СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ДЕСЕТИЯТ ПРОКАЖЕН

Лука 17:11-19

По идея на Rev. Richard J. Fairchild

11 И в пътуването Си към Ерусалим Той минаваше границата между Самария и Галилея. 12 И като влизаше в едно село, срещнаха Го десетина прокажени, които, като се спряха отдалеч, 13 извикаха със силен глас, казвайки: Исусе наставниче, смили се за нас! 14 И като ги видя, рече им: Идете, покажете се на свещениците. И като отиваха, очистиха се. 15 И един от тях, като видя, че изцеля, върна се и със силен глас славеше Бога, 16 и падна на лице при нозете на Исуса и Му благодареше. И той бе самарянин. 17 А Исус в отговор му рече: Нали се очистиха десетимата? а где са деветимата? 18 Не намериха ли се други да се върнат и въздадат слава на Бога, освен тоя иноплеменник? 19 И рече му: Стани и си иди; твоята вяра те изцели.

Представете си, че тази сутрин между нас е Десетият прокажен – този самарянин, който се върна и въздаде слава на Бога за очистването си. Ако той би имал възможността да ни разкаже свидетелството си, може би ни казал следното:

Стояхме край стария път,
Който пресичаше границата между Самария и Галилея.
Бяхме десетима – деветима юдеи и аз.
Въпреки че бях самарянин, те не ме бяха отхвърлили.
Страданието сближава хората,
И при безнадеждно болни в нашето положение
Човешките прегради се размиват.
Бяхме приятели,
Но нямахме никакви приходи.
Затова, ако се чувствахме малко по-добре,
Обикновено стояхме край пътя и просехме милостиня.
Беше зноен летен ден.
Такъв в който прахта по пътя се вдига във въздуха
От всяка стъпка, която правиш и полепва по теб.
Ден, в който потта се стича по лицето ти
И полепва по тялото ти.
Стояхме си там край пътя.
Всичко беше неподвижно.
За доста време единственият звук, който се чуваше
Беше жуженето на насекомите във въздуха
Но след това в далечината видяхме група хора.
Идваха по пътя и се приближаваха към нас.
Когато се приближиха,
Ние направихме това, което Законът изискваше от нас.
Започнахме да викаме “Нечист! Нечист!” (Левит 13:45-46).
Тогава те се спряха.
Това беше добър знак.
Често хората просто ни подминават,
Защото не желаят да се занимават с нас.
Бяхме десетима, и дори да не ни бяха чули да викаме,
Не биха срещнали никаква трудност да разпознаят кои сме.
Някои от нас имаха парцали, увити около ръцете си,
Краката на други бяха бинтовани в ивици стар плат,
Всички бяхме облечени в опърпани и окъсани дрехи,
Такива, каквито хора в нашето положение трябваше да носят,
И всички имахме, както се очакваше от нас,
дълги несресани коси.
Не можеше да стане грешка какви сме –
Ние бяхме прокажени,
Прокажени, които изпълняваха задължението си да стоят извън пътя.
Изглеждахме като глутница гладни и наранени животни.
Отнасяха се към нас като към някакви ужасни и окаяни същества,
Същества до които никой не желаеше да са доближава.
Разбира се, спомням си, че и аз гледах така на прокажените,
когато бях чист.
Искам да кажа, че всеки знае какво е проказа, нали?
Тя е нещо просто ужасно.
Никой не може да се възстанови от нея.
Тя причинява бавно изгниване на тъканите.
Постепенно унищожава тялото.
И което е още по-лошо, толкова е лесно да се заразиш от нея.
Ето защо, свещениците настояват
Всеки, на когото му се появят някакви петна и ли дефекти по кожата,
Веднага да се яви при тях за преглед.
Свещеникът ги оглежда,
И ако те имат възпалени участъци,
Бели отоци или зачервени белези по кожата им,
Или пък, ако космите по тялото им са се обезцветили,
Той ги обявява за нечисти.
Тогава човек трябва да остане под карантина за седем дни,
Да бъде изолиран по такъв начин,
Че никой друг да не бъде изложен на опасност.
Много е трудно за хората, които са в такова състояние.
Знам го, понеже съм го изпитал.
Чудиш се през всички тези дни
Дали наистина не си болен от проказа,
Дали някога ще можеш да заживееш със семейството си отново…
Но е честно,
Честно е за останалите хора от селото,
И е честно за нашите собствени семейства,
Защото проказата не е нещо добро,
Никак не е нещо добро.
Повечето пъти човек няма проказа,
Връща се при свещеника след седем дни,
Възпалението му е изцелено,
Провъзгласен е за чист,
И му се позволява да се върне у дома си.
Но за други,
За такива като нас десетимата, които Исус видя този ден,
Петната по кожата се влошават.
Цветът на възпаленията става по-светъл.
Заразата по кожата се разпростира и обхваща все по-голяма част.
Такива биват изпратени в изгнание и изолация (Числа 5:2-3).
Бяхме обявени за вечно нечисти.
Никога повече неспособни да имаме нормален контакт с хората,
Неспособни да подрусваме децата на коленете си,
Неспособни да прегръщаме приятелите си,
Неспособни да правим каквото и да било,
Което би могло да причини някой друг да прихване заразата,
От която самите ние страдахме.
Представете си го, ако можете –
Да изживеете остатъкът от живота си в някакъв затворен бордей,
Да трябва да стоите в някакъв лагер и да прекарвате всичкото си време
С онези, които са страдащи и болни като вас.
Толкова е трудно да мислим за това –
Затова, да не можеш да видиш някого, когото обичаш,
Освен от голямо разстояние,
Затова да можете да си говорите само като викате отдалеч.
След известно време всеки, когото познавате спира да идва да ви вижда.
Никой не иска да ви погледне,
Или да си има нещо общо с вас.
И никой, независимо то факта, че твърдят, че ви обичат,
Никога повече няма да ви прегърне,
да ви целуне, или да ви докосне отново.
Никой, освен тези като вас,
Тези, чиито тела са изкривени, болни и разлагащи се.
Представете си също, какво е да чакаш да видиш какво ще се случи с теб.
Да чакаш да видиш дали заболяването ти ще се развие както при другите,
Отнемайки ти твоите собствени пръсти на ръцете и на краката,
Обезобразявайки устата ти и носа ти,
Докато на края просто умреш от глад,
Или от някаква настинка или грип,
Но не и докато преди това не си се мъчил няколко години.
Представете си го. Чакане и опит да се надяваш.
Опитваш се да се надяваш на този шанс, който е едно на милион,
Надяваш се, че раните и възпаленията ти ще заздравеят,
Че един ден ще можеш да отидеш при свещеника,
И ще можеш да го чуеш да произнася над теб думата
“Очистен!”.
Представете си какво е да трябва да ходиш облечен в дрипи
И да носиш облекло, което е раздърпано и овехтяло.
Помислете си колко тежко би било да оставите косата си да расте
И никога повече да не позволите гребен да премине през нея.
Представете си как бихте се чувствали,
Ако всеки път, когато до вас се доближи нормален човек,
Трябва да викате “Нечист, нечист!”.
Отгоре на всичко това,
Хората смятат проказата не само за някакво заболяване,
А за наказание от Бога.
Мислят, че щом сме прокажени, значи сме си го заслужили.
Това ги прави по-студени и коравосърдечни към нас.
Смятат ни за грешници, понасящи наказанието си от Бога.
Ето това представлява проказата.
Никой, който е с всичкия си ум не би искал да се доближи до всичко това.
Ето защо, приближаващите се спряха.
Бяха внимателни – и с право,
Защото именно “внимание” е правилното отношение,
Което всеки здравомислещ човек трябва да има
При приближаване до опасност.
Исус, обаче, противно на всеки здрав разум не се боеше от проказата.
Бяхме чули, че  веднъж той се допрял до прокажен, който дошъл при него
И молел да бъде изцелен.
Исус се протегнал, докоснал го, казал му: “Бъди чист”
И на мига човекът бил изцелен от болестта си. (Лука 5:12-14)
Бяхме чули, че същият този чудотворец и пророк приближава по пътя.
Така че, когато го видяхме да идва с учениците си,
Започнахме да викаме:
“Исусе, Учителю, смили се за нас!”
Обикновено, когато се обръщахме към преминаващи пътници
и викахме “Смили се за нас!”,
ние имахме в предвид нуждата си от милостиня.
Но от Исус, ние очаквахме не само милостиня
Но и прошка, и изцеление и очистване.
Разбрахме, че Исус ни чу, защото се обърна,
Погледна към нас,
Вдигна ръка, и извика:
“Идете, покажете се на свещениците!”
Спогледахме се. Знаехме, че всеки би могъл да види, че сме прокажени.
Затова се зачудихме, какво имаше в предвид Исус?
Щеше ли да дойде с нас?
Щеше ли да ни накара да направим нещо специално?
Знаехме, че изцелението от проказа беше невъзможно.
Изискваше се чудо.
Погледнах останалите деветима от групата ни.
Чудех се дали те бяха чули или разбрали нещо различно от мен.
Бях оглеждал всяко заразено място по тялото им,
Всяко олисяло място по главите им,
Знаех, че всички те, както и аз
Имахме по себе си явните признаци на проказата.
Въпреки, че бяха минали само няколко мига, те ни изглеждаха като часове.
Чувайки думите на Наставника, ние не можехме да направим нищо друго,
Освен да се чудим.
В същото време ние всички се надявахме,
Вярвахме ,че Исус може да ни изцели.
Затова, трябваше да приемем, че невъзможното ще стане възможно.
Осъзнахме, че трябва да се покорим.
В следващият момент ние всички се обърнахме
и забързахме напред към Ерусалим,
За да изпреварим Исус и учениците Му.
В миг повярвахме, че ще бъдем изцелени
И започнахме да мислим вече не толкова за болестта си,
Колкото за това час по скоро да успеем да стигнем до храма.
Вървяхме все по-бързо и по-бързо,
Със всяка следваща стъпка
Изпитвахме все по-голям и по-голям прилив на сили
Докато накрая се затичахме.

По-късно, докато размишлявах върху случилото се,
Си спомних историята за сириеца Нееман.
И той си мислеше, че израилевият пророк ще стане,
Ще започне да го обикаля, ще маха с ръката си около него
И така ще го изцели.
Но всичко, което Елисей му заповяда беше
Да отиде и да се потопи седем пъти в Йордан.
Исус пък ни каза да отидем и да се покажем на свещениците.
Наистина, пречудни са Божиите начини.
Важното е, да бъдем покорни.

Докато стигнем до Ерусалим,
Всички бяхме задъхани и покрити с прах.
Хората в града се паникьосаха,
Докато ние всички
Едновременно се опитвахме да им обясним
Какво се беше случило.
Докато изтупвахме праха от телата си стана ясно, че вече сме здрави.
Исус също го знаеше, но също така знаеше, че
Всеки изцелен от кожно заболяване
Трябваше да бъде обявен за чист от свещеника.
Той ни прегледа,
Кожата ни, особено на предишните болни места беше румена и свежа.
Като видя, че сме здрави, свещеникът не можа да остане безмълвен
Започна да хвали Бога за великото чудо,
Което се беше случило пред очите му.
Същото правехме и ние, чудейки се
Как Исус
Само с една дума
Изцели всички ни –
И десетимата.

Тогава разбрах.
Исус не беше обикновен човек.
Той беше Божий Син.
Беше дългоочаквания Месия.
Свещеникът заповяда да донесат за всеки от нас по два гълъба,
Кедрово дърво, червена прежда и исоп.
Той заколи единият от двата гълъба.
Потопи живият гълъб, кедровото дърво, червената прежда и исопа
В кръвта на заклания гълъб
И ни поръси с кръвта седем пъти.
След това пусна живият гълъб на свобода, и каза:
“Очистен!”.
Никога не сте виждали такова изумление и радост.
Заповяда ни да си обръснем косите,
Да изгорим старите си дрехи и да се изкъпем.

Всички бързахме.
Всеки искаше да се прибере колкото се може по-скоро у дома.
Аз, обаче, почувствах, че първо трябва да благодаря на Исус,
Затова веднага се втурнах назад към мястото, където Го бяхме оставили.
Докато се приближавах си пеех и виках “Алилуя! Алилуя! Алилуя!”
Много скоро, вече стоях пред тях.
Разказах им как със всяка стъпка към свещениците
Се чувствахме все по-добре, по-млади, по енергични
И като че ли на последния завой преди да стигнем Ерусалим
Бяхме напълно изцелени.
Хиляди мисли и чувства преминаха през ума ми този ден.
Помислете си само –
След цялото това страдание, което бяхме преживели,
Изведнъж, в миг на око, по заповед на един Странник
Нашата самота, нашата болка, нашето изгнание,
Беше започнало да се изпарява.
Със всяка следваща минута ставаше все по-ясно и по-ясно,
Че ние отново щяхме да бъдем със семействата си,
Отново щяхме да играем с децата си
Отново щяхме да работим заедно с братята и роднините си на нивите
И в оборите на нашите стари домове.

Докато стоях пред Исус,
Изпълнен с чувства и казвайки “Алилуя! Алилуя!”
Аз се хвърлих в краката Му
Като му благодарях отново и отново.
Докато накрая, Той се докосна до главата ми,
И поглеждайки към другите каза:
“Не се ли очистиха и десетимата?
Къде са останалите деветима?
Не се ли намериха и други
Да се върнат и да въздадат слава на Бога,
Освен този чужденец?”
Дали Исус беше ядосан на останалите,
За това, че не се бяха върнали да благодарят на  Него и на Бога,
За това, че бяха получили отново живота си?
Дали се опитваше да каже нещо за себе си,
Или за чужденците като мен?
В първият момент те не разбраха за какво им говореше Исус,
Но после разбраха.
Аз говорех със самарийски акцент.
Бях един от онези, които те презират
Човек, който отказва да се покланя на Бога по правилния начин
И да пренася жертви в Ерусалимския храм.
Те бяха деветима, аз бях един.
Но, аз се бях върнал.
Не намирах действията си за особени.
За мен беше естествено, когато получа нещо, да кажа “Благодаря”!
Още повече, че за мен нямаше по-голям подарък
От изцелението от проказа!

Тогава се замислих.
Наистина, защо ли другите мои колеги по съдба не дойдоха с мен?
Всички бяхме болни, всички извикахме за милост,
Всички бяхме очистени от проказата си.
Не искаха ли да кажат “благодаря” на Бога?
Може би не разбираха кой беше Исус.
Може би бързаха да си отидат у дома и да видят семействата си.
Не знам.
Но той ни беше изцелил само с една дума.
Дали има нещо специално в отдаването на благодарност към Бога?
Как се държим ние, когато получим нещо от Него?
Връщаме ли се да му благодарим?
Или сме толкова щастливи от това, което сме получили,
че забравяме за този, който ни го е дал?
Когато получим нещо, за подаръка ли мислим,
или за този, който ни го дава?
Докато ние все още се чудехме какво Исус има в предвид с думите си,
Той погледна към мен и каза:
“Стани и си иди; твоята вяра те изцели.”
В този миг, аз преживях нещо, нещо различно, нещо повече.
Нещо, което не бих могъл да опиша с думи.
Да, ти можеш да извикаш отдалеч
И Бог да ти даде физическо изцеление,
Но личното общение,
И духовното благословение могат да се случат
Само в присъствието на Исус.
Могат да се случат само,
Ако бъдеш благодарен.