА НА ХРИСТОВОТО БЛАГОВЕСТИЕ

Понеже благовестието на Господ Исус Христос, Божия Син е най-върховната вест, то има и най-висшето удостоверение, свидетелство и акредитация (Евр.2:3б-4).

което, от начало прогласено от Господа, се потвърди между нас от тия, които бяха го чули; 4 като му свидетелствуваше и Бог чрез знамения и чудеса, чрез разни велики дела и чрез раздаване Светия Дух по волята Си?

Христовото благовестие беше потвърдено от апостолите, които бяха свидетели и очевидци на Неговата мисия и възкресение. В 1 Йоаново 1:1-4 апостолът потвърждава това:

1 Това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което изгледахме и ръцете ни попипаха, за Словото на Живота, – 2 (защото животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), – 3 това, което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас, за да имате и вие общение с нас; а пък нашето общение е с Отца и с Неговия Син Исус Христос. 4 И това ви пишем, за да бъде пълна вашата радост.

Освен от апостолите, благовестието беше засвидетелствано и от самия Бог Отец със знамения и чудеса и с проявленията на Святия Дух. Може ли да има по-авторитетно свидетелство от това?

Интересно е, че в тези стихове авторът на посланието поставя знак за равенство между “туй, което сме чули”, т.е благовестието и спасението. Това е естествено, тъй като ние се спасяваме именно чрез приемане и повярване на благовестието. В Римляни 1:16 апостол Павел възкликва:

16 Защото не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва, първо на юдеина, а после и на езичника.

В 1 Коринтяни 1:18 Павел добавя:

18 Защото словото на кръста е безумие за тия, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила.

ОПАСНОСТТА ОТ ПРЕНЕБРЕГВАНЕТО НА БЛАГОВЕСТИЕТО

На фона на величието на Христовата личност и достойнството на Неговото служение ние виждаме, че спасението, което Той донася е наистина велико. И понеже Той ни дава едно “толкова велико спасение”, последствията от това да го приемем несериозно и да го пренебрегнем са много по-големи от онези, свързани с неподчинението на Закона, предаден на човеците чрез посредничеството на ангели. По-големите привилегии на новото откровение носят със себе си и по-големи отговорности. Както каза Исус в Лука 12:48:

48 А онзи, който не е знаел и е сторил нещо, което заслужава бой, малко ще бъде бит. И от всеки, комуто много е дадено, много и ще се изисква; и комуто са много поверили, от него повече ще изискват.

ТВЪРДОСТТА НА ЗАКОНА

В нашия текст се казва, че дори онези, които бяха участници в Стария Завет имаха задължения за които трябваше да отговарят (Евреи 2:2).

словото, изговорено чрез ангели, стана твърдо и всяко престъпление и непокорство получи справедлива отплата

Когато Бог сключи завет с Израил, този завет включваше благословения за изпълнението на клаузите му и наказание за тяхното нарушение. В началото на Второзаконие 28 глава например са изредени всичките благословения, които щяха да дойдат върху израилтяните, ако те изпълняваха Божиите думи. Втората част от главата обаче е изпълнена с проклятия – и те са три пъти повече от благословенията. От историята на Израил можем да видим, че всичко това – както благословенията, така и проклятията – се изпълни.

За всяко нарушение на закона имаше справедливо възмездие. Например в Числа 15:32-36 четем за следния случай.

32 Когато израилтяните бяха в пустинята, намериха един човек, който събираше дърва в съботен ден. 33 И ония, които го намериха като събираше дърва, доведоха го при Моисея и Аарона и при цялото общество. 34 И туриха го под стража, понеже не беше още изявено що трябваше да сторят с него. 35 И Господ каза на Моисея: Човекът непременно трябва да се умъртви; цялото общество да го убие с камъни вън от стана. 36 И тъй, цялото общество го изведе вън от стана и го уби с камъни, та умря, според както Господ заповяда на Моисея.

Един човек получи смъртна присъда и беше убит с камъни поради това, че събираше дърва в съботен ден. За нас може би това е твърде варварско, твърде сурово и жестоко. Но той беше нарушил изрично изразената Божия Заповед съботния ден да бъде освещаван и използван за почивка и общение с Господ.

Всяко едно пренебрегване или отхвърляне на онова, което Бог беше казал, независимо за колко незначително нещо става дума се считаше като пряко предизвикателство към всемогъщия Бог. И то беше наказвано. Наистина “всяко престъпление и непокорство получи справедлива отплата”. И това не беше само на думи, но на практика.

ТЕЖЕСТТА НА НОВОЗАВЕТНОТО ВЪЗМЕЗДИЕ

Ако това беше така при условията на Стария Завет, то какво ще бъде при условията на Новия Завет?

2 Защото, ако словото, изговорено чрез ангели, стана твърдо и всяко престъпление и непокорство получи справедлива отплата, 3 то как ще избегнем ние, ако пренебрегнем едно толкова велико спасение?

Фактът, че онези, които са нарушавали Закона са били наказвани сериозно показва сериозността на Закона. Но Новият Завет е дори по-сериозен. Той носи със себе си и нови отговорности. Следователно и наказанието за престъплението му е по-строго.

От Евреи 6:4-8 научаваме, че има точка на отпадане от която няма обновяване и връщане назад. Това отпадане е един вид смъртен грях, защото води до духовна смърт.

4 Защото за тия, които веднъж са били просветени, и са вкусили от небесния дар, и са станали причастни на Светия Дух 5 и са вкусили, колко е добро Божието слово, още са вкусили и от великите дела, които въвеждат бъдещия век, 6 а са отпаднали, невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват. 7 Защото земята, която се е поила от дъжда, що пада често на нея, и която ражда трева полезна на тия, за които се и обработва, получава благословение от Бога; 8 но ако ражда тръни и репеи, отхвърля се; тя скоро ще се прокълне, и сетнината й е да се изгори.

Според Евреи 10:26-30 човек може да дойде до състояние на вероотстъпничество при което неговите грехове да не могат повече да бъдат простени!

26 Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, 27 но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците. 28 Някой, който е престъпил Моисеевия закон, умира безпощадно при думата на двама или трима свидетели; 29 тогава колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи оня, който е потъпкал Божия Син, и е счел за просто нещо проляната при завета кръв, с която е осветен, и е оскърбил Духа на благодатта? 30 Защото познаваме Този, Който е рекъл: “На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние”; и пак: “Господ ще съди людете Си”. 31 Страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог.

Така че опасността от изгубване на спасението е съвсем реална. Иначе всички подобни предупреждения биха били безсмислени.

С КАКВО БИХМЕ ПРЕДИЗВИКАЛИ БОЖИЯ ГНЯВ?

На първо място с пренебрегването на спасението.

как ще избегнем ние, ако пренебрегнем едно толкова велико спасение?

Има опасност да престанем да ценим достатъчно нашето спасение. Забележете, че авторът не казва “ако отхвърлим”, а “ако пренебрегнем”. Защо? Може би защото пренебрегването на спасението много бързо може да доведе до неговото отхвърляне. Гръцката дума, която е преведена като “пренебрегвам” в този текст е “амелео” и означава “занемарявам” или някой да бъде “неглиже” по отношение на нещо. Тази дума е използвана от Исус в притчата за поканените на сватбата. Когато чули поканата за сватбата, някои от поканените я “занемарили” и се разотишли “един на своята нива, а друг на търговията си” (Матей 22:5). Това обаче става причина те да не влязат в Божието царство.

Невниманието, небрежността, немарливостта, равнодушието и пренебрежението към Словото са най-големите причини за отстъплението. Нека не са осмеляваме да пренебрегваме Словото, което Бог е изговорил чрез Сина Си!

Второто нещо с което можем да предизвикаме Божия гняв е изгубването на нашето спасение. В ст.1 се казва:

1 Затова ние сме длъжни да внимаваме повече на туй, което сме чули, да не би да го изгубим някога.

Думата “изгубим”в този стих на гръцки е “парарео”. Тази дума съдържа в себе си няколко наистина впечатляващи метафори. Тя означава да “нещо да ни се изплъзне” – подобно на пръстен, който се изплъзва от пръста и пада някъде, където след това не можем повече да го намерим. Може да означава и ведро, което има малка цепнатина през която съдържанието на ведрото постепенно и незабелязано, но безвъзвратно изтича. Тя представя и следната картина. В тихо време една лодка може да стои край пристана с часове, без да е завързана здраво. Но ако подухне и съвсем лек ветрец, ако не е завързана добре, лодката започва да се отдалечава и повлечена от подводните течения може да се загуби. Думата “парарео” ни рисува и картината на кораб, който поради насрещния вятър, мъглата и вълните се отклонява от курса си и пропуска пристанището към което е тръгнал. Един такъв кораб може никога да не достигне целта си, а вместо това да претърпи корабокрушение.

За какво ни говори това? Нека не оставяме мъртвото вълнение на апатията и безразличието и подводните течения на немарливостта и равнодушието да ни удавят в морето на отстъплението!

Думите “да не би да го изгубим някога” не се отнасят за благовестието, а за спасението, което то ни донася. За повечето християни опасността не е изведнъж да започнат да живеят грешен живот, а без да забележат да се отклонят обратно в света. Забележете, че християните от Ефеската църква в Откровение не “загубиха” първата си любов – те я “оставиха” (Откр.2:4). Отклонението не е рязко. То е постепенно – малко по малко.

Съществува един интересен експеримент с една жаба. Ако тя се пусне в тенджера с вряла вода, изкача веднага. Но ако се постави в тенджерата докато водата е студена и после се сложи на огъня, жабата не знае в кой момент да изскочи и се сварява.

Ако допуснем да не бъдем радикални спрямо греха, това ще ни погуби, понеже греха е толкова измамлив. Пол Харви разказва как един ескимос убива вълк. Той потопява ножа си в животинска кръв и го изнася оставя да замръзне. След това отново го потапя в кръвта и пак го оставя да замръзне. Така той добавя многобройни слоеве докато накрая острието на ножа напълно се скрие в замразената кръв. След това той закрепва ножа в земята с острието нагоре и се скрива. Острото обоняние на вълка го привлича към ножа и той облизва кръвта. Това отваря апетита му и той започва да ближе все по-бързо и все по-трескаво. Не забелязва кога острието на ножа се показва. Дори не разбира, че в определен момент кръвта, която ближе е вече неговата собствена кръв. И така умира от загуба на кръв.

Ако не реагираме радикално на изкушението, то може да ни помете! Ако не държим душите си здраво закотвени в лоното на църквата, теченията на сатана могат да ни отнесат. Но кои са те?

На първо място, това е течението на времето. С неговото отминаване ние се уморяваме и постепенно изгубваме част от огъня на нашето посвещение. Постепенно нашата любов като че ли изстива. Като че ли с времето ние започваме да гледаме повече назад, към нашите минали постижения в Духа, минали чудеса и опитности, и преставаме да гледаме и да се спускаме напред, към прицелната точка на небесното ни призвание. Тук можем да споменем и течението на света, плътта, навика, светските грижи, заетостта и т.н. Всички тези неща могат бавно да ни отдалечат от Господа и Неговото велико спасение, ако не сме внимателни.

НАШЕТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ДА ВНИМАВАМЕ

Спасението е велико. Наказанието е страшно. Теченията са коварни. Затова, ако искаме да не загубим спасението си и да избегнем вечната смърт, трябва да внимаваме, и както казва нашия текст “да внимаваме повече” – да отваряме духовните си очи “на четири”. Да внимаваме означава не само да гледаме и да слушаме, но и да действаме според това, което сме видели и чули.

1 Затова ние сме длъжни да внимаваме повече на туй, което сме чули, да не би да го изгубим някога.

Да внимаваме означава да бъдем фокусирани – да обърнем целия си ум и всичките си мисли към предмета, който следим с поглед. Опасността може да се появи всеки миг. Изгубването на спасението ни може да се случи “някога” това значи в неопределен момент. Да внимаваш означава да живееш. Да се отклониш означава да умреш. Затова нека приемем сериозно Божието увещание и както се казва във Филипяни 2:12 “да изработваме спасението си със страх и трепет”.

Share this...
Share on Facebook
Facebook