ПИЕТИСТИЧНИТЕ КОРЕНИ НА СЪВРЕМЕННИЯ ЕВАНГЕЛИЗЪМ

Раналд Маколи

Ако някой се нуждае от прост показател за значението на пиетизма през 17 и 18 век, преживяването на Джон Уесли ще е достатъчно. Непосредствено след своето обръщение на улица Олдърсгейт в Лондон на 24 май 1738 той прекарва три месеца, посещавайки Германия и общността на пиетистите в Хернхут (“Господният страж”), създадено и ръководено от граф Николас фон Цинцендорф. Защо? Много просто, защото духовната действителност на моравците, които той неотдавна среща в Джорджия и чрез които сега достига до разбирането и приемането на Благовестието на благодатта, оказва силно влияние върху него. Тук има правилно наблягане върху Благовестието и покаянието, което той усеща; тук има не просто формална религия, а динамичен духовен живот и благочестие; тук има ревност за мисии, която е дала като плод не само тези, които среща в Америка, но също и други, които преди 34 години са заминали за датската колония Транкебар в Южна Индия!

Моравците (потомци на Ян Хус, 15 век) в продължение на дълги години са бежанци в Чехословакия от католическите гонения и през 1722 фон Цинцендорф им дава земя от своя имот, като убежище. Създадената общност, разбира се, е трябвало да бъде нещо повече от обикновен бежански лагер. Фон Цинцендорф бил вече запален от пиетистичното виждане на своя кръстник Филип Яков Спенер, признатият основател на пиетизма. Хернхут е трябвало да бъде общество на светии с живи духовни опитности, посветени на разпространението на Благовестието по целия свят. Като резултат на това е присъствието на 26 мисионери, спътници на Уесли при посещението му в Северна Америка; оттук също и половин дузина Моравски църкви в Англия, когато той се завръща – в една от които той има своето променящо живота преживяване, първите плодове на буквално хиляди подобни обръщения през десетилетията на Великото Пробуждане, което последва. Посещението му в Хернхут през август 1738 оставя своя отпечатък върху него; “С радост бих прекарал живота си тук”, пише той; и също: “О, кога това християнство ще покрие земята, както водите покриват морето!” (Дневник, 12 август 1738.).

Така че пиетисткото движение определено има голямо значение. Но какво представлява то? И какво става с него?

Всъщност то е обновително движение: нито първото в църковната история, нито последното, което допълнително ни подтиква да го погледнем отблизо, тъй като самите ние живеем във време на обновително движение. Неговата цел е да обнови тогавашната Лютеранска Църква. Дали това се осъществило и как? Какво положително и отрицателно можем да научим от него за съвременните движения в края на 20 век? Това е основната цел на тази статия, да погледнем назад, за да разберем по-добре това, което ни заобикаля днес.

Историята започва с протест. Когато Спенер е роден през 1635, в Европа все още се води Тридесетгодишната война. Това е конфликт, основно породен от религиозните катаклизми от предишния век. Реформаторите успешно предизвикват монолитната Римска Църква и нейната небиблейска теология и практика. Разбира се, Рим бърза да се защити и при първа възможност да си възстанови изгубените територии, при необходимост чрез силата на оръжието; от това следват и опустошенията от Тридесетгодишната война, католици срещу протестанти (макар че и чисто политически мотиви, заедно с религиозните, играят своята роля).

Когато мирът от Вестфалия (1648) донася край на въоръжения конфликт, Европа е оставена физически и морално изтощена и това съвсем естествено води до протест срещу теологичните спорове. Всред скептиците относно възможността за сигурност в религията ключова дума става “търпимост,” но търпимост ” основана много по-малко на любовта, отколкото просто върху липсата на убеденост.” (Jackson. No Other Foundation, p. 184). За Лок и френските енциклопедисти това понятие става все по-секуларизирано. Държавата трябва да се занимава, казват те, с човешкия разум и справедливост, а не с Божественото откровение и съда. Религиозният догматизъм, бивайки опасен за благоденствието на държавата, трябва да се само по нейната периферия. Като ирония, апотеоз на такава търпимост става Френската Революция, внезапно произвела нетърпимост, толкова варварска, колкото и католическата Инквизиция от предишните два века!

Такъв е нерелигиозният или дори анти-религиозният протест срещу 30-годишната война. Религиозният протест е насочен не срещу теологията като такава, но срещу това, което е наречено “теологична схоластика” – което ни довежда до Пиетизма. Под думата схоластика имаме предвид крайно строг стремеж към теологична систематизация; нейната цел, теологическо формулиране, пълно и последователно, колкото това е човешки възможно, (основано, разбира се, върху Божието писано Откровение), така осигурявайки духовната стабилност на Църквата; или поне това е била надеждата.

Не че това е ненужна задача. След разделянето си с Рим през 16 век, Протестантската теология наистина се нуждае да изясни различните си учения и да се обърне към актуалните спорове на времето. Проблемът е не толкова в задачата, а в нейното изпълнение. Както Хердер казва един век по-късно: “всеки лист на дървото на живота беше така разрязан, че горските нимфи плачеха за милост” (Cragg, p.100).

Така че реакцията против схоластицизма е била и необходима, и разбираема.

Пиетисткото обновление започва през 1675. През тази година Спенер публикува въведение към писанията на по-ранния теолог Йохан Арндт (1555-1621), който изразява подобно отношение към схоластицизма. Този трактат е издаден поотделно през следващата година под заглавие “PIA DESIDERIA: или Сърдечни желания за Богоугодно усъвършенстване на Протестантската Църква.” И веднага става бестселър.

Спенер най-напред описва духовното объркване и бедност на Лютеранската Църква, но след това излага пред читателите си възможността от усъвършенстване “…ние не се съмняваме, че Бог е обещал на Своята Църква по-добро положение тук на земята от това в момента.” Тогава той предлага програма за реформа от шест основни точки: 1] цялата Библия трябва да се чете и разяснява в църквата, и трябва да се насърчава изучаването на Библията (лично и в малки групи); 2] наблягането на Лутер върху свещеничеството на всички вярващи трябва да се открие отново и да се приложи както по отношение на използването на дарбите, така и във взаимна отговорност един към друг сред миряните; 3] хората трябва да бъдат поучавани, че християнството включва не само познаване на Божията воля, а и изпълнението й; 4] религиозните спорове, макар и необходими, трябва винаги да се започват с внимание, осъзнавайки важността от изразяване на любов към онзи, с когото си принуден да не се съгласиш; 5] теологичното образование трябва да се реформира, така че да подготвя студентите за служение не само интелектуално, но и духовно; 6] проповядването трябва да бъде просто, вместо непонятно, като винаги да е предназначено да създава практическо благочестие.

“Едно е сигурно: прилежното използване на Божието Слово, което включва не само слушане на проповеди, но и четене, размишляване и дискутиране (Псалм 1:2), трябва да бъде главно средство за реформиране на нещо … Божието Слово остава семето, от което всичко, което е добро в нас, трябва да расте. Ако успеем да накараме хората да търсят ревностно и старателно в Книгата на живота своята радост, техният духовен живот ще бъде невероятно подсилен и те ще станат напълно различни хора…”(Pietist Writings, ed. Peter Erb. SPCK.p.34)

Такива възгледи, разбира се, представляват истинският глас на реформа и обновяването във всеки момент от църковната история и всеки евангелски християнин ще ги одобри без резерви. В известен смисъл протестът на Спенер бил просто повторение на Лутеровия век и половина по-рано: Божието Слово достъпно за хората. Но обстоятелствата сега са различни. Това вече не е протест срещу неортодоксалността на Рим. Това е протест срещу мъртвата ортодоксалност на църквата на самия Лутер! Първоначалният ентусиазъм, с който се приема издаването на Pia Desideria, е кратък. Разбираемо е, много духовници се чувствуват засегнати от критиката на Спенер относно съвременното проповядване и заради наблягането му върху миряните. От своя страна, теолозите възразили срещу забележките му относно ограниченията и злоупотребите със схоластичната теология.

Обаче, Спенер вече от няколко години е зает с формирането на това, което се нарича collegia pietatis (събрания за благочестие) – нашите групи за общение – и противопоставянето, с което се сблъсква, просто го кара да наблегне още повече на тяхната важност. В цяла Германия се появяват такива колегии. Само един пример, Аугусте Франке за първи път посещава събрание за благочестие през 1684 като 21-годишен студент в Лайпциг. Три години по-късно той има преживяване на обръщане, което дълбоко повлиява върху неговата теология и живот след това. През 1692 той бива препоръчан от Спенер да поучава в току-що създадения Университет в Хале в Ценрална Германия, и по-късно наследява Спенер като главна сила в германския пиетизъм в началото на 18 век.

Това е средството за обновление в “главните” църкви по онова време – ecclesiolae in ecclesia – малки църкви вътре в големите; а те трябва да включват онези, които имат действително преживяване на обръщение, които четат Библията и се молят заедно, които са посветени на практическото демонстриране на любовта към ближния вътре и вън от църквата.

Наблягането върху практиката е отличителна черта на пиетизма от самото начало – да бъде практичен не просто в духовните активности като четене на Библията, размишления и молитва, а също и обществено. Което придава на движението силно благотворително измерение. Хале е забележителен с това: възникват множество “Хале институции”, както са се наричали – сиропиталище с присъединени училища (от които дори едно за момичета!), издателска къща, Библейски колеж, колеж за ориенталски изследвания (да подпомогне мисионерските усилия) и аптека. При едно кратко посещение, докато е на път за Хернхут, Уесли ни дава следното описание за сиропиталището: “това удивително доказателство, че ‘всичко е възможно за онзи, който вярва.’ Сега има голям годишен приход за подпомагането му, освен онова, което доставя офисът на издателството, продадените книги и аптеката, която доставя всички видове лекарства. Спалните за децата, столовата, параклисът, и всички допълнителни апартаменти са така удобно построени и така добре почистени, както не съм виждал досега. 650 деца (както ни казаха) се издържат там, и 3000 (ако не греша) са обучавани. Със сигурност подобно нещо нито ние, нито бащите ни са познавали, като това велико нещо, което Бог е направил тук!” (Дневник, сряда, 26 юли 1738).

Влиянието на пиетисткото движение върху Уесли (а по-късно и върху Великобритания) в това отношение, както и във всичко друго – наблягането му върху Писанието, обръщането, проповядването, благочестието, събранията и т.н. – е, както казахме, безпогрешно и неизличимо. Нито пък това влияние остава ограничено до Уесли и методизма. Пиетизмът бързо се разпространява в Холандия, Швейцария, Скандинавия, Балтийските страни и дори в Русия. Той естествено става значителна сила в развитието на църквата в Северна Америка с нарастването на европейската, и конкретно лютеранската имиграция през първата половина на 18 век.

В тази връзка, най-ранните вълнички, от които по-късно се развива приливната вълна на американското Пробуждане в трите десетилетия преди Революцията могат да се припишат пряко на пиетисткото движение. Теодор Фрелингхусен, с холандско потекло, но роден в Германия, бива обърнат от пиетизма в Европа преди да напусне, за да стане църковен служител в холандската общност в Ню Джърси. Там той бил впечатлен от безжизнената ортодоксалност в църквата си и незабавно започва кампания на евангелизаторство и реформа, започнала през 1720. До 1726 Джилбърт Тенант, презвитерианец в съседна църква в Ню Брънсуик, попада под негово влияние. И така съживлението се разпространява, нараства силно през 1740 с пристигането на Джордж Уайтфийлд при второто му посещение, който, преди да се завърне в Англия, поканва Тенант в Бостън, “за да разпали божествения огън, запален по-късно и там” (Lion Handbook of Christianity p. 439).

Следователно, важността и значението на пиетизма са очевидни. Както Ф. Ернест Стьофлер казва: “Пиетизмът днес се смята за едно от най-влиятелните протестантски реформаторски движения след Реформацията” (Erb.p.x).

Но въпреки всичките си добродетели и постижения, пиетизмът има сериозни недостатъци от самото начало. Казвам това не за да намекна, че неговите успехи са били несъществени, нито пък ревността и посвещението на неговите защитници са били неискрени. Трудно ни е да кажем обратното и да отдадем признателност, където тя е задължителна. Нито пък е цинизъм да признаем, че всички обновяващи движения са с недостатъци – каквито са всички църкви и вярващи. Правилният отговор всъщност би трябвало да бъде благодарност, вместо недоволство – че Бог с цялата си милост, е трябвало да използва толкова слаби съдове с такъв добър резултат. (Със съответната тъга поради относителната безполезност за Него в нашето поколение!)

Както и да е, ако недоволството е неправилно, то съжалението не е. Пиетистките отношения и тенденции, въведени в протестантството през 17 век, бързо отслабват тялото като цяло, защото, като видяхме, влиянието му е било повсеместно. Основните сред тях са субективизмът и изолационизмът.

Твърде голямо внимание се отдава на интелектуалното разбиране на доктрината на вярата и не достатъчно на нейното преживяване, твърдят пиетистите. Като протест те все повече наблягат на преживяванията за сметка на ума. Не че някой отрича открито ума или учението – но някои стигат до това да допуснат, че “религията може да бъде схваната без изводите на разума … религията трябва да е нещо, което може да бъде схванато чрез преживяване без наличие на каквото и да е схващане … има по-малко риск в схващанията, отколкото в истината на преживяването; грешките в доктрината не са толкова лоши, както грешките в методите … разумът отслабва преживяването… ” (V on Zinzendorf: Erb. p. 291). Подобни изявления трябва да бъдат балансирани с писанията на други в движението, и дори от други писания на самия Цинцендорф; напр. “всеки един трябва да бъде внимателен да разбира истинската основа на спасителното учение, което всички сме приели, така че да може да даде отговор … с мъдрост и сила” (Erb. p. 327)

Несъмнено, доктрините на Реформацията лежат в основата на пиетистката теология и нейното наблягане върху Писанието, изложителното проповядване, старателното четене и изучаване на Библията, индивидуално и групово, поставят това извън съмнение.

Обаче, също толкова безспорен е фактът, че загрижеността на пиетистите за субективното преживяване прераства в ТЕНДЕНЦИЯ, все по-видима с течение на времето, която постепенно подкопава значението учението, но и на всички интелектуални усилия. Преживяването е важното – а не са доктрината и умът.

Дж. Р. Краг обобщава това много добре: “Пиетизмът не успя да запази духовната жизненост и интелектуалната строгост в правилния баланс, и беше най-сериозният му недостатък. Той е отговорен за относителната безплодност на пиетизма като теологична сила … интелектуалната плахост на движението се скри в живи, почти чувствени форми на изразяване. Мисленето беше обезсърчено, но на въображението беше позволено да играе свободно” (Pelican History. p .104). А относно по-късните съживленчески лагерни събирания в края на 18 и началото на 19 век той пише: “Това обяснява силно емоционалната характеристика, останала в някои дейности на американското християнство, (и е) отговорна за предизвикателното отричане на интелектуалните елементи на вярата.” Хофщатер потвърждава това: “Методистките районни свещеници в началото на 19 век развиват някакъв незрял пиетистки прагматизъм с една единствена съществена догма; тяхната работа била да спасяват души, колкото се може по-бързо и надалече. За тази цел сложната теологична подготовка на образования служител била не само ненужен товар, дори и сериозна пречка … единственото оправдание било, че той има резултати, в измерими в брой покаяния.” (Anti-Intellectualism in American Life. p .107).

Един резултат от подобна теология, съсредоточена върху обръщението и “религиозните” преживявания, е постепенното изместване на църквата от останалите сфери на живота в нацията като цяло. Светът отвън трябва да бъде спасен чрез проповядването на кръста. Интересът към интелектуални въпроси, дори удоволствията, е отвличане на вниманието. Ако животът не е религиозен, то тогава е недуховен. Дори участието в благотворителност е повече продукт на лично благочестие, отколкото ангажимент в управленския и обществения живот сам за себе си. Благотворителността е онова, което добрият християнин трябва да прави, но повече от “социална активност” – религиозна активност. Загрижеността към идеите или устройството на обществото се възприема неодобрително.

Оттук следва тенденцията към изолационизъм, изолационизъм, който е самоналожен; в сравнение с изолационизма, който познаваме (сега познат като маргинализъм), наложен върху Църквата, от арогантния и тържествуващ хуманизъм.

Тук човек осъзнава мащаба на проблема, всъщност, на надвисналото бедствие, в което пиетизмът по-късно се превръща, и от което продължаваме да страдаме и днес. Протестът срещу замиращия схоластицизъм е разбираем и до определена степен похвален (като говорим конкретно за Спенер тук). Но това, което в крайна сметка налага по-сериозната оценка на пиетизма, доближаваща се до строго обвинение, всъщност е просто времето на неговата поява.

Докато през 17 и 18 век пиетистите защитават своята конкретна разновидност на субективистко и изолационистко благочестие, едно чудовище далеч по-сериозно то схоластицизма бива заченато на самия праг на пиетизма: чудовище, което по-късно поглъща не само пиетистката вяра, а вярата на Европа като цяло. Научният Материализъм е в процес на възникване, първо чрез опита на Декарт да съгласува науката и философия; след това в емпиризма на Хюм до Кант и Хегел, и оттам до логическия позитивизъм и хуманизма на 20 век. “Бог е мъртъв – религиозно тълкувание на вселената не е нужно, и във всеки случай безсмислено.”

Смисълът е този: такива философски идеи, враждебни на християнската вяра, биват заченати точно по времето, когато пиетизмът пренарежда протестантското видение. Вместо да им се противопостави още в зачатъчна форма, пиетизмът всъщност създава условията неговите последователи, тогава и още повече през 19 век, никога да не им се противопоставят и никога да не могат да им се противопоставят ефективно. Арената на конфликта, интелектуалният дебат относно истината и лъжата, или е съзнателно изоставен ( “разумът отслабва преживяването”), или сведен до второстепенна роля под преживяването.

Това е пиетистката трагедия дори и ако тогава или по-късно остава неразбрана. Междувременно Пробуждането от 18 век ражда Века на Мисиите през 19. Превъзходството на пиетисткия подход изглежда потвърдено навсякъде. Евангелието бива донесено до четирите краища на земята. Основават се църкви в Индия, Китай, Африка и пр. Къде е проблемът?

Проблемът е в Европа – главно в Германия, откъдето пиетизмът започва. Защото въпреки църква по целия свят и видимата сила, в къщи, всред “изпращащите” нации, напредъкът на мисленето на Просвещението започва навсякъде да взема жертви: първо, както видяхме, във философията, след това в литературата и изкуствата, и накрая в теологията, – а оттам и в църквите. Книгата на Дарвин Произход на видовете през 1859 просто раздухва вече ярко горящия огън на скептицизма и материализма. През последната четвърт на 19 век войната вече е завършила. Библията вече не е авторитет, на който се вярва безусловно и е търсен като морално и интелектуално ръководство, както през 16 век. За повечето тя е бреме, което трябва да се отхвърли без много шум. Дори църквите, в своята заблудителна вяра, че научната цялостност изисква това, започват да променят своето послание. Грехът и спасението са преминали: търпимостта и обществената загриженост са всичко необходимо за да се донесе Божият мир на всички хора.

Обобщението на Пол Хазард за този интелектуален обрат в Европа е безкомпромисно и впечатляващо: “въпреки злобата и насилието … все пак можем да осъзнаем жизнено важния въпрос – ще бъде ли Европа християнска или не?… Това не е нищо друго освен опит да се постигне пълна победа, цялостно унищожаване на религията, това е сега целта на кампанията…”(Europеan thought in the eighteenth century, p. 45, 46). Добре, кампанията е успешна. Европа е освободена от християнските си основи. Светският човек стана пълнолетен.

Според тази перспектива, как тогава да възприемем протестите на пиетизма през 17 и 18 век?

Изведнъж те изглеждат по-безвредни. Започва все повече да преобладава нова теологична атмосфера, не само в пиетистките събрания, но в протестантството като цяло, основният белег на която е издигането на преживяването и омаловажаването на разума. Но именно това е моментът, когато разумността на Божието откровение трябва да бъде най-много прогласявана и защитавана, когато има най-голяма нужда от участие в битката на интелектуалния дебат, когато “глупостта” на човешката мъдрост най-много трябва да бъде изобличена. Пиетизмът прави такъв реакция невъзможна: той е пример на дори още по-голям субективизъм и изолационизъм, достигнал върха си във фундаменталистичното движение в края на 19 век.

Защо? Поради очевидната причина, че участието в обществото задължително включва интелектуални съображения: откъде произхожда Законът – от обществото или от Бога? Има ли ограничения за човешката свобода? И т.н.

Когато евангелското християнство най-много трябва да представи енергично опровержение на измислените от човека идеи, то всъщност привлича вниманието върху себе си с впечатляващото си мълчание. Когато обществото преживява все по-нарастваща криза през първите десетилетия на 20 век, пророчески отговор от евангелските църкви на Запада напълно липсва. Пиетизмът побеждава.

Но сега можем да попитаме, какво става с евангелското християнство през последните десетилетия на 20 век? Дали картината не се е променила напълно? Не може ли да се твърди, че евангелското християнство действително е обърнало гръб на пиетизма?

Определено има някакво развитие, което потвърждава това: евангелски учени отново предизвикват либералната висша критика и успешно обръщат течението срещу нейния характерен скептицизъм към Библията; много евангелисти сега активно участвуват на общественото поприще – в политика, медии, образование, психология и пр.; Лозанският Завет от 1974 представлява значителен показател не само за това, което вече е било постигнато дотогава, за да се преодолее пиетисткото влияние, но също за формалното и универсално посвещение на евангелското християнство за бъдещето.

Както и да е, картината не е толкова проста. Прекъсване с миналото определено има, но има остатъци – прекалено внимание върху преживяването, например; обща липса на интерес по интелектуалните въпроси; нетърпимост към учението; практически непрекъсната изолация, ако не се смята Лозана от 1974.

Разбира се, такива остатъци трябва да бъдат приписвани не само на пиетисткото наследство от началото на 20 век или преди това. Обща интелектуална болест напада цялото Западно общество като цяло, както се вижда например от такова заглавие като “Затварянето на американския ум” (Bloom). Оттук трябва внимателно да се поддържа разграничение между класическия пиетизъм и “пиетизма” в края на 20 век; единият представлява реакция срещу нещо (интелектуализма в църквата), другият представлява приемане на нещо (съвременния ирационализъм); единият е дух на оттегляне от света, другият е неуловимо и много опасно въвличане със света. Двата пиетизма не трябва да се объркват. (За това може и вероятно трябва да се каже повече.)

Както и да е, смисълът е този: една от главните характеристики на класическия пиетизъм очевидно все още е характерна за евангелското християнство днес въпреки продължителните усилия за обратното. Да се обезценява ума преди е било сериозно нещо; обезценяването на ума днес е смъртоносно. Протестът на класическия пиетизъм се появява в общество, където, ако въобще е имало някакъв проблем, той е бил, че на разума се е наблягало твърде много, но поне е бил уважаван. Днес е точно обратното; ние се намираме в общество, което на практика е потопена в ирационализъм.

Следователно, колко по-важно е да се поучим от грешките на миналото и да отхвърлим примамките и обаятелността на субективния експериментализъм. Да взема само един пример, живите и чувствени форми на хваление, които Краг споменава във връзка с класическия пиетизъм, са все така измамливи сега, както са били тогава. Те дават усещането за духовна реалност, когато често всъщност само прикриваме своята липса на интелектуална яснота и убеденост. (С това, разбира се не искам да се противопоставя на емоциите или преживяването сами по себе си, нито защитавам затъпели форми на хваление – което просто е недоразумение.)

Въпросът е по-скоро обективната истина на християнството. Ако християнството е обективно истинно, то задължително включва ума. И понеже е истинно, тогава то също може и трябва да бъде преживяно. Хората навсякъде трябва да се покайват и не само да разбират; всеки трябва да уповава на Христос, дори когато е изкушен да се съмнява; всеки трябва да се радва в Бога, а не само да се съгласява с доктрини. Емоциите трябва да са на правилното си място – тяхното правилно място трябва да бъде в, а не извън интелектуалната убеденост и посвещение към истината. Това няма защо да води до схоластицизъм, макар че сухият интелектуализъм остава винаги обратната опасност. Тук ние също трябва да се поучим от грешките на миналото.

Сега, разбира се, опасността лежи предимно в субективизма. Той е ахилесовата пета, така да се каже, на обновителното движение на класическия пиетизъм. Той се е развил в злокачествен тумор, който заплашва голяма част от обновителното движение в църквата днес. Той може да претендира, че е обновление, и може наистина да произведе обновление в ограничени области и за ограничени периоди – и дори за това ние трябва да бъдем благодарни. Но тук се намира главният урок на нашето поучение; за да има трайно обновление, то трябва да започне от обновление в ИСТИНАТА. Всяко друго обновление е обречено да бъде кратковременно. Както Краг казва: “Като религиозно движение пълната сила на пиетизма беше сравнително кратка. Защо?…Неговият възглед към доктрината беше непълен и утилитаристичен” (Cragg. p.106).

В това има важен урок за нас, дори когато изразяваме искрено възхищение и признание към нашите пиетистки предшественици.

(Превод: Даниела Кремова)

Ranald Macaulay
L’Abri Fellowship
The Manor House
Greatham
Liss, Hants GU33 6HF