МОРАЛНИЯТ ДЪЛГ НА ХРИСТИЯНИНА

Римляни 1:13-16

Във 2Тим.4:5 четем:

“5 Но ти бъди разбран във всичко, понеси страдание, извърши делото на благовестител, изпълнявай служението си.”

В този стих се казва, че нашето дело е делото на благовестието, и че нашето служение е служението на благовестители.

Ап. Павел имаше сърце на благовестител и той искаше неговото отношение към основното служение на християнина да се предаде и на неговия ученик Тимотей.

Какво има в сърцето на благовестителя? В Рим.1:13-16 ап. Павел разкрива отношението си към благовестието:

“13 И желая, братя, да знаете, че много пъти се канех да дойда при вас, за да имам някой плод и между вас както между другите народи; но досега съм бил възпиран. 14 Имам длъжност към гърци и към варвари, към учени и към неучени; 15 и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим. 16 Защото не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва, първо на юдеина, а после и на езичника.”

ПЛОДОНОСНИ

В ст.13 ап. Павел ни казва, че неговото желание е да има плод, да бъде плодоносен благовестител. С това Святият Дух ни подканя и ние да имаме същото желание. Аз много харесвам Пр.11:30. Там пише:

“30 Плодът на праведния е дърво на живот; И който е мъдър придобива души.”

Ако ниe е сме праведни, то е защото сме повярвали в благовестието и сме били оправдани чрез вяра. Но, ако сме не само праведни, но и мъдри, то ще придобиваме души за Господа, като споделяме с тях благовестието. Тогава нашият плод ще бъде “дърво на живот”.

В следващите стихове ап. Павел прави три изповеди по отношение на благовестието. Той каза:

“Имам длъжност“;

“Готов съм“;

“Не се срамувам“.

Ако тези три изповеди станат и наши, то и ние ще имаме плод и плода ни ще бъде траен. Това е нашето предназначение, онова за което бяхме избрани от Господа. В Йоан15:16 Господ Исус каза:

“16 Вие не избрахте Мене, но Аз избрах вас, и ви определих да излезете в света и да принасяте плод и плодът ви да бъде траен.”

Ето как ап. Павел изпълняваше онова, за което беше определен

1. Той осъзнаваше отговорността, която имаше към всички хора – отговорност да споделя с тях благовестието. В ст.14 той казва:

“14 Имам длъжност към гърци и към варвари, към учени и към неучени;”

2. Ап. Павел не само осъзнаваше, но имаше и готовност да изпълни своя благовестителски дълг. В ст.15 той продължава:

“15 и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим.”

3. Ап. Павел познаваше силата на благовестието – за него беше чест да бъде благовестител. В ст.16 той завършва мисълта си като казва:

“16 Защото не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва, първо на юдеина, а после и на езичника.”

I. ДЪЛГЪТ НА ХРИСТИЯНИНА КЪМ БЛАГОВЕСТИЕТО (Рим.1:14)

В ст.14 ап. Павел казва “имам длъжност”. С други думи – “длъжник съм”. Гръцката дума за длъжник, която той използва – “офеилетес”, описва задължение, което трябва да бъде изпълнено и заем, който трябва да бъде платен. Тя се използва също така и за морално задължение към някого или към нещо, като например: воински дълг, граждански дълг, съпружески дълг.

БЛАГОВЕСТИТЕЛСКИ ДЪЛГ

От употребата на тази дума можем да заключим, че както има воински, граждански и съпружески дълг, така има и благовестителски дълг. Благовестителски дълг е нашето морално задължение да благовестваме, т.е. да споделяме добрите вести за Христос с другите хора.

Дългът, който ап. Павел имаше към благовестието беше дълг, който му беше възложен от самия Христос. Във 2Тим.1:11 ап. Павел припомня, че е бил поставен или назначен да бъде благовестител:

“… Христос Исус, Който унищожи смъртта и осия живот и безсмъртие чрез благовестието, 11 на което аз бях поставен вестител, апостол и учител;”

В Деян.26:16-18 в защитата си пред цар Агрипа, ап. Павел подробно разказва как стана това:

“9 И аз си мислех, че трябва да върша много неща против името на Исуса Назарянина; 10 което и върших в Ерусалим, понеже затварях в тъмници мнозина от светиите, като се снабдих с власт от главните свещеници, и за убиването им давах глас против тях. 11 И като ги мъчех много пъти във всичките синагоги, стараех се да ги накарам да хулят; и в чрезмерната си ярост против тях гонех ги даже и по чуждите градове. 12 По която работа, когато пътувах за Дамаск с власт и поръчка от главните свещеници, 13 по пладне, царю, видях на пътя светлина от небето, която надминаваше слънчевия блясък, и осия мене и тия, които пътуваха с мене. 14 И като паднахме всички на земята, чух глас, който ми казваше на еврейски: Савле, Савле, защо Ме гониш? Мъчно ти е да риташ срещу остен. 15 И аз рекох: Кой си Ти, Господи? А Господ рече: Аз съм Исус, Когото ти гониш. 16 Но стани и се изправи на нозете си, понеже затуй ти се явих, да те назнача служител на това, че си Ме видял и на онова, което ще ти открия, 17 като те избавям от юдейския народ и от езичниците, между които те пращам, 18 да им отвориш очите, та да се обърнат от тъмнината към светлината, и от властта на сатана към Бога, и да приемат прощение на греховете си и наследство между осветените, чрез вяра в Мене. 19 Затова, царю Агрипо, не бях непокорен на небесното видение;”

Ап. Павел наистина не беше непокорен на “небесното видение”. Веднага след като се покая за греховете си и се обърна към Господа, той започна да обръща и други към Него. Доказателство за това намираме в Деян.9:17-20:

“17 И тъй Анания отиде и влезе в къщата; и като положи ръце на него, рече: Брате Савле, Господ ме изпрати, – същият Исус Който ти се яви на пътя, по който ти идеше, – за да прогледаш и да се изпълниш със Светия Дух. 18 И начаса паднаха от очите му като люспи, и той прогледа; и стана та се кръсти. 19 А като похапна, доби сила, и преседя няколко дни с учениците в Дамаск. 20 И почна веднага да проповядва по синагогите, че Исус е Божият Син.”

ХРИСТОВИ ПОСЛАНИЦИ

Ап. Павел беше назначен за благовестител от Господа. Но можем ли да кажем същото и за себе си. За радост, да. Днес Бог не ни назначава чрез свръхестествено видение, а чрез словото си. Това назначение обаче е не по-малко авторитетно. Великото поръчение от края на Евангелията и началото на Деяния на апостолите се отнася за всички християни от всички времена. Вкратце то гласи (Марк 16:15):

Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар.

С тези Негови думи Господ Исус Христос ни упълномощава да бъдем благовестители. Във 2Кор.3:2-3 се казва, че самите ние сме “Христово писмо” към хората около нас:

“2 Вие сте нашето писмо, написано в сърцата ни, узнавано и прочитано от всичките човеци; 3 и явявате се, че сте Христово писмо, произлязло чрез нашето служение, написано, не с мастило, но с Духа на живия Бог, не на плочи от камък, но на плочи от плът – на сърцето.”

Нещо повече, според 2Кор.5:18-20 като благовестители ние имаме авторитета на Божии посланици:

“18 А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез [Исуса] Христа, и даде на нас да служим за примирение; 19 сиреч, че Бог в Христа примиряваше света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им, и че повери на нас посланието на примирението. 20 И тъй от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога”

ДВОЙНА ОТГОВОРНОСТ

Ап. Павел можа да каже, “Не бях непокорен на небесното видение”, но можем ли ние да кажем, “Не бяхме непокорни да Христовото Слово”?

Идва ден, когато Бог ще ни потърси отговорност доколко сме изпълнили нашия благовестителски дълг.

В Езек.3:16-21 четем за Божието предупреждение към пророка. Вярвам обаче, че то се отнася не само лично за него, а е принципно и се отнася и за нас:

“16 А след седемте дни Господното слово дойде към мене и рече: 17 Сине човешки, поставих те страж за Израилевия дом; слушай, прочее, словото от устата Ми, и предупреди ги от Моя страна.

18 Когато кажа на беззаконника: Непременно ще умреш; а ти не го предупредиш, и не говориш за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път та да спасиш живота му, оня беззаконник ще умре в беззаконието си; но от твоята ръка ще изискам кръвта му. 19 Обаче, ако предупредиш беззаконника, но той не се върне от беззаконието си и от беззаконния си път, той ще умре в беззаконието си; а ти си избавил душата си.

20 Пак, ако се върне праведникът от правдата си и извърши беззаконие, като Аз поставя препънка пред него, той ще умре; понеже ти не си го предупредил, той ще умре в греха си, и правдата, която е вършил, няма да се помни; но от твоята ръка ще изискам кръвта му. 21 Но ако предупредиш праведника за да не съгреши, и праведникът не съгреши, той непременно ще живее, защото се е свестил; и ти си избавил душата си.”

Ап. Павел явно имаше в предвид именно този пасаж от Божието Слово, когато каза на коринтските юдеи, “Кръвта ви да бъде на главите ви!”. Той можеше да го каже, защото беше изпълнил своя благовестителски дълг към тях. След като те продължаваха да отхвърлят благовестието и да живеят в неверие, вече трябваше сами да понесат отговорността за душите си. В Деян.18:6 четем:

“6 Но понеже и те се противяха и хулеха, той отърси дрехите си и рече: Кръвта ви да бъде на главите ви; аз съм чист от нея; отсега ще отивам между езичниците.”

Нека Бог да ни помогне и ние да бъдем чисти от кръвта на хората около нас. Да не преставаме да споделяме с тях благовестието. Да изпълняваме нашата част от отговорността за душите им. Ако ни послушат – добре. Но ако не ни послушат, вината за вечната им погибел ще бъде изцяло тяхна.

Нека само един ден заставайки пред Христовото съдилище да не чуем думите: “Този твой близък, или този твой приятел, или колега или комшия не беше спасен, защото ти не му благовества. Ако му беше казал за Мене, той щеше да те послуша и да се спаси. Но сега отговорността за кръвта му е твоя.”

Нашият благовестителски дълг е универсален. Той е дълг към всички – образовани и необразовани, мъже и жени, стари и млади, богати и бедни, без значение дали са цигани, българи или турци. Бог иска да спаси всички!

В нашия ст.14 ап. Павел казва:

“14 Имам длъжност към гърци и към варвари, към учени и към неучени;”

Нека Бог да ни помогне и на нас, и ние като ап. Павел да осъзнаваме и да изпълняваме нашия благовестителски дълг!

Да осъзнаем нашия дълг да благовестваме на всички хора не е достатъчно. За да го изпълним, трябва да се подготвим.

II. ГОТОВНОСТТА НА ХРИСТИЯНИНА ЗА БЛАГОВЕСТИЕТО (Рим.1:15)

В ст.15 ап. Павел, след като е споделил чувството за отговорност към благовестието което чувства, продължава като казва:

“15 и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим.”

За да може да благовества, всеки християнин трябва да е преминал една задължителна предварителна подготовка. Тя включва лично свидетелство, запознаване със свещеното писание и изпълване със Святия Дух.

ЛИЧНО СВИДЕТЕЛСТВО

От Деяния на апостолите виждаме, че основният начин по който ап. Павел благовестваше беше като споделяше личното си свидетелство. В него той разказва какъв е бил преди да повярва, как е срещнал Исус по пътя за Дамаск и как живота му се е променил след това.

За да можем да бъдем благовестители, ние трябва да сме преживяли нашата “лична среща” с Господ Исус Христос. Тя може да не е толкова драматична като тази на ап. Павел или на някои наши съвременници, но трябва да бъде факт. Срещата с Исус означава покаяние и спасение – означава промяна. Личното свидетелство е кратко описание на тази промяна. Всеки един вярващ има своето лично свидетелство. То е като едно духовно ЕГН, един начин той да бъде идентифициран като гражданин на небесното царство.

Всяко лично свидетелство се състои от три части – какви сме били преди да повярваме, как сме срещнали Христос, и как новата ни връзка с Господа е променила живота ни.

Ако нямаме лично свидетелство, ние определено не сме готови да бъдем благовестители. Затова, ако сме наистина сериозни в желанието си да служим на Господа и да изпълняваме нашия благовестителски дълг, то най-добре е да вземем лист и химикал и да напишем личното си свидетелство. Това ще ни помогне да го огледаме по-добре и ако трябва да го редактираме.

Ако след това го научим наизуст или да го разказваме гладко, ние ще сме минали първото ниво на подготовка за успешно благовестие. Ако срещаме трудност в съставянето на личното си свидетелство, можем да се обърнем към някой по-опитен вярващ или към пастира на църквата, за да получим необходимата помощ в тази насока.

Личното свидетелство е от особена важност за нашето благовестие, но само то често не е достатъчно. Важно е какво казва отделния човек за своята собствена опитност, но още по-важно е какво казва Бог.

ОПОЗНАВАНЕ НА СВЕЩЕНИТЕ ПИСАНИЯ

Словото Божие придава допълнителен авторитет на нашето свидетелство. Това се вижда много ясно от начина по който ап. Павел благовестваше. В Деян.26:22-23 той споделя какъв е пълнежа на неговите проповеди:

“22 Но с помощта, която получих от Бога, стоя до тоя ден та свидетелствувам и пред скромен и пред високопоставен, без да говоря нищо друго освен това, което пророците и Моисей са говорили, че щеше да бъде, 23 сиреч, че Христос трябваше да пострада, и че Той, като възкръсне пръв от мъртвите, щеше да проповядва светлина и на юдейския народ и на езичниците.”

Свидетелството на ап. Павел не излизаше от рамките на тогавашния старозаветен канон.

Нашето лично свидетелство трябва да бъде в синхрон с писаното Божие Слово. Ако в нещо се различава от него, значи е дефектно и трябва да се коригира.

Затова, като християни и благовестители, ние не трябва да се отделяме от Библията, но да я четем и изучаваме всеки ден, като се молим Святия Дух да ни даде просветление за да я разбираме и сила за да я прилагаме в живота си.

Последното и решаващо ниво в подготовката ни за благовестие, след личната ни опитност и запознаването ни със свещените писания, е изпълването със Святия Дух.

СИЛА ЗА СВИДЕТЕЛСТВАНЕ

Изпълването с Духа беше толкова съдбоносно и счетено за нужно от Исус за напредъка на благовестието, че той заръча на учениците си въобще да не напускат Ерусалим, докато не се изпълнят със Святия Дух. Всяко благовестие без участието и силата на Духа е обречено на неуспех. В Лука 24:46-49 изпълването с Духа беше наречено от Господ “обличане със сила от свише”:

“46 И рече им: Така е писано, че Христос трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите в третия ден, 47 и че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете между всичките народи, като се започне от Ерусалим. 48 Вие сте свидетели на това. 49 И, ето, Аз изпращам върху вас обещанието на Отца Ми; а вие стойте в града [Ерусалим] докато се облечете със сила от горе.”

Изпълването с Духа е наистина решаващо за успеха на нашето благовестие. Затова и всеки ден трябва да се молим на непознати езици, да пеем духовни песни и да се молим на Бога за едно ново и свежо изпълване със Святия Дух.

СТРАСТ ЗА БЛАГОВЕСТВАНЕ

Готовността е една специална предпоставка за благовестие. Когато и да има благовестие, то не може да се случи или да протече, ако няма готовност за него. В Еф.6:15, където е описано Божието снаряжение, по отношение на благовестието се казва:

“15 и с нозете си обути с готовност чрез благовестието на мира.”

Когато ап. Павел казва “готов съм” в Рим.1:15, той използва гръцката дума “протумос”. Представката “про” в тази дума означава пред, а “тумос” описва някой, който диша тежко, страстен и огнен. Така думата “протумос” създава представата за някой, който е предварително подготвен, тренирал, загрят, застанал на старта и само чака съдийския сигнал за да за да започне борбата или да се спусне в надпреварата. Думата готов в тази светлина означава някой, който е желаещ, нетърпелив и стремителен.

Каква връзка има всичко това с благовестието? За да започнем да благовестваме, ние трябва да изпитваме едно особено свято възмущение и негодувание срещу греха. В Деян.17:16 Лука казва за ап. Павел:

“16 А като ги чакаше Павел в Атина, духът му се възмущаваше дълбоко, като гледаше града пълен с идоли.”

Ако човек изпитва това, което ап. Павел изпитваше в онзи момент в Атина, то той няма да остане спокоен и безразличен. Няма да остане мълчалив, но ще отвори устата си и ще прогласи истината, която единствено може да избавя и да благославя!

Благовестието не може да се върши насила и изкуствено. Всеки нормален християнин би трябвало да изпитва вътрешна необходимост да благовества. Това е същия подтик, който изпитваха Божиите пророци да говорят Господното слово. В Ерем.20:9 пророк Еремия споделя неговата вътрешна борба със Словото:

“9 Но ако река: Няма да спомена за Него,
Нито ще продумам вече в името Му,
Тогава Неговото слово става в сърцето ми
Като пламнал огън затворен в костите ми;
Уморявам се да го задържам, но не мога.

Същото изпитваше и ап. Павел в Коринт. В Деян.18:5 Лука пише за него:

“5 А когато Сила и Тимотей слязоха от Македония, Павел беше принуждаван от своя дух да свидетелствува на юдеите, че Исус е Христос.”

Същата вътрешна принуда изпитваха и апостолите Петър и Йоан, когато благовестваха на Ерусалимските жители след петдесятница. Никой – нито затвора, нито синедриона не можа да ги спре. В Деян.4:15-20 четем:

“15 Затова, като им заповядаха да излязат вън от синедриона, съвещаваха се помежду си, казвайки: 16 Какво да сторим на тия човеци, защото на всичките ерусалимски жители е известно, че бележито знамение стана чрез тях; и не можем да го опровергаем. 17 Но за да се не разнася повече между людете, нека ги заплашим, та да не говорят вече никому в това име. 18 Прочее, те ги повикаха та им заръчаха да не говорят никак нито да поучават в Исусовото име. 19 А Петър и Иоан в отговор им рекоха: Право ли е пред Бога да слушаме вас, а не Бога, разсъдете; 20 защото ние не можем да не говорим това що сме видели и чули.”

Петър и Йоан казаха: “ние не можем да не говорим”. Ако и ние като тях сме имали една лична среща с възкръсналия Господ, познаваме достатъчно свещените писания и сме изпълнени със Святия Дух, то и ние няма да можем да бъдем спрени!

Тук бих искал да сложа един баланс. И той е, че трябва да бъдем тактични. Защото понякога ставаме досадни и това предизвиква обратна реакция. В такива случаи е по-добре да свидетелстваме с делата и характера си,отколкото с думите си. Затова, нека Бог да ни помогне да бъдем мъдри в нашите взаимоотношения с околните.

Сигурен съм, че ако сме готови да благовестваме дотолкова, “колкото зависи от нас”, както казва ап. Павел, то Господ несъмнено ще ни отвори врата за да го направим!

И все пак, остава още една бариера, която трябва да преодолеем – бариерата на срама, бариерата на общественото мнение. Да бъдем готови да благовестваме означава още едно нещо – да не се срамуваме от благовестието.

III. УВЕРЕНОСТТА НА ХРИСТИЯНИНА В БЛАГОВЕСТИЕТО (Рим.1:16)

БАРИЕРАТА НА СРАМА

Колкото и невероятно и парадоксално да звучи, именно срама е основната бариера за напредъка на благовестието.

В тълковния речник срещу думата срам е записано: 1. мъчително чувство на недоволство от себе си, предизвикано от съзнанието за извършена постъпка. 2. Постъпка, която е в разрез с общоприетия морал, излагане.

ОТНОШЕНИЕТО НА СВЕТА КЪМ БЛАГОВЕСТИЕТО

Според невярващите благовестието е постъпка, която е “в разрез с общоприетия морал”. В този свят не е общоприето да се благовества. Хората не искат да слушат за Бога. Освен това, след като изявява Божията любов, благовестието започва с истината за човешкия грях и неговите последствия. Но на светските хора не им е приятно да слушат, че са грешници, осъдени на вечна смърт, които се нуждаят от спасение. Това наранява гордостта им. За тях кръстът е обида, защото показва какво заслужаваме като грешници. Кръстът е Божие твърдение, че ние не можем да се справим със състоянието си сами. Той изявява истината, че имаме нужда от Спасител. Посочва на светските хора, че те не са на прав път в живота си, и че единствения начин да се спасят е да се смирят, да се покаят за греховете си и да приемат жертвата на Исус лично за себе си.

В Йоан 3:19 Евангелистът казва:

“19 И ето що е осъждението: светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли.”

В Йоан 7:7 сам Господ Исус казва:

“7 Вас светът не може да мрази; а Мене мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви.”

Благовестието започва с обвинение за грях. В Йоан 16:8-9 Христос каза за Святия Дух:

“8 И той, когато дойде, ще обвини света за грях, за правда и за съдба; 9 за грях, защото не вярват в Мене;”

Това обвинение за грях от страна на Святия Дух към светския човек засяга неговата гордост. И ако той не се смири, а закорави сърцето си, започва да отхвърля благовестието и неговите носители.

НАТИСКЪТ НА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ

Натискът на света може да ни накара да се засрамим от Исус. В Йоан 12:42-43 четем за един такъв случай:

“42 Но пак мнозина от първенците повярваха в Него; но поради фарисеите не Го изповядаха, за да не бъдат отлъчени от синагогата; 43 защото обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога.”

Тези първенци не желаеха да изповядат Исус. Срамуваха се да го направят, защото това щеше да ги направи да изглеждат зле в очите на тогавашните религиозни и политически водачи.

КОЙ ТРЯБВА ДА СЕ СРАМУВА?

Истината обаче е, че не ние трябва да се срамуваме от благовестието, а светът трябва да се срамува от себе си и своя грях. В Марк 8:38 Господ Исус каза:

“38 Защото ако се срамува някой поради Мене и поради думите Ми в тоя блуден и грешен род, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата на Отца Си със светите ангели.”

Забележете, че в този стих Исус нарече света “блуден и грешен род”. И той наистина е такъв. Невярващите са тези, които трябва да се срамуват от себе си и постъпките си, а не ние от нашия Господ и Неговото благовестие! Не е срамно да вярваш в Бога. Срамно е да не вярваш!!!

ЗАЩО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СРАМУВАМЕ ОТ БЛАГОВЕСТИЕТО?

Защо не трябва да се срамуваме от благовестието? Ние не трябва да се срамуваме от благовестието по три причини:

1. Благовестието всъщност е Божия спасителен план.

Ние не трябва да се срамуваме от Христовото благовестие, а да се гордеем с него, защото то е което спасява хората от греха и вечната погибел. В Рим.1:16 ап. Павел казва:

Не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва, първо на юдеина, а после и на езичника.”

За хората в този свят благовестието може да изглежда глупаво, но това не го прави по-малко силно и мощно. В 1Кор.1:21-25 ап. Павел пише, че Бог е авторът на благовестието, и че Той нарочно е избрал именно кръста като средство за спасение. Божият план, ако и да не съвпада с човешките стандарти за правилно и неправилно, не би могъл да бъде глупав или повърхностен. Като Божии чада, спасени според този план, ние би трябвало да се гордеем с него:

“21 Защото, понеже в Божията мъдра наредба светът с мъдростта си не позна Бога, благоволи Бог чрез глупостта на това, което се проповядва, да спаси вярващите. 22 Понеже юдеите искат знамения, а гърците търсят мъдрост; 23 а ние проповядваме разпнатия Христос, за юдеите съблазън, и за езичниците глупост; 24 но за самите призвани, и юдеи и гърци, Христос Божия сила и Божия премъдрост. 25 Защото Божието глупаво е по-мъдро от човеците, и Божието немощно е по-силно от човеците.”

2. Ние не трябва да се срамуваме от благовестието, защото в нашия Господ няма нищо срамно.

В Него няма нищо нечисто или грешно. Няма нищо слабо. Да дадеш себе си в жертва за греха на цялото човечество е подвиг и героизъм, достоен за всякаква почит и възхвала. Ако наистина познаваме възкръсналия Исус Христос от Назарет, ние никога не бихме се срамували от Него и от вярата си в Него. Във 2 Тим.1:12 ап. Павел възкликва:

Но не се срамувам; защото зная в Кого съм повярвал!

3. Ние не трябва да се срамуваме от благовестието, защото ако преодолеем срама си, това ще доведе до спасение на нови хора.

Бог е направил така, че хората да се спасяват чрез вяра. Тъй като всички по естество сме грешници, не можем да се спасим със собствените си дела или усилия. Затова Бог ни спасява чрез жертвата на Неговия Единороден Син, Исус Христос за нашите грехове. Той вменява вярата ни в Него и в делото Му за наша правда. Човек обаче не може да повярва в нещо, което не знае. За да го научи, някой трябва да му го каже. Ако този, който трябва да му го каже обаче, се страхува да го направи, тогава той никога няма да бъде спасен. В Рим.10 ап. Павел задава следните логични въпроси:

“13 Защото “всеки, който призове Господното име, ще се спаси”.

  • 14 Как, прочее, ще призоват Този, в Когото не са повярвали?
  • И как ще повярват в Този, за Когото не са чули?
  • А как ще чуят без проповедник?
  • 15 И как ще проповядват, ако не бъдат пратени?Както е писано: – “Колко са прекрасни Нозете на тия, които благовествуват доброто!””

Към всички тези въпроси, можем да добавим още един и той е:

  • А как ще благовестват доброто, ако се срамуват от него?

Забележете, че в ст.15 благовестието е наречено “доброто”. Ако ние не се срамуваме от него то ще се получи следната “верижна реакция”:

  • Ние ще споделяме благовестието;
  • Хората ще го чуят
  • Онези които повярват в него ще призоват господното име и ще се спасят!

И така, ние не се срамуваме от благовестието защото:

1) то е Божията сила, която спасява хората;
2) в нашия Господ няма нищо срамно;
3) споделяйки го с другите ние им даваме възможност да повярват в Господа и да бъдат спасени.

Генералния извод, който можем да направим от всички тези доводи е, че да бъдем благовестители не е унизително и срамно, а най-висша привилегия и голяма чест. Освен това благовестието е изключително удовлетворително, защото неговите резултати са вечни. Нека да благодарим на Бога за доверието, което ни оказа, като повери благовестието не на ангелите, а на нас, човеците!

Резюме:

1. Всеки християнин е длъжен да бъде благовестител. Благовестието е наш морален дълг.

2. От нас зависи да се подготвим за това наше морално задължение и да бъдем винаги готови да го изпълним.

3. Ние трябва да преодолеем бариерата на срама и общественото мнение, ако искаме да имаме плод от спасени души.