МОРАЛНИ ФИЛТРИ

1 Коринтяни 8:1-10:31; Римляни 14:1-15:13

Всички християни са съгласни, че Библията е наше върховно ръководство при определянето на нашата етика и поведение. И това е така – по основните, кардинални въпроси Божието Слово е категорично. То ни забранява да убиваме, да крадем, да лъжем, и ни заповядва да обичаме Бога с всичко в нас и човека до нас както себе си.

Новият Завет, обаче, не ни дава някаква завършена система на етика. По много въпроси по които бихме искали да чуем неговото становище, той не казва нищо. Невъзможно е Писанието да обхване всички възможни морални ситуации в целия период на съществуване на човечеството. С напредъка на цивилизациите и културите пред нас непрекъснато изникват нови и нови предизвикателства. Ние трябва да решаваме дали дадено поведение е правилно или грешно без да имаме директното становище на Писанието. Това положение е един голям проблем и начинът по който се подхожда към него е определящ за личната позиция на всеки християнин. Ето някои от неправилните подходи за определяне на правилно и неправилно, на добро и зло.

Първо, „да питаме някой стар вярващ”. В много църкви „старите вярващи” имат по-голям авторитет дори и от пастира. Хората си казват: „По този и този въпрос в Библията не се казва нищо конкретно, но брат Т. смята, че отговорът на въпросът е този и този. А брат Т. е „стар вярващ”. Значи, трябва да е прав.” Понякога може и да е така, но не винаги. В този случай се разчита повече на индивидуалната гледна точка на даден човек, отколкото на пълнотата на целия Божий съвет. Ако неговото гледище не е библейско, той е духовен слепец. И тогава има опасност за нас да се изпълнят думите на Исус от Лука 6:39:

39 Рече им една притча: Може ли слепец слепеца да води? Не ще ли паднат и двамата в яма?

Тогава, какво да правим? Не може ли с две думи да се каже кое е правилно и кое е грешно? На този въпрос не може да се даде еднозначен отговор. Това не може да се каже „накратко”. Не може  ли да свикаме един специален църковен събор и да издадем един каталог за християнско поведение? Имаш проблем? Намираш проблема в съдържанието и на съответната страница намираш отговора. Не може. А и не е това начина по който Бог иска ние да определяме поведението си.

Правилният подход е, не да приемаме Новия Завет като изчерпателен наръчник по християнска етика, а да гледаме на него като ръководство за обучение в етично мислене. Новият Завет е единствената книга, която ни разкрива „ума на Христос” (1 Коринтяни 2:16). Ако ние успеем да възприемем Христовия начин на мислене, тогава ще придобием Неговия възглед за нещата и ще можем да имаме Неговото становище дори и по въпроси по които авторите на Новия Завет не изказват конкретно мнение.

При определянето на отговорите на въпроса как да се държим в определена конкретна ситуация, ние ще бъдем много улеснени, ако знаем две неща. Първо, съществуват две категории действия – едни, които нямат голямо значение за взаимоотношенията ни с Бога – действия, които можем да наречем „въпроси на безразличие за Бог”, и други, които са определящи за взаимоотношенията ни с Него – „морални абсолюти”.

Второто нещо, което ще ни улесни при определянето на правилното християнско поведение е във всеки отделен случай да вземаме в предвид обстановката и ситуацията в която се извършва действието – етичния контекст.

ВЪПРОСИ НА БЕЗРАЗЛИЧИЕ ЗА БОГ

Въпросите на безразличие за Бог са незначителни неща, които обикновено са свързани с произхода, възпитанието и културата на човека. Те не влияят нито положително, нито отрицателно на взаимоотношенията ни с Бога. Те не ни „препоръчват” пред Бога. Ако ги вършим, нито „губим нещо”, нито „печелим нещо”. Пример за това е яденето на идоложертвено, ако се прави у дома, а не в идолски храм (1 Коринтяни 8:8).

8 А това що ядем, не ще ни препоръчва на Бога; нито ако не ядем, губим нещо; нито ако ядем, печелим нещо.

Примери за „въпроси на безразличие за Бог” в Новия Завет са

  • Храненето (Римляни 14:3)

3 Който яде, да не презира този, който не яде; и който не яде, да не осъжда този, който яде; защото Бог го е приел.

Виждате, за даден човек яденето на определена храна е оскверняване и грях. За друг, яденето на същата храна е просто задоволяване на глада и удоволствие. Но, за Бог това, което ядем няма значение. В Христос Той приема всички, незавасимо от хранителните им навици.

  • Обрязването (Галатяни 6:15; 1 Коринтяни 7:19)

15 Защото в Христос Исус нито обрязването е нещо, нито необрязването, а новото създание.

19 Обрязването е нищо, и необрязването е нищо, но важното е пазенето на Божиите заповеди.

Виждате, в тези стихове ап. Павел прави съвсем ясно и контрастно разграничение между морални абсолюти и въпроси на безразличие за Бог. Моралните абсолюти са „новото създание” и „Божиите заповеди”, а въпросите на безразличие за Бог са „обрязването” и „необрязването”. За Бог няма значение как изглеждаме, а какво имаме в сърцето си и как постъпваме в нашето ежедневие.

  • Социалното положение на човека (1 Коринтяни 7:21-22)

21 В положение на роб ли си бил призован? да те не е грижа, (но ако можеш и свободен да станеш, по-добре използувай случая); 22 защото, който е бил призован в Господа като роб, е свободен човек на Господа; така и който е бил призован като свободен човек, е роб на Христа.

Това дали си беден или богат и това дали имаш пари или не, не те препоръчва пред Бога. Това е въпрос на безразличие за Бог. Моралният абсолют е какво е отношението ти с Христос. Той твой Господ ли е? Свободен ли си от греха, сатана и света в Исус – това е важното.

  • Произходът и полът (Галатяни 3:28)

28 Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.

  • Семейното положение (1 Коринтяни 7:7)

7 Обаче, бих желал всичките човеци да бъдат какъвто съм аз. Но всеки има своя особен дар от Бога, един така, а друг инак.

Това, дали си несемеен или семеен няма значение за взаимоотношенията ти с Бог. Той приема еднакво и семейните и несемейните.

  • Постенето в определен ден за Господа (Римляни 14:5)

5 Някой уважава един ден повече от друг ден; а друг човек уважава всеки ден еднакво. Всеки да бъде напълно уверен в своя ум.

Трябва да разберем, че понеже въпросите на безразличие за Бог са точно това – незначителни неща, те се променят в различните култури и епохи. Днес ние нямаме проблеми с обрязването и робството, но имаме други проблеми.

МОРАЛНИ АБСОЛЮТИ

И така, от една страна имаме въпросите на безразличие за Бог, а от друга моралните абсолюти. За разлика от въпросите на безразличие за Бог, моралните абсолюти са значителни неща, които влияят съдбоносно на връзката ни с Бог. Те са свързани с библейските стандарти и със сърцето на човек, затова не се променят с времето и културата, а са винаги постоянни. Такива са:

  • „Голямата заповед на Закона” (Матей 22:35-40)

35 И един от тях, законник, за да Го изпита, зададе Му въпрос: 36 Учителю, коя е голямата заповед в закона? 37 А Той му рече: “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум”. 38 Това е голямата и първа заповед. 39 А втора, подобна на нея, е тая: “Да възлюбиш ближния си, както себе си”. 40 На тия две заповеди стоят целият закон и пророците.

  • Нещата свързани с човешкото сърце (Марко 7:14-23)

14 И пак повика народа и каза им: Слушайте Ме всички и разбирайте. 15 Няма нищо извън човека, което, като влиза в него, може да го оскверни; но тия неща, които излизат от него, те оскверняват човека. 16 [Ако има някой уши да слуша, нека слуша]. 17 И като остави народа и влезе в къщи, учениците Му Го попитаха за притчата. 18 И каза им: Нима сте и вие тъй неразсъдливи? Не разбирате ли, че нищо, което влиза в човека от вън, не може да го оскверни? 19 Защото не влиза в сърцето му, а в корема, и излиза в захода. (Като каза това той направи всички ястия чисти). 20 Каза още: Което излиза от човека, то осквернява човека. 21 Защото отвътре, от сърцето на човеците, излизат зли помисли, блудства, кражби, убийства, 22 прелюбодейства, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око, хулене, гордост, безумство. 23 Всички тия зли неща излизат отвътре и оскверняват човека.

Подобни са списъците с грехове в посланията на ап. Павел (Римляни 1:24-32; 1 Коринтяни 6:9-10; 2 Коринтяни 12:20-21; Галатяни 5:19-21; Ефесяни 5:3-7; Колосяни 3:5-9; 2 Тимотей 3:2-5), делата на плътта (Римляни 8:12-13) и др. Всички тези заповеди и забрани са духовни константи и никога няма да се променят независимо от смяната на културите и напредъка на човешката цивилизация.

И така, християнската свобода, казано най-общо се състои в две неща. Първо, нарушението на моралните абсолюти се нарича грях. Така че, да имаме свобода по отношение на моралните абсолюти означава да бъдем свободни от грях и беззаконие – да бъдем безкомпромисни и да постъпваме винаги по един и същи начин, когато става дума за неща, които са от значение за Бог.

Второто нещо в което се изразява християнската свобода е да бъдем готови да правим компромиси по отношение на неща, които са въпрос на безразличие за Бог заради другите – да бъдем свободни да постъпваме различно в различни ситуации заради благовестието, когато се касае за неща, които не са от голямо значение за Бог.

ЗНАЧЕНИЕ НА СИТУАЦИЯТА

Трудността, обаче, пак си остава, понеже понякога е възможно едно и също нещо в един случай да бъде морален абсолют, а в друг случай – въпрос на безразличие за Бог. Пример за това е поведението на ап. Павел по отношение на обрязването, когато то беше свързано с учението за оправдание чрез вяра и поведението по отношение на обрязването, когато то беше свързано само с юдейската култура.

В Галатяни 2 четем за неговата безкомпромисност по отношение на „истината на благовестието”, че  обрязването по никакъв начин не допринася за спасението на човека. В тази глава той е смел, настъпателен и неотстъпчив, дори войнствен – защитавайки на всяка цена правото на езичниците да не се обрязват (Галатяни 2:3-5).

3 Но даже Тит, който бе с мене, ако и да беше грък, не бе принуден да се обреже; 4 и то поради лъжебратята, които бяха се вмъкнали да съгледват свободата, която имаме в Христа Исуса, за да ни поробят; 5 на които, ни за час не отстъпихме да им се покорим, за да пребъде с вас истината на благовестието.

Защо тук ап. Павел е толкова агресивен? Защото става дума за морален абсолют – спасението е по благодат, само чрез вяра, а не от дела изисквани от закона (Галатяни 2:16).

Правото на езичниците да не се обрязват беше веднъж завинаги извоювано на Първия църковен събор описан в Деяния 15 глава. Веднага след това, в Деяния 16 глава виждаме същият този Павел, който ревностно защитаваше правота на Тит да не се обрязва, собственоръчно да обрязва Тимотей „поради юдеите” (Деяния 16:1-3).

1 После пристигна и в Дервия и Листра; и, ето, там имаше един ученик на име Тимотей, син на една повярвала еврейка, а чийто баща беше грък. 2 Тоя ученик имаше характер одобрен от братята в Листра и Икония. 3 Него Павел пожела да води със себе си, затова взе та го обряза поради юдеите, които бяха по ония места; понеже всички знаеха, че баща му беше грък.

Разбира се, имаше разлика между Тит и Тимотей. Тит беше чист езичник, а Тимотей беше син на смесен брак на грък и еврейка, а това го правеше юдеин. Спасението му не зависеше от обрязването му, но Павел го направи, за да премахне всяка преграда пред благовестието на юдеите. В Деяния 21:17-26 пък виждаме ап. Павел да извършва в храма обреди, заповядани от Мойсей като доказателство, че той не учи против Закона, но напротив, „постъпва порядъчно” и го пази (Деяния 21:24).

20 А те, като чуха, прославиха Бога. Тогава му рекоха: Ти виждаш, брате, колко десетки хиляди повярвали юдеи има, и те всички ревностно поддържат закона. 21 А за тебе са уведомени, че ти си бил учил всичките юдеи, които са между езичниците, да отстъпят от Моисеевия закон, като им казваш да не обрязват чадата си, нито да държат старите обреди. 22 И тъй какво да се направи? [Без друго ще се събере тълпа, защото] те непременно ще чуят, че си дошъл. 23 Затова направи каквото ти кажем. Между нас има четирима мъже, които имат обрек; 24 вземи ги, и извърши очищението си заедно с тях, и иждиви за тях, за да обръснат главите си; и така всички ще знаят, че не е истина това, което са чули за тебе, но че и ти постъпваш порядъчно и пазиш закона. 25 А колкото за повярвалите езичници, ние писахме решението си да се вардят от ядене идоложертвено, кръв, удавено, тоже и от блудство. 26 Тогава Павел взе мъжете; и на следния ден, като свърши очищението си заедно с тях, влезе в храма и обяви кога щяха да се свършат дните, определени за очищението, когато щеше да се принесе приноса за всеки един от тях.

Непоследователност ли беше това или лицемерие? Нито едното, нито другото. Просто във вторите два случая не ставаше въпрос за морален абсолют – той беше вече установен, а за нещо свързано с юдейската култура, т.е. въпрос на безразличие за Бог. А по отношение на въпросите на безразличие за Бог ап. Павел прилагаше в живота си принципа на несъблазняването (1 Коринтяни 9:19-23).

19 Защото, при все че съм свободен от всичките човеци, аз заробих себе си на всички, за да придобия мнозината. 20 На юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи; на тия, които са под закон, станах като под закон, (при все че сам аз не съм под закон), за да придобия тия, които са под закон. 21 На тия, които нямат закон, станах като че нямам закон, (при все че не съм без закон спрямо Христа), за да придобия тия, които нямат закон. 22 На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по всякакъв начин да спася неколцина. 23 Всичко това върша заради благовестието, за да участвувам и аз в него.

Виждате ли в какво се състои свободата на ап. Павел – не само да бъде „свободен от всичките човеци”, но и свобода да се откаже от тази своя свобода и да се „зароби на всички” заради благовестието. Грешно ли щеше да бъде, ако ап. Павел не беше обрязъл Тимотей или не беше извършил Мойсеевите обреди? Разбира, че не. Той можеше да настоява на убеждението си и да откаже да се съобразява с другите. Ап. Павел, обаче, избираше да се въздържи от дадена своя свобода за да не обиди или съблазни някого.

Така постъпваше ап. Павел, когато ставаше дума за въпрос на безразличие за Бог. Не трябва, обаче да допускаме фаталната грешка да прилагаме принципа на несъблазняването по отношение на моралните абсолюти. Не можем да кажем, че трябва да започнем да пием, да пушим или да живеем неморално, само и само да спечелим приятелите си за Христос. Това би означавало „да се върнем в света”, да съгрешим и дори да загубим спасението си. Не. По отношение на моралните абсолюти ап. Павел спазваше принципа на дисциплината, себеконтрола, въздържанието и безкомпромисността (1 Коринтяни 9:24-27).

24 Не знаете ли, че, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Така тичайте, щото да я получите. 25 И всеки, който се подвизава, се въздържа от всичко. Те вършат това за да получат тленен венец, а ние нетленен. 26 И тъй, аз така тичам, не като към нещо неизвестно; така удрям, не като че бия въздуха; 27 но уморявам тялото си и го поробвам, да не би, като съм проповядвал на другите, сам аз да стана неодобрен.

ДА ЯМ ИЛИ ДА НЕ ЯМ? – ТОВА Е ВЪПРОСЪТ

Друг пример за това как едно и също нещо може в един случай да бъде морален абсолют, а в друг случай въпрос на безразличие за Бог е яденето на идоложертвено.

В древният Коринт е имало главно две места, където човек е можел да яде идоложертвено (храна, принесена в жертва на езически божества). Първото е било езическите храмове, където тя се е предлагала в изобилие по време на празниците в чест на съответните богове. Тези празници, освен изобилие от идоложертвено са включвали също и оргии и култова проституция.

Второто място, където човек е можел да яде идоложертвено е са били самите домове на коринтяните, където храната е идвала от пазара. Как от пазара? Обичайната практика по онова време е била излишното идоложертвено, принесено в храмовете да се продава на пазара.

Някои от коринтяните не правели разлика между двете. Те смятали, че след като вярват само в един Бог (1 Коринтяни 8:4-6), то няма никакъв проблем да ядат идоложертвено. Така те преспокойно се хранели на трапезата в „идолското капище” (1 Коринтяни 8:10) и дори насърчавали братята си да бъдат „по-разчупени” и „по-свободни” да правят като тях (1 Коринтяни 8:4-10).

4 Прочее, относно яденето от идоложертвеното, знаем, че никакъв бог, изобразен от идол, няма на света, и че няма друг Бог освен един. 5 Защото, ако и да има така наричани богове, било на небето или на земята, (както има много богове, и господари много), 6 но за нас има само един Бог, Отец, от Когото е всичко, и ние за Него, и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него.

Предполага се, че тези стихове (ст.4-6) всъщност не са изговорени от ап. Павел, а са цитат от писмото на коринтяните до него. Павел разбира се е съгласен с тях, но доуточнява (ст.7-10):

7 Но това знание го няма у всички; и някои, като и до сега имат съзнание за идолите, ядат месото като жертва на идолите; и съвестта им като слаба, се осквернява. 8 А това що ядем, не ще ни препоръчва на Бога; нито ако не ядем, губим нещо; нито ако ядем, печелим нещо. 9 Но внимавайте да не би по някакъв начин тая ваша свобода да стане спънка на слабите. 10 Защото, ако някой види, че ти, който имаш знание, седиш на трапеза в идолско капище, не ще ли съвестта му да се одързости, ако е слаб, та и той да яде идоложертвено?

И така, коринтяните не правели разлика между идоложертвеното в храма и идоложертвеното, купено от пазапра. Ап. Павел, обаче, ясно разграничава яденето на идоложертвено в езически храм и яденето на идоложертвено, купено от пазара у дома. Първото, той нарича „идолопоклонство” (1 Коринтяни 10:14) и „общение с демоните” (1 Коринтяни 10:20).

14 Затова, възлюбени мои, бягайте от идолопоклонството.

Яденето на идоложертвено, но не в храмовете на идолите, а у дома, купено от пазара за ап. Павел е съвсем друго нещо. За ядене на идоложертвено в такава, различна ситуация, той казва (1 Коринтяни 10:25-26):

25 Всичко, що се продава на месарницата, яжте без да изпитвате за него заради съвестта си; 26 защото “Господна е земята и всичко що има в нея”.

В тази ситуация, яденето на месо, та дори то да е дошло от пазара, където е стигнало след принасянето на животното в принос на някой езически бог не е морален абсолют, а въпрос на безразличие за Бог. По този въпрос, ап. Павел насърчава християнската свобода и препоръчва спрямо него да се прилага принципа на несъблазняването. Независимо, че има свобода да яде такова месо у дома, когато е сам, по отношение на тези, които все още нямат тази свобода в съвестта си, той казва (1 Коринтяни 8:13):

13 Затуй, ако това що ям съблазнява брата ми, аз няма да ям месо до века, за да не съблазня брата си.

В ситуация, когато някой вярващ е на гости, ап. Павел дава две възможности – ако човек е на гости при хора, които имат неговата свобода, то той не трябва да се притеснява да си хапва от месото, та било то и идоложертвено, защото в крайна сметка всичко е Божие (1 Коринтяни 10:26,30). Да откажеш да ядеш в този случай би могло да бъде обида към домакините и пречка за благовестието. Но ако същият християнин е на гости при хора, които биха се съблазнили от неговата свобода, ап. Павел съветва той да се въздържи от ядене на такова месо (1 Коринтяни 10:27-29).

27 Ако някой от невярващите ви покани на угощение, и вие желаете да отидете, яжте каквото сложат пред вас, без да изпитвате за него заради съвестта си. 28 Но, ако някой ви рече: Това е било принесено в жертва, не яжте, заради тогова, който ви е известил, и заради съвестта, – 29 съвест, казвам, не твоята, но на другия; (понеже, защо да се съди моята свобода от друга съвест? 30 Ако аз с благодарение Богу участвувам в яденето, защо да ме злословят за онова, за което благодаря?)

Т.е., ап. Павел ни учи, когато нещо е въпрос на безразличие за Бог, ние да го правим или не, в зависимост от обстоятелствата, съобразявайки се с другите, като мислим не за нашето удоволствие, а за тяхното спасение. За разлика от яденето на идоложертвено в домовете, яденето на идоложертвено в езически храм ап. Павел изрично забранява (1 Коринтяни 10:19-21).

19 Казвам ли аз, че идоложертвеното е нещо, или че идолът е нещо? Не. 20 Но казвам, че онова, което жертвуват езичниците, жертвуват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете. 21 Не можете да пиете Господната чаша и бесовската чаша; не можете да участвувате в Господната трапеза и в бесовската трапеза.

Яденето на идоложертвено в езически храм е морален абсолют и компромиси спрямо него са „изпитване на Господа”(1 Коринтяни 10:9,22).

9 Нито да изпитваме Господа, както някои от тях Го изпитаха, и погинаха от змиите.

22 Или искаме да подбудим Господа на ревнивост? Ние по-силни ли сме от Него?

„Свободата” по отношение на нарушаването на моралните абсолюти е твърде рискована и може да доведе до духовна смърт (1 Коринтяни 10:12).

12 Така щото, който мисли, че стои, нека внимава да не падне.

Затова, на онези, които се осмеляват да ядат идоложертвено на празниците на боговоте в езическите светилища, апостол Павел казва (1 Коринтяни 10:7):

7 Нито бивайте идолопоклонници, както някои от тях според писаното: “Людете седнаха да ядат и да пият, и станаха да играят”.

И така, от 1 Коринтяни 10 разбираме, че това, което определя дали яденето на идоложертвено е идолопоклонство или обикновена храна е мястото и ситуацията в която това идоложертвено се яде – в езически храм, или по домовете. Следователно, обстоятелствата и ситуацията са от съществена важност при определянето на това дали дадено нещо е морален абсолют или въпрос на безразличие за Бог.

Как да определяме поведението си в случаите в които нямаме директното ръководство на Писанието? Първо, трябва да уточним дали дадено поведение е морален абсолют или въпрос на безразличие за Бог. При това уточняване трябва много добре да преценим обстановката и да вземем в предвид етичния контекст. Това е важно, тъй като, както видяхме, понякога едно и също нещо в една ситуация може да бъде морален абсолют, а в друга – въпрос на безразличие за Бог.

Ако даденото поведение е морален абсолют, ние не трябва в никакъв случай да го престъпваме, защото това би означавало да съгрешим! По отношение на моралните абсолюти, трябва да бъдем дисциплинирани и безкомпромисни и да прилагаме принципа на самоконтрола и себевъздържанието. Спрямо тях християнската свобода се състои в това да не ги нарушаваме.

Ако пък даденото поведение не е морален абсолют, а въпрос на безразличие за Бог, то от една страна ние можем да бъдем свободни да постъпваме според свободата на съвестта си, но от друга пък трябва да бъдем и готови да правим компромиси и да се съобразяваме с другите с цел напредъка на благовестието. Спрямо въпросите на безразличие за Бог трябва да прилагаме принципа на несъблазняването – да се въздържаме от определено поведение, не защото то е грешно в Божиите очи, или защото нямаме лична свобода да го вършим, а защото сме загрижени за другите и не желаем да ги обидим или да се превърнем в „камък за препъване” за тях (Римляни 9:23).

Разбира се, за да направим всички тези неща ние се нуждаем от водителството на Святия Дух и от едни изострени духовни сетива. Може би, точно за това ап. Павел се моли за филипяните Бог да им помогне да правят моралните разлики (Филипяни 1:9-11):

9 И затова се моля, щото любовта ви да бъде все повече и повече изобилно просветена и всячески проницателна, 10 за да изпитвате нещата, които се различават, та да бъдете искрени и незлобни до деня на Христа, 11 изпълнени с плодовете на правдата, които са чрез Исуса Христа, за слава и хвала на Бога.

ВЪПРОСИТЕ НА БЕЗРАЗЛИЧИЕ ЗА БОГ В НАШИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ

Друга голяма част от Новия Завет, която се занимава с въпросите на безразличие за Бог е Посланието към Римляните 14:1-15:13. Ако ап. Павел отделя толкова много от това свое най-представително послание на този въпрос, то той сигурно е важен за нас. Но тук той акцентира не толкова върху самите въпроси на безразличие за Бог, колкото върху нашите взаимоотношения към хора, които имат възгледи различни от нашите по тези въпроси.

За да разберем по-добре този пасаж, трябва да знаем историята. Първоначално римската църква е била основана главно от юдеи. В Деяния 2:10 се казва, че на Петдесятница в Ерусалим е имало юдеи и прозелите от Рим. Вероятно някои от тях са повярвали и са основали църквата в Рим. Така в началото тя е била главно юдейска. През 49 година, обаче, император Клавдий изгонва юдеите от Рим. Този факт е отбелязан дори и в Новия Завет (Деяния 18:2). Така църквата от главно юдейска се превръща в само езическа. Но през 54 година император Клавдий умира, и юдеите, а заедно с тях и вярващите юдеи започват да се завръщат в Рим. Докато ги е нямало вярващите езичници са се наслаждавали на свободата си по въпросите на безразличие за Бог, но сега юдеите се завръщат и са направо шокирани от това, което братята им езичници „са направили с църквата”. Така между двете групи възниква неприязън и конфликти на основата на въпроси на безразличие за Бог. Езичниците наричат себе си „силни”, а юдеите наричат „слаби”. Ап. Павел поставя себе си сред силните, но в същото време е много внимателен да не съблазни слабите, затова и в Римляни 14 глава той се обръща главно към „силните”. Изявявайки недостатъците и на двете групи загриженият апостол се стреми да създаде основа за хармония и единство между тях не на базата на въпроси на безразличие за Бог, а на основата на моралните абсолюти, на които и двете групи държат.

Пасажът започва така (ст.1-4)

1 Слабия във вярата приемайте, но не за да се препирате за съмненията му,

Явно тук ап. Павел говори на силните. Призивът за приемане е ключов за цялото му поучение по въпроса. Ние трябва да се приемаме, но не за да спорим, а да се покланяме на Бога заедно и да се назидаваме един друг в моралните абсолюти.

2 Един вярва, че може всичко да яде; а който е слаб във вярата, яде само зеленчук. 3 Който яде, да не презира този, който не яде; и който не яде, да не осъжда този, който яде; защото Бог го е приел.

Тук апостолът сменя посоката. „Силните” „презират” слабите, но „слабите” пък съдят силните. Така че, сега той се обръща към „слабите”.

4 Кой си ти, що съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада. Но ще стои, защото Господ е силен да го направи да стои.

Важно е да разберем, че „слабия във вярата” не е човек с малка вяра в Бога, а човек, който няма свободата да яде месо. Вероятно ние можем да разпознаем слабите братя в лицето на повярвалите юдеи. Те лесно биха могли да прехвърлят пазенето на диетичните закони от Стария Завет в своята нова вяра. Юдеите не само, че са ядели само определени меса, но според обичаят им и самото приготвяне на месото е трябвало да става  по определен начин – храна, която те са наричали „кошер”. Заколването на животното е трябвало да става по такъв начин, че всичката му кръв да се излее по най-добрия и най-бързия начин на земята, за да може възможно най-добре да се спази забраната да не се яде месо с кръвта му. Езичниците, обаче са нямали такива скрупули, затова, за да са сигурни, че ще избегнат всяка възможност „да нарушат Божиите заповеди”, някои юдеи са избирали да станат вегетарианци.

Езическите вярващи са приемали, че Христос ни е освободил от спазването на ритуалните закони и е премахнал разделението на храните на чисти и нечисти. В Марко 7:14-23 имаме Исусовото учение по този въпрос.

14 И пак повика народа и каза им: Слушайте Ме всички и разбирайте. 15 Няма нищо извън човека, което, като влиза в него, може да го оскверни; но тия неща, които излизат от него, те оскверняват човека. 16 [Ако има някой уши да слуша, нека слуша]. 17 И като остави народа и влезе в къщи, учениците Му Го попитаха за притчата. 18 И каза им: Нима сте и вие тъй неразсъдливи? Не разбирате ли, че нищо, което влиза в човека от вън, не може да го оскверни? 19 Защото не влиза в сърцето му, а в корема, и излиза в захода. (Като каза това той направи всички ястия чисти). 20 Каза още: Което излиза от човека, то осквернява човека. 21 Защото отвътре, от сърцето на човеците, излизат зли помисли, блудства, кражби, убийства, 22 прелюбодейства, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око, хулене, гордост, безумство. 23 Всички тия зли неща излизат отвътре и оскверняват човека.

Забелязвате ли как Исус също прави разлика между морални абсолюти и въпроси на безразличие за Бог. Хранителните навици на човек са въпрос на безразличие за Бог. Те не могат да осквернят човека, защото не засягат духът и поведението му (1 Тимотей 4:1-5). Това, което излиза от сърцето, обаче, е морален абсолют. То има значение за Бог, защото от „сърцето”, от духът и душата на човека са „изворите на живота”. Сърцето на човека определя поведението му, защото от това, което преизпълва сърцето говори устата (Матей 12:34), а езикът ни задвижва частите на тялото ни и целия кръг на живота ни (Яков 3:6). Така че, отношението на сърцето ни определя дали ще живеем праведно или ще вършим грехове и „зли неща, които ни оскверняват” (Марко 7:23).

Силните са имали правилно разбиране по отношение на християнската свобода в храненето, но не и правото „да презират” слабите във вярата. Слабите във вярата пък е трябвало да се въздържат от това „да съдят” свободата на силните. И едните и другите са имали своите мотиви за поведението си. Преценката на мотивите трябва да се остави на Бог, а Той е приел и едните и другите, понеже вижда и в едните и в другите желанието им да Му угодят (Римляни 14:3).

3 Който яде, да не презира този, който не яде; и който не яде, да не осъжда този, който яде; защото Бог го е приел.

Проблемът не е в това, че едните вярващи са всеядни, а другите са вегетарианци. Проблемът е, че разликите помежду им стават пречка за общото поклонение и хармония помежду им. Но не трябва да допускаме разликите ни по отношение на въпроси на безразличие за Бог да стават причина за разделение помежду ни. Точно това е мисълта на ап. Павел и той я прилага както по въпроса за яденето, така и по въпроса за пазенето на определени дни (ст.5-9).

5 Някой уважава един ден повече от друг ден; а друг човек уважава всеки ден еднакво. Всеки да бъде напълно уверен в своя ум. 6 Който пази деня, за Господа го пази; [а който не пази деня, за Господа го не пази]; който яде, за Господа яде, защото благодари на Бога; и който не яде, за Господа не яде, и благодари на Бога. 7 Защото никой от нас не живее за себе си, и никой не умира за себе си. 8 Понеже, ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме; и тъй живеем ли, умираме ли, Господни сме. 9 Защото Христос затова умря и оживя – да господствува и над мъртвите и над живите.

Твърде възможно е „уважението” и „пазенето” на определен ден или дни „за Господа” за което се говори тук да не е свързано толкова с денят на общото поклонение, който би могъл да бъде събота или неделя, а да е свързано с дните от седмицата, в които различните вярващи са постели пред Бога. Кога да се пости и кога да се празнува е въпрос на безразличие за Бог. Моралният абсолют е каквото и да правим, да го правим не за себе си, а за Господа.

10 И тъй, ти защо съдиш брата си? а пък ти защо презираш брата си? Понеже ние всички ще застанем пред Божието съдилище. 11 Защото е писано: –

“Заклевам се в живота Си, казва Господ че всяко коляно ще се преклони пред Мене,

И всеки език ще славослови Бога”.

Тук ап. Павел отново се обръща най-напред към едната група, а после и към другата. Едните са склонни да „съдят”, а другите да „презират”. Действията и на двете групи са практически същите, защото включват неправилна преценка. Но и двете групи ще застанат пред Небесния Съдия в съдния ден. Затова е незряло, прибързано и преждевременно да се съдят или презират един друг, виждайки че непогрешимия Съдия ще поеме тази отговорност (1 Коринтяни 4:5). Узурпирането на Неговата позиция е недопустимо.

12 И тъй, всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога. 13 Като е тъй, да не съдим вече един друг; но по-добре да бъде разсъждението ви това – никой да не полага на брата си спънка или съблазън.

Трябва да разберем, че ние, хората, сме различни. Дори ние, вярващите, сме различни. Но, ако нашите разлики не са в сферата на моралните абсолюти, а в сферата на въпросите на безразличие за Бог, не трябва да допускаме те да стават за нас причина за разделение, съдене и презиране. Не би трябвало на базата на въпроси на безразличие за Бог да се делим на „силни” и „слаби”. Дори мисля, че има малко ирония в начина по който ап. Павел използва тези етикети в посланието си. Не би трябвало да гледаме от високо на онези, които имат своите скрупули (вътрешни спирачки). Онези пък, които имат своите скрупули не би трябвало да одумват и да осъждат по-свободните от тях.

Когато става въпрос за морален абсолют и за грях, ние не само, че можем, но и сме длъжни да отсъдим и да накажем с цел налагането на християнска дисциплина. В 1 Коринтяни 5:1-5 ап. Павел осъжда онзи, който прелюбодейства с втората съпруга на баща си.

1 Дори се чува, че между вас имало блудодеяние, и то такова блудодеяние, каквото нито между езичниците се намира, именно, че един от вас има бащината си жена. 2 И вие сте се възгордели, вместо да сте скърбили, за да се отлъчи измежду вас тоя, който е сторил туй нещо. 3 Защото аз, ако и да не съм телесно при вас, но като съм при вас с духа си, като че ли съм при вас, – осъдих вече, в името на нашия Господ Исус, оногова, който така е сторил това, 4 (като се събра моят дух с вас заедно с властта на нашия Господ Исус), 5 да предадем такъв човек на сатана за погубване на плътта му, за да се спаси духа му в деня на Господа Исуса.

Каквото и да означава това „предаване на човек на сатана”, то е присъда. И в следващата глава ап. Павел казва на коринтяните:

2 Или не знаете, че светиите ще съдят света? Ако, прочее, вие ще съдите света, не сте ли достойни да съдите ни най-малките работи? 3 Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? а колко повече житейски работи;

Но, забележете, че в тези случаи става дума за морални абсолюти. Въпросите на безразличие за Бог, обаче, са въпрос на съвест. И отсъждането по тях трябва да оставим на Бог (Римляни 14:12).

12 И тъй, всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога.

Не че нашето отношение към въпросите на безразличие за Бог не е важно за Бог. Отношението на сърцето ни по всички въпроси е важно за Него. Но не е наша работа да съдим другите по тези въпроси. Въпросите на безразличие за Бог са лична работа – нещо между теб и Бог. Принципът, който прилагаме спрямо тях е принципът на несъблазняването (Римляни 14:13).

13 Като е тъй, да не съдим вече един друг; но по-добре да бъде разсъждението ви това – никой да не полага на брата си спънка или съблазън.

„Спънката” е пречка във взаимоотношенията, а „съблазънта” е или скандал или в този случай изкушение, увличане и подтикване към нещо, което е грях.

ПОСЛЕДНИ ДУМИ КЪМ „СИЛНИТЕ ВЪВ ВЯРАТА”

В следващите стихове ап. Павел отново обяснява въпросите на безразличие за Бог и моралните абсолюти като призовава за правилно разбиране и постъпване както спрямо едните, така и спрямо и другите.

14 Зная и уверен съм в Господа Исуса, че нищо не е само по себе си нечисто; с това изключение, че за този, който счита нещо за нечисто, нему е нечисто. 15 Защото, ако брат ти се оскърби поради това, което ядеш, ти вече не ходиш по любов. С яденето си не погубвай онзи, за когото е умрял Христос. 16 Прочее, да се не хули това, което вие считате за добро, 17 Защото Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Светия Дух. 18 Понеже, който така служи на Христа, бива угоден на Бога и одобрен от човеците.

Тук ап. Павел отново говори на силните. Той е съгласен с тях, че „нищо не е само по себе си нечисто; с изключение, че за този, който счита нещо за нечисто, нему е нечисто”. Павел е на тяхна страна по отношение на свободата им. Но християнската свобода се ограничава от любовта. Ако даден въпрос на безразличие за Бог става причина за обида, хула или съблазън, то по-добре ще направим, ако престанем да настояваме за правото си по този въпрос, а вместо това обърнем внимание на моралните абсолюти. Защото, Божието царство не е въпроси на безразличие за Бог – „ядене и пиене” – повърхностни неща, а морални абсолюти – „правда, мир и радост в Святия Дух” – плодове на Духа, които мотивират постъпките ни и формират поведението ни. Онези, които са готови да пожертват свободата си по въпроси на безразличие за Бог с цел да бъдат издигнати моралните абсолюти са зрели и ще бъдат одобрени и от Бог и от хората.

По-надолу ап. Павел повтаря това, което вече е казал. Свободата е добро нещо, но ако тя стане причина за съблазън, то злоупотребата с нея се превръща в нещо „зло”. Затова е добре да не правим нищо, чрез което брат ни или сестра ни биха се „спънали, съблазнили или изнемощели”.

19 И тъй, нека търсим това, което служи за мир и за взаимно назидание.

Кое служи „за мир и за взаимно назидание”? Въпросите на безразличие за Бог или моралните абсолюти? Ако са моралните абсолюти, то не трябва да ги опетняваме с неправилното си отношение към въпросите на безразличие за Бог.

20 Заради ядене недей съсипва Божията работа. Всичко наистина е чисто; но е зло за човека, който с яденето си причинява съблазън. 21 Добре е да не ядеш месо, нито да пиеш вино, нито да сториш нещо, чрез което се спъва брат ти, [или се съблазнява, или изнемощява].

Ти си запази вярата за свобода по въпросите на безразличие за Бог, но знай, че ако някой, който няма това разбиране или тази „вяра” и те последва като започне да прави нещо противно на съвестта му, то той съгрешава. Виждате ли, едно и също нещо може да бъде за един свобода, а за друг – грях. Защо грях? Защото е извършено против съвестта и я наранява, понеже „всичко, което не става от убеждение е грях” (Римляни 14:23).

22 Вярата, която имаш за тия неща, имай я за себе си пред Бога. Блажен оня, който не осъжда себе си в това, което одобрява. 23 Но оня, който се съмнява, осъжда се ако яде, защото не яде от убеждение; а всичко, което не става от убеждение, е грях.

Тук бих желал отново да ви обърна внимание, че „вярата” за която тук става въпрос не е вяра за спасение или вяра в Бога за чудо или отговор на молитва. Не, тук думата „вяра” е използвана както в началото на главата за увереността, която някои вярващи имат, че са свободни да се възползват от всичко, което Бог е създал за наслада на човека. Помнейки това, трябва също да разбираме, че „осъждението” за което става въпрос тук не е свързано с хвърляне в пъкъла и загубване на спасението, а със самоосъждението на онзи, който наранява съвестта си с непоследователните си действия. Да действаш против съвестта си винаги е погрешно.

Тук отново виждаме значението на ситуацията. В една ситуация в която силният има свобода по въпрос на безразличие за Бог и се наслаждава на свободата си когато няма други свидетели, освен Бог, той е блажен. Но, ако той върши същото нещо в присъствието на някой, който има различни възгледи от неговите по същия въпрос, то неговото дело е грях, понеже чрез него той причинява съблазън на брат си.

ДА ЖЕРТВАМЕ СВОБОДАТА СИ ЗАРАДИ ДРУГИТЕ

Ап. Павел завършва този пасаж за отношенията между хора с различни разбирания по въпроси на безразличие за Бог с два призива, като и двата призива се основават на примера на Христос. Първо, по свободните трябва да прилагат в живота си принципа на несъблазняването и да се съобразяват с по-консервативните вярващи с цел запазване на единството и не даване причина за съблазън. Пример за такъв алтруизъм (алтруизмът е антонимът (думата с противоположно значение) на егоизъм) е Христос. Въпреки, че имаше право да си остане в небето и да не се жертва за греховете ни, Той избра да пострада заради нас.

1 Прочее, ние силните сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си.

Забележете, че ключът към разрешаването на проблемите е в ръцете на силните. Тяхна е отговорността за поемането на инициативата за възстановяването на мира с по-слабите. Силните са които трябва да „носят” по-слабите, силните са, които трябва да отстъпват, силните са, които трябва да се жертват, и това не е просто предложение или увещание, а „длъжност”. В Галатяни 6:2 ап. Павел нарича тази длъжност „Христовия Закон”. Но, ако вместо да прилагат в живота си принципът на несъблазняването, силните се инатят и отказват да се откажат от свободата си, разломът и разделението между тях и по-слабите биха се задълбочили. И обратно, ако те отстъпят и протегнат ръка на примирие, това би възстановило единството в църквата.

2 Всеки от нас да угождава на ближния си, с цел към това, което е добро за назиданието му.

Това не е просто отстъпване или поддаване пред волята на другите с цел да им се харесаме, а по-скоро умишлено напасване или настройка на поведението, което допринася за мира и хармонията помежду ни, и за взаимното ни назидание във вярата. Пример за един такъв алтруизъм е самият Господ Исус Христос. Той ни показа, че лишението и жертвата заради другите е угодна на Бога.

3 Понеже и Христос не угоди на Себе Си, но, както е писано: –
“Укорите на ония, които укоряваха тебе,
Паднаха върху Мене”.
4 Защото всичко, що е било от по-напред писано, писано е било за наша поука, та чрез твърдостта и утехата от писанията да имаме надежда. 5 А Бог на твърдостта и на утехата да ви даде единомислие помежду ви по примера на Христа Исуса. 6 щото единодушно и с едни уста да славите Бога и Отца на нашия Господ Исус Христос.

Ако Христос не угоди на Себе Си, но се пожертва заради другите, то и по-свободните трябва да са готови да се откажат от свободата си с цел да угодят на по-слабите и да запазят единството в църквата, за да може „единодушно и с едни уста” да хвалим Бога.

ДА СЕ ПРИЕМАМЕ ЕДИН ДРУГ, ЗАЩОТО ХРИСТОС НИ Е ПРИЕЛ

Вторият заключителен призив на ап. Павел е да се приемаме един друг такива, каквито сме, понеже и Христос ни е приел такива, каквито сме, „за Божията слава”. Ако Бог е приел онези, които са по-различни от нас и имат друго становище по въпроси на безразличие за Бог, то кои сме ние, че да ги отхвърляме?

7 Затова приемайте се един друг, както и Христос ви прие, за Божията слава.

Тук ап. Павел се връща към началото на своето поучение. Той започва с „приемане” в 14:1: „Слабият във вярата приемайте…”, и завършва с „приемане” тук, в ст.15:7: „приемайте се един друг, както и Христос ви прие”. За разлика от началото, обаче, където призивът за приемане е отправен към силните, тук апостолът визира и двете групи – и силните и слабите трябва да се приемаме един друг. И двете групи трябва да полагаме усилия и да правим това, което зависи от нас, за да запазваме единството помежду си.

Ако Христос прие и юдеите и езичниците, и обрязаните и необрязаните с цел да изпълни Божието намерение, разкрито от пророците, тогава отказът да се приемаме един друг е съпротива на изпълнението на това Божие намерение.

8 Защото казвам, че Христос, заради Божията вярност, стана служител на обрязаните, за да утвърди обещанията дадени на бащите, 9 и за да прославят езичниците Бога за Неговата милост, както е писано: –

“Затова ще Те хваля между народите,
И на името Ти ще пея”.
10 И пак казва: –
“Развеселете се, народи, с людете Му”.
11 И пак: –
“Хвалете Господа, всички народи,
И да Го славословят всички люде”.
12 И пак Исаия казва:
“Ще се яви Иесеевият корен”, и,
“Който ще се издигне да владее над народите;
На Него ще се надяват народите”.

Ап. Павел завършва поучението си по въпроса за приемането на вярващи с различни разбирания по въпроси на безразличие за Бог с едно чудно благословение поставящо ударение върху моралните абсолюти радост, мир и надежда и пожелание за помощ от Святия Дух в разрешаването на проблемите.

13 А Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост и мир във вярването, тъй щото чрез силата на Светия Дух да се преумножава надеждата ви.