Римляни 5:12-21
12 Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха, – 13 (защото и преди закона грехът беше в света, грях, обаче, не се вменява, когато няма закон; 14 при все това от Адам до Моисей смъртта царува и над ония, които не бяха съгрешили според престъплението на Адам, който е образ на Бъдещия; 15 но дарбата не е такава каквото бе прегрешението; защото, ако поради прегрешението на единия измряха мнозината, то Божията благодат и дарбата чрез благодатта на един човек, Исус Христос, много повече се преумножи за мнозината; 16 нито е дарбата, каквато бе съдбата, чрез съгрешението на един; защото съдбата беше от един грях за осъждане, а дарбата от много прегрешения за оправдание; 17 защото, ако чрез прегрешението на единия смъртта царува чрез тоя един, то много повече тия, които получават изобилието на благодатта и на дарбата, сиреч правдата, ще царуват в живот чрез единия, Исус Христос), – 18 и тъй, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всичките човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот. 19 Защото, както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на единия мнозината ще станат праведни. 20 А отгоре на това дойде и законът, та се умножи прегрешението; а гдето се умножи грехът, преумножи се благодатта; 21 така щото, както грехът бе царувал и докара смъртта, така да царува благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исуса Христа нашия Господ.
В този пасаж има две изключително важни думи, които са ключови за този пасаж – „както“ и „така“. Още в началото, в ст. 12 ап. Павел започва с думите: „Затова, както…“. В ст.18 той се връща на мисълта си от ст. 12 и казва:
18 и тъй, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всичките човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот.
Както казва Джон Стот: „Можем да разглеждаме стихове 18-19 като край на изречението, което апостолът е започнал в стих 12. Той, обаче, прекъсва доводите си, за да обясни и да обоснове (в стихове 13-14) онова, което току-що е написал (в стих 12).“
Всъщност в пасажа текат две паралелни линии – едната е съпоставка между греха и неговите последствия и дарът на оправданието чрез Божията благодат, а другата е между непослушанието на Адам и послушанието на Христос и последствията от техните действия. Тук отново виждаме сравнение – „както…, така…“ (ст.19):
19 Защото, както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на единия мнозината ще станат праведни.
Ап. Павел обобщава всичко, което е казал в този пасаж в ст.21. И тук отново виждаме същите ключови думи – „както…, така…“
21 така щото, както грехът бе царувал и докара смъртта, така да царува благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исуса Христа нашия Господ.
Този стих ни говори за две царувания, две власти – царуването на греха и царуването на благодатта. И изводът от всичко е, че грехът е царувал преди. За неговата власт се говори в минало време. Но, сега царува не грехът, а благодатта. И въпросът е: „Как царува благодатта?“. А отговорът е: „Както бе царувал греха“. Мислите в целия този пасаж се въртят около този въпрос и този отговор.
ВЛАСТТА НА ГРЕХА
И така, според ап. Павел, за да разберем как сега царува благодатта, трябва първо да разберем как бе царувал греха. Първо, как се възцари греха? Той „влезе в света“ (ст.12) чрез „престъплението на Адам“ (ст.14).
12 Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха, –
14 при все това от Адама до Моисея смъртта царува и над ония, които не бяха съгрешили според престъплението на Адама, който е образ на Бъдещия;
Тези два стиха – и особено втория – ни карат да си зададем въпроса: „Защо смъртта, която е последствие от греха дойде не само върху Адам, но и върху онези, които не бяха извършили неговото престъпление? Защо в ст.12 ап. Павел казва, че „всички съгрешиха“, когато всъщност, този който съгреши беше един – Адам?“ Значи, въпреки, че те „не бяха съгрешили според престъплението на Адам“ (ст.14) все пак всички те „съгрешиха“ (ст.12). Как стана това? В ст. 14 ап. Павел ни подсказва, че Адам е „образ на Бъдещия“ – на Исус Христос. Това ни помага да потърсим отговора в „корпоративния“ начин на мислене на Бог. Явно, когато мисли за човечеството или за народите като цяло, Бог не гледа на отделните личности, а на този от когото те произлизат – на техния „праотец“. Според Бог това, което се е случило с него са го направили и неговите потомци, понеже, докато той го е правел, те са били „в него“ – той е пълноправен техен представител. Пример за такова мислене намираме в Евреи 7:9-10:
9 И, тъй да кажа, сам Левий, който взема десетък, даде десетък чрез Авраама; 10 защото беше още в чреслата на баща си, когато Мелхиседек срещна Авраама.
Сега, кой е Левий? Той е третия син на Яков. Той беше умрял няколкостотин години преди изхода от Египет. Той не беше част от системата на Закона според която племето, което произхождаше от него беше отговорно за скинията, и се хранеше от десятъците на останалите единадесет племена. Следователно, когато се говори, че „Левий“ вземал десятък, трябва да разбираме, че не става дума за самия него, а за неговите потомци – свещениците и левитите, за които беше задължително да произхождат от племето на левийците – потомците на Левий. Така че, тук имаме едно придвижване във времето от по-ранно към по-късно време с няколко стотин години. Но, след това пък имаме едно връщане назад с няколко стотин години. Защото се казва, че тези потомци на Левий, които са получавали десятъците, всъщност са дали десятък на Мелхиседек. Мелхиседек не беше жив по тяхно време. Той живееше по времето на Авраам. Как тогава Левитите, които никога не бяха го срещали са му дали десятък. Отговорът е „чрез Авраам“ (Евреи 7:9). Защото техния прародител Левий, който се роди на внука на Авраам Яков, беше още в гените на Авраам, когато Авраам срещна Мелхиседек след победата си над Ходологомор и му даде десятък от всичко.
Имайки в предвид този начин на мислене, ние вече можем да разберем защо ап. Павел казва, че когато Адам е съгрешил, то всички хора са съгрешили. Защо? Защото са били „в Адам“, в неговите гени, когато Адам е извършил този грях. В ст. 19 ап. Павел казва:
19 Защото, както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на единия мнозината ще станат праведни.
Има два родоначалника в този свят, двама главни представители или две „глави“ в този свят. Единият е Адам – този от когото произлиза всеки един човек по плът. Другият е Христос – този от когото произлизат духовните човеци. Христос е „последният Адам“ (1 Коринтяни 15:45) и „втория човек“ (1 Коринтяни 15:47). Той е последния представител на пръстната, плътска раса и първият представител на новата, небесна раса. Така че, както чрез грехът на Адам всички съгрешиха, така и чрез смъртта и възкресението на Христос всички, които са в него са платили заплатата за греха си и са били оправдани. Във 2 Коринтяни 5:14-15 ап. Павел казва:
14 Защото Христовата любов ни принуждава, като разсъждаваме така, че, понеже един е умрял за всичките, то всички са умрели; 15 и че Той умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкръснал.
И така, грехът влезе в света чрез „престъплението на Адам“. В началото той не беше толкова разпространен, но намери начин да се умножи. Как? Чрез Закона.
13 защото и преди закона грехът беше в света, грях, обаче, не се вменява, когато няма закон;
20 А отгоре на това дойде и законът, та се умножи прегрешението;
Не стига това, че грехът вече беше влязъл в света и чрез непослушанието на Адам той премина във всички човеци, но „отгоре на това“ дойде и законът. Там където няма закон, грехът не може да бъде наказан, но където има закон, там има наказание за греха. Освен това, когато има закон и нещо е забранено, грехът „взема повод от заповедта“ и изкушава човекът да направи точно това, което е забранено. Така грехът се умножава.
И така, влязъл в света чрез непослушанието на Авраам и умножен чрез Закона грехът установи своето „законно“ владичество над цялото човечество. Но, той не остана сам. Като своя най-подла и коварна царица той доведе със себе си смъртта (ст.21,12):
21 така щото, както грехът бе царувал и докара смъртта
12 Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци
Доведена от цар Грях, и царица Смърт се възцари заедно с него над всичките човеци (ст.14).
14 при все това от Адама до Моисея смъртта царува и над ония, които не бяха съгрешили според престъплението на Адама, който е образ на Бъдещия;
ВЛАСТТА НА БЛАГОДАТТА
До тук историята е следната. Имаме „един човек“ (ст.12). От ст.14 научаваме, че този човек е Адам и че в непокорството си (ст.19), той извършва „едно прегрешение“ (ст.18). Поради това свое престъпление той е осъден (ст.16) и присъдата му е „смърт“ (ст.21). Но, добрата вест е, че няма само „един човек“, има и още „Един“. И този Един, не беше непокорен, но покорен (ст.19) и в Своето покорството вместо грях, Той извърши едно „праведно дело“ (ст.18). Поради това праведно дело всички съгрешили заради „престъплението на Адам“ могат да бъдат оправдани, ако положат упованието си в Него (ст.19). Така оправдани, вместо изискваната от Закона за прегрешението им смърт, поради Божията благодат те получават вечен живот (ст.21). Така както грехът дойде на власт чрез „едно прегрешение“ (ст.18) на „един човек“ (ст.12), така и благодатта дойде на власт чрез „едно праведно дело“ (ст.18) на „един човек (ст.15).
Ст. 15 започва по интересен начин: „Но, дарбата…“. До тук ап. Павел е говорел за „греха“, за „закона“ и за „смъртта“. Но в ст.15 той започва да говори за „дарбата“ за „благодатта“ и за „оправданието“. „Дарбата“ за която става дума тук не е някоя от „дарбите на Святия Дух“ а е „правдата“ – дарът на оправданието (ст.17) – оправдание от много прегрешения (ст.16).
Спомнете си, че в ст. 21 ап. Павел казва: „така щото, както грехът бе царувал“. Забележете, той говори за греха в минало време. Грехът „бе“ царувал. Но, той вече не царува. Тогава кой царува? Царува благодатта. Как царува благодатта – така както бе царувал греха. Грехът влезе в света чрез Адам. Благодатта влезе в света чрез Христос. Но, тук виждаме не толкова едно съпоставяне, колкото едно противопоставяне – противопоставяне на дарбата и прегрешението; на присъдата и оправданието.
15 но дарбата не е такава каквото бе прегрешението; защото, ако поради прегрешението на единия измряха мнозината, то Божията благодат и дарбата чрез благодатта на един човек, Исус Христос, много повече се преумножи за мнозината;
Разликата между дарбата и прегрешението е че, при прегрешението ние имаме един грях – този на Адам, който доведе до смъртта на всички ни, а при дарбата ние имаме една смърт – тази на Христос, която донесе не само живот, а вечен живот на всички ни. Разликата е в същността на техните действия – това на Адам е падение, а това на Христос – изкупление. В Христос ние получаваме не само прошка за греха си. В Христос ние получаваме Божията преумножена благодат. В Христос ние намираме повече благословения отколкото сме загубили в Адам. В своята удивителна благодат Бог ни взема от Адам и ни поставя в Христос. В 1 Коринтяни 1:30 ап. Павел казва:
30 А от Него сте вие в Христа Исуса, Който стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление;
Забележете, нашето поставяне „в Христос“ не е човешко дело. То е Божий избор, Божие дело, нещо което бива извършено с Божията мъдрост, способност и сила.
15 но дарбата не е такава каквото бе прегрешението; защото, ако поради прегрешението на единия измряха мнозината, то Божията благодат и дарбата чрез благодатта на един човек, Исус Христос, много повече се преумножи за мнозината;
Думата „мнозината“ е употребена два пъти в този стих (както и в ст.19), но за различни хора. Първото „мнозината“ се отнася за всички нас, които станахме подвластни на смъртта поради Адамовия грях. Второто „мнозината“ се отнася за всички, които приемат Божията благодат в Христос. Благодатта е за всички, но от нея се ползват само онези, които полагат упованието си в Спасителя – истинските вярващи.
Божият дар на оправданието не само не е като прегрешението, то не е и като „съдбата“ за това прегрешение. Тук са противопоставени не само „дарбата“ и „прегрешението“ – благодатта и греха, но техните последствия. Съдбата – последствието на греха – е смъртна присъда за всички поради грехът на единия, а дарбата – последствието от благодатта – е оправдание за мнозината поради праведното дело на Единия.
16 нито е дарбата, каквато бе съдбата, чрез съгрешението на един; защото съдбата беше от един грях за осъждане, а дарбата от много прегрешения за оправдание;
Думите тук са почти същите като в предния стих, само че, сега ударението е не толкова върху конкретните действия на Адам и Христос, колкото върху последствията от тях.
Така както грехът доведе със себе си смъртта, така благодатта пък доведе със себе си живота (ст.17). Преди наша царица е била смъртта, която е царувала над нас в деспотично робство. Сега тя е в краката ни. Ние я побеждаваме и царуваме в живота чрез нашия Господ Исус Христос.
17 защото, ако чрез прегрешението на единия смъртта царува чрез тоя един, то много повече тия, които получават изобилието на благодатта и на дарбата, сиреч правдата, ще царуват в живот чрез единия, Исус Христос),
Някои използват този пасаж, за да учат универсализъм – спасение за всички хора без изключение. Те мислят, че понеже всичка са осъдени, сега всички ще бъдат спасени. Но, това разбира се е заблуждение. В стиха, който току що прочетохме се казва че „ще царуват в живот“ само онези, „които получават изобилието на благодатта и на дарбата, сиреч правдата“. Кои са те? Онези, които вярват в Исус. С други думи този стих учи, че новорождението и вярата в Христос са абсолютно задължителни за спасението.
18 и тъй, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всичките човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот. 19 Защото, както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на единия мнозината ще станат праведни.
И накрая, както грехът се умножи чрез Законът, така и дарбата („сиреч правдата“) се умножи чрез благодатта.
20 А отгоре на това дойде и законът, та се умножи прегрешението; а гдето се умножи грехът, преумножи се благодатта;
Вече царува не грехът, а благодатта, и тази благодат ни донася вечен живот в Исус Христос, нашия Господ. Но, тази благодат за която говорим не е евтина. В неговата книга „Цената на ученичеството“ Дитрих Бонхофер говори за „ефтина благадат“. „Евтината благодат е“ – казва той – „ благодатта, която ние даряваме на себе си. Евтината благодат е проповядването на прошка без изискване на покаяние, кръщение без църковна дисциплина, общение без изповед. Евтината благодат е благодат без ученичество, благодат без кръст благодат без Исус Христос, живеещ и въплътен. Скъпата благодат… е царското управление на Христос, заради което човек ще извади окото си, което го съблазнява, тя е призивът на Христос при който ученикът оставя мрежите си и тръгва да Го следва.“ (Dietrich Bonhoeffer in The Cost of Discipleship, Christianity Today, February 7, 1994, p. 39)
21 така щото, както грехът бе царувал и докара смъртта, така да царува благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исуса Христа нашия Господ.
Както грехът докара смъртта, така благодатта докара вечния живот. Ако искаш да живееш, ако искаш да имаш вечен живот, влез в Христос чрез вяра и пребъдвай завинаги в Него.