ЕФТАЙ – СЪДИЯТА, КОЙТО НАПРАВИ НЕОБМИСЛЕН ОБРЕК, НО УДЪРЖА НА ДУМАТА СИ

Съдии 11:1-40

Съдиите са изключително интереси библейски герои. Те са едновременно и велики войни и слаби човеци. Демонстрират човешкия потенциал както за подвизи, така и за провали и падения. Насърчават ни, че ако Бог можа да употреби тях, то Той ще може да употреби и нас.

В съдии 11:1-40 авторът на книгата ни рисува пет сцени от живота Ефтай.

ОТХВЪРЛЕН ОТ ОБЩЕСТВОТО

В първата сцена ние виждаме Ефтай като един отхвърлен от обществото човек – син на проститутка, страдащ поради произхода си (ст. 1-3).

1 И галаадецът Ефтай беше силен и храбър мъж; той беше син на една блудница; а Ефтаевият баща беше Галаад. 2 И жената на Галаада му роди синове; а когато пораснаха синовете на жена му, те изпъдиха Ефтая, като му казаха: Ти няма да наследиш в бащиния ни дом, защото си син на чужденка. 3 Затова Ефтай побягна от братята си, та живееше в земята Тов; и при Ефтая се събраха безделници, които и излизаха с него.

Ефтай беше незаконен син и поради това, че го чувстваха като съперник за наследството на баща си, братята му го изгониха от бащиния му дом. Но, независимо от миналото му, Бог все пак реши да използва Ефтай по забележителен начин и да го направи съдия в Израил и герой на вярата.

В една от своите „демонстрации” в които говори за гонението Афрахат, който е един от късните източни църковни отци прави интересен паралел между Ефтай и Исус

„12. Също и Ефтай беше преследван, както и Исус беше преследван. Ефтай, братята му го изгониха от дома на баща му; и Исус, Неговите братя го изгониха, издигнаха и разпнаха. Ефтай, ако и да беше преследван, се издигна като водач на народа си; Исус, ако и да беше преследван възкръсна и стана Цар на народите.  Ефтай направи обрек и принесе първородната си дъщеря в жертва; и Исус беше издигнат като жертва от Отец за всички езичници.” (APHRAHAT, DEMONSTRATION 21,12. – OF PERSECUTION)

Първото нещо, което можем да научим от Ефтай е да забравим миналото си и да не допускаме произхода ни да влияе на бъдещето ни. Във Филипяни 3:12-14 ап. Павел казва:

12 Не че съм сполучил вече, или че съм станал вече съвършен; но гоня изподир, дано уловя, понеже и аз бидох уловен от Христа Исуса. 13 Братя, аз не считам, че съм уловил, но едно правя, – като забравям задното и се простирам към предното, 14 пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса.

Ефтай е едно доказателство за това, че даже и със спукана топка, Бог може да вкара гол. Ако Бог можа да употреби него, то Той може да употреби и теб!

ЛИДЕР

Миналото на Ефтай не му попречи той да стане един добър водач на хората си. Старейшините, влиятелните хора от племето му забелязаха потенциала му, и когато стана трудно за тях време, те го поканиха да им стане „началник” – военен и политически лидер (ст. 4-6).

4 А след известно време амонците воюваха против Израиля. 5 И когато се биеха амонците против Израиля, галаадските старейшини отидоха да доведат Ефтай от земята Тов, 6 като казаха на Ефтай: Дойди та ни стани началник, за да се бием против амонците.

Ефтай им напомни как са се отнесли с него, но в крайна сметка прие предложението им. Така той стана съдия над Израил (ст. 7-11).

7 А Ефтай рече на галаадските старейшини: Не ме ли намразихте, и не ме ли изпъдихте из бащиния ми дом? А защо сте дошли при мене сега, когато сте на тясно?
8 И галаадските старейшини казаха на Ефтая: За това сме се върнали сега при тебе, за да дойдеш с нас и да се биеш против амонците; и ти ще станеш за нас началник над всичките галаадски жители.
9 И Ефтай каза на галаадските старейшини: Ако ме върнете у дома, за да воювам против амонците, и Господ ми ги предаде, наистина ли ще стана началник над вас?
10 И галаадските старейшини казаха на Ефтая: Господ нека бъде свидетел помежду ни! сигурно ще направим според както си казал.
11 Тогава Ефтай отиде с галаадските старейшини, и людете го поставиха глава и началник над себе си. И Ефтай изговори всичките си думи пред Господа в Масфа.

ДИПЛОМАТ

В следващата сцена виждаме Ефтай като дипломат. Той пише писмо на амонския цар. Той обаче не обръща внимание на дипломатическото послание (ст. 12-28).

12 Тогава Ефтай прати посланици до царя на амонците да кажат: Каква работа имаш с мене, та си дошъл при мене да се биеш против земята ми?
13 И царят на амонците отговори на Ефтаевите посланици: Защото Израил, когато идеше от Египет, отне земята ми от Арнон до Явок и до Иордан; сега, прочее, върни тия земи по мирен начин.
14 Тогава Ефтай пак прати посланици до царя на амонците да му рекат:
15 Така казва Ефтай: Израил не е отнел моавската земя, нито земята на амонците; 16 но когато Израил идеше от Египет и отиваше през пустинята към Червеното море, и беше дошъл в Кадис, 17 тогава Израил прати посланици до едомския цар да рекат: Нека премина, моля през земята ти. А едомският цар не послуша. Прати още и до моавския цар; но и той не склони. Затова Израил остана в Кадис. 18 Тогава отиде през пустинята, та обиколи едомската земя и моавската земя, и, като мина по източната страна на моавската земя, разположи стан оттатък Арнон; но не влезе вътре в моавските предели, защото Арнон беше моавската граница. 19 След това Израил прати посланици до аморейския цар Сион есевонския цар, та Израил му каза: Нека преминем, молим те, през земята ти до нашето място. 20 Но Сион не се довери на Израиля та да го пусне да мине през пределите му; а напротив Сион събра всичките си люде и, като разположи стан в Яса, воюва против Израиля. 21 И Господ Израилевият Бог предаде Сиона и всичките му люде в ръката на Израиля, и те ги поразиха; и така Израил завладя цялата земя на аморейците, жителите на оная земя. 22 Те завладяха всичките предели на аморейците, от Арнон до Явок, и от пустинята дори до Иордан. 23 И сега, като Господ Израилевият Бог е изгонил аморейците отпред людете Си Израиля, ти ли ще притежаваш земите им? 24 Не ще ли притежаваш онова, което твоят бог Хамос ти дава да притежаваш? Също и ние ще притежаваме земите на всички, които Иеова нашият Бог е изгонил отпред нас. 25 И сега, ти в какво си по-добър от моавския цар Валак Сепфоровия син? Борил ли се е той някога с Израиля, или воювал ли е някога против него? 26 Триста години са откак се е заселил Израил в Есевон и в селата му, в Ароир и в селата му, и във всичките градове, които са разположени край Арнон; а защо през това време не сте ги превзели обратно? 27 Прочее, аз не съм ти съгрешил; но ти ме онеправдаваш като воюваш против мене. Господ Съдията нека съди днес между израилтяните и амонците.

Забележете, че в този последен стих Ефтай, ако и да е съдия, се обръща към „Господ Съдията” – Той да съди между израилтяните и амонците. Това показва вярата му в Бога.

28 Но царят на амонците не послуша думите, които Ефтай му изпрати.

ВОИН

Видяхме Ефтай като човек отхвърлен от обществото, но въпреки това лидер и дипломат. В следващата сцена Ефтай е обрисуван като помазан от Бога воин (ст.29-33).

29 Тогава дойде Господният Дух на Ефтая; и той мина през Галаад и Манасия, мина и през галаадската Масфа, и от галаадската Масфа мина против амонците. 30 И Ефтай направи обрек Господу, като каза: Ако наистина предадеш амонците в ръката ми, 31 тогава онова, което излезе из вратата на къщата ми да ме посрещне, когато се върна с мир от амонците, ще бъде Господу, и ще го принеса всеизгаряне. 32 И тъй, Ефтай замина към амонците, за да воюва против тях, и Господ ги предаде в ръката му; 33 та ги порази от Ароир до Минит, двадесет града, и до Авел-Керамим, с твърде голямо поражение. Така се покориха амонците пред израилтяните.

Тук виждаме, че Ефтай направи обрек пред Господ. „Господи, ако ми дадеш победата, първото нещо, което излезе от дома ми, за да ме посрещне, ще го пренеса в жертва на всеизгаряне пред тебе.” С други думи – „Ако Ти направиш нещо за мен, то и аз ще направя нещо за Теб”.

Хората за които разказва Библията бяха хора като нас, независимо, че живееха в друго време. Те също имаха нужди, също изпадаха в сложни, трудни и неразрешими по човешки ситуации. Те също се отчайваха като нас – падаха, бъркаха, грешаха. Но Бог в крайна сметка им помагаше, защото те правеха неща, които привличаха вниманието Му. Как го привличаха? С вярата си, с ревността си, с благодеянията и милостините си, с поста, но също и с обреците си. В Псалом 76:11 се казва:

11 Обричайте се и изпълнявайте обреците си на Господа вашия Бог.

За израилтяните обрекът беше нещо нормално. Както жертвите, десятъците и приносите на Бог, така и обреците бяха нещо нормално за тях. Класически примери за хора, които правеха обрек пред Бога са Яков (Битие 28:20-22), Анна (1 Царе 1:11), а в Новия Завет и дори самия ап. Павел (Деяния 18:18). Какво в същност е обрекът? Обрекът е специално обещание на човек пред Бог, обещание подобно на клетва с което той казва, че ако Господ направи това, което го моли, то човекът ще направи нещо за Господ. Най-краткото обяснение за това какво е обрекът намираме в Числа 30:2 – обрекът е обвързване на душата ти със задължение, т.е. ти обвързваш себе си пред Бог с някакво обещание, което трябва да изпълниш. Обрекът съдържа думите: „Ако ти направиш това и това, то тогава аз ще направя това и това.”

Обрекът на Ефтай, обаче, беше глупав – изказан прибързано и неразумно, изговорен в неведение. Защото Ефтай не знаеше кое щеше да бъде първото нещо, излязло от дома му да го посрещне след победата му. Едва ли някоя от овцете или козите му щеше да излезе да го посрещне. Ако първо беше излязло кучето му – куче ли щеше да принесе в жертва на Бога? – Това би било отвратително за Него.

БАЩА

В следващата сцена настъпва трагичен обрат. Защото, първото „нещо”, което излиза да посрещне Ефтай, се оказва собствената му единствена дъщеря. Щеше ли дори в този случай Ефтай да изпълни обрека си (ст.34-35)?

34 Тогава, като дойде Ефтай у дома си в Масфа, ето, дъщеря му излизаше да го посрещне с тъпанчета и хора; и тя му беше едничка; освен нея нямаше ни син ни дъщеря. 35 И като я видя, той раздра дрехите си и каза: Горко ми, щерко моя! ти съвсем си ме унижила, и си от ония, които ме смущават; защото аз изговорих думи {Еврейски: отворил устата си.}* към Господа, и не мога да отстъпя.

Как дъщеря му прие бащиния си обрек? Забележителна са почитта към баща й и дълбокото духовно разбиране, които показва Ефтаевата дъщеря (ст.36-40).

36 А тя му каза: Тате, понеже си изговорил думи към Господа, стори с мене според това,  което е излязло из устата ти, тъй като Господ извърши за тебе възмездие на неприятелите ти амонците. 37 Каза още на баща си: Нека ми се направи това: остави ме два месеца, да ида да ходя по хълмовете, аз и другарките ми, и да оплача девството си. 38 И той рече: Иди. И пусна я за два месеца. И тя отиде с другарките си, та оплака девството си по хълмовете. 39 И в края на двата месеца се върна при баща си; и той стори с нея според обрека, който бе направил. И тя не беше познала мъж. От това стана обичай в Израил, 40 да ходят Израилевите дъщери всяка година, четири дена в годината, за да оплакват дъщерята на галаадеца Ефтай.

Какво се случи всъщност? Има две тълкувания. Едното е, че Ефтай буквално изпълнява обрека си и принася дъщеря си в жертва пред Бога. Църковните отци Ориген, Йоан Златоуст, Теодорит, Йероним, Августин и др. са на това мнение. Ако тя не беше принесена във всеизгаряне пред Господ, Израилевите дъщери едва ли щяха всяка година, по четири дни в годината да я „оплакват”. „Оплаква” се само умрял, нали?

Другото мнение е на онези тълкуватели, които поради това, че Ефтаевата дъщеря оплаква „девството” си, смятат, че Ефтай просто е осъдил дъщеря си да остане мома до края на живота си и да стане една от девиците, които са служили при скинията. В този случай „всеизгарянето” не би било буквално, а духовно – не проливане на кръв, а девствеността като дар принесен на Господ.

Ние не можем да бъдем сто процента сигурни какво точно се е случило, но едно е напълно ясно, и то е, че по един или друг начин, Ефтай изпълнява обрека си, защото в ст.39 се казва, че „той стори с нея според обрека, който бе направил”. Каквото и да е станало, то е било изключително тежко за Ефтай, защото и в двата случая той е останал без внуци и потомство след себе си – родът му се е прекратил.

БЪДИ ЧОВЕК НА ДУМАТА СИ!

Да, Ефтаевият обрек беше прибързан и глупав, но ако можем да научим едно добро нещо от Ефтай, то е да спазваме обещанията си и да държим на думата си, дори и това да е в наш собствен ущърб. В Псалом 15 Давид отговаря на въпроса кой ще обитава на Божия Свят хълм. В отговор на този въпрос той изброява няколко добродетели. Но също така, един от онези, които ще живеят в Божието присъствие ще бъде онзи, който се бои от Господа и демонстрира този свой страх като „ако и да се е клел за своя повреда не се отмята” (Псалом15:4). Това, че Ефтай изпълни обрека си, и не се отметна от него, ако и изпълнението му да беше преживяване на лична трагедия, направи Ефтай герой на вярата (Евреи 11:32).

Като християни, ние трябва да бъдем хора, които държат на думата си. Нашето „да” трябва да бъде „да”, и нашето „не” трябва да бъде „не”. В Яков 5:12 апостолът ни наставлява, че единственото нещо, което излиза от устата ни трябва да бъде истината.

12 А преди всичко, братя мои, не се кълнете нито в небето, нито в земята, нито в друга някоя клетва; но нека бъде вашето говорене: Да, да, и: Не, не, за да не паднете под осъждане.

Съществуват две крайности по отношение на разбирането на този стих. Едната е, че поради това, че тук се казва „не се кълнете”, ние като християни не трябва да полагаме военна клетва. Но, ако погледнем духа на този стих, ще видим, че тук не става въпрос за военна клетва за вярност към родината, а за това, че не трябва да има нужда от това да застъпваме думите си с клетва, за да може те да тежат и хората да ни имат доверие. Другата крайност е някой да приеме буквално думите „нека бъде вашето говорене: Да, да, и: Не, не, за да не паднете под осъждане.” Такъв човек не би използвал никакви други думи, освен „Да” и „Не”. Но това е трагикомично. Защото апостолът не желае да използваме само думите „Да” и „Не”, но когато използваме думата „да”, тя да означава „да”, а не „не”, т.е. да не се измятаме от думите си, но да бъдем верни и последователни в нашето говорене и поведение.

Нашият характер, верността ни и честността ни, това че държим на думата си наистина имат значение – особено в света на лъжи и компромиси в който живеем. Соломон е казал, че „за предпочитане е добро име, нежели голяма богатство” (Притчи 22:1), защото „добро име струва повече от скъпоценно миро” (Еклесиаст 7:1). Някой друг пък е казал: „Когато богатство бъде загубено – нищо не е изгубено. Когато здраве бъде загубено – нещо е изгубено. Но когато чест бъде загубена – тогава всичко е загубено.”

РОЗАТА

http://www.snopes2.com/glurge/rose.htm

Докато се подготвях за тази проповед, в интернет намерих следния, смятам, изключително подходящ пример.

Лейтенант Джон Бланчард (John Blanchard) участвал във Втората Световна война. Преди да бъде изпратен на фронта, той бил в една библиотека във Флорида, Съединените Щати. Взел една книга от библиотеката и започнал да я чете.

Книгата наистина му харесвала, но това, което му харесвало повече било бележките, написани с красив женски почерк в полето на страниците. Те отразявали прозорлив ум и богата душевност. Колкото повече ги четял, толкова повече осъзнавал колко много общи неща, мисли и възгледи има с предишната собственичка на книгата. Не можел да повярва колко дълбоки били нейните прозрения и до каква степен той се съгласявал с толкова много от нещата, които казвала тя.

Поглеждайки на гърба на книгата един ден, Джон видял, че там е написано името и адреса на жената, която била подарила книгата на библиотеката. Нейното име било Мис Холис Мейнъл (Miss Hollis Maynell). По-късно лейтенант Джон Бланчард й писал и те завързали приятелство чрез своята кореспонденция.

Но скоро той бил изпратен на фронта да воюва за родината си. Те продължили да си пишат и след около година започнали да осъзнават че започнали да се влюбват в някого, когото никога не са срещали, някого когото дори и не са виждали. Тогава Джон Бланчард направил това, което всеки млад мъж би направил. Той написал на Холис Мейнъл писмо, в което и казал: „Знаеш ли, защо не ми изпратиш една твоя снимка, така че да мога да видя как изглежда тази мисис Мейнъл, с която си кореспондирам от толкова време?”. В отговора си на това писмо Холис Мейнъл му казала: „Ако наистина ме обичаш, тогава външността ми, и това как изглеждам наистина не би трябвало да има значение за теб.”

Те продължили да си пишат и се влюбвали все повече и повече един в друг. Краят на войната настъпил. Бланчард се завърнал в Щатите и те си определили място и време за първата си среща. На Централната гара в Манхатън (Grand Central Station), в седем часа. Той трябвало да стои там, облечен във военната си униформа, и трябвало да държи в ръката си книга – същата книга, която означавала толкова много за техните взаимоотношения. „Ще ме познаеш” – му писала тя – „по червената роза, която ще нося на ревера си”.

Часовникът на гарата ударил седем и сърцето на лейтенанта затуптяло в очакване на жената, чието сърце той обичал, но чието лице никога не бил виждал. Влакът пристигнал и докато хората започнали да слизат и да се насочват към изхода на гарата, изведнъж погледът му се спрял върху една красива млада жена. Руса, синеока, стройна, тя била облечена в зелен тоалет и вървяла право към него. Сърцето му започнало да бие още по-бързо. Очите им се срещнали. Те започнали да се усмихват един на друг, но когато тя се приближила на около три метра от него, той изведнъж забелязал, че на ревера й няма червена роза. Докато минавала покрай него, тя се с усмивка му казала: „В една посока ли сме, войниче?”

Описвайки преживяванията си в онзи момент, Джон Бланчард казва: „Всичко в мен желаеше да я последвам. Аз бях привлечен от нея и започнах да си мисля: „Това би било чудесно!”. Но тогава се сетих за обещанието, което бях направил пред Мис Холис Мейнъл. Знаех, че ако и връзката ми с Мис Мейнъл да не доведе до нищо, тя определено щеше да бъде основана на посвещение и приятелство. Така че, останах на мястото си. Продължих да гледам хората, които слизаха от влака и напускаха гарата. След около две минути видях една жена, която беше около петнадесет години по-възрастна от мен. Тя не беше особено привлекателна. Продължаваше да върви към мен. Забелязах, че на ревера и имаше червена роза. Приближих се към нея, подадох й ръка и казах: „Вие би трябвало да сте Мис Холис Мейнъл. Аз съм Лейтенант Джон Бланчард. Мога ли да взема багажа ви?”

Жената го погледнала и казала: „Млади човече, не съм сигурна, че разбирам точно какво става, но онази жена със зелената рокля ми каза, че ако ми проговориш и ми кажеш нещо, тя ще те чака в ресторанта, която се намира от другата страна на улицата. Тя каза, че това било някакъв тест.”

Джон Бланчард издържа теста на честността, а ти би ли го издържал. Честността се състои в това, да правиш това, което си казал, че ще направиш, в това да спазваш обещанията си.

ОБМИСЛЯЙ ВНИМАТЕЛНО ДУМИТЕ СИ!

Едно последно, но не по важност нещо, което можем да научим от Ефтай е да бъдем много внимателни преди да обречем нещо пред Бог, защото Бог приема обрекът изключително сериозно. В Еклесиаст 5:2 четем:

2 Не прибързвай с устата си,
Нито да бърза сърцето ти да произнася думи пред Бога;
Защото Бог е на небесата, а ти на земята,
Затова нека бъдат думите ти малко;
Обрекът трябва да се прави с духовна предпазливост. Недей да обричаш нещо, за което нямаш сили и способности да го направиш. Например, ако направиш обет за безбрачие, би ли имал сила да го изпълниш? В Притчи 20:25 се казва:
25 Примка е за човека да казва необмислено: Посвещавам това,
И след като се е обрекъл тогава да разпитва.

Ако обречеш нещо пред Бога, то непременно трябва да го изпълниш – по-добре е да не се обричаш, отколкото да се обречеш и да не изпълниш. В Еклесиаст 4:4-6 четем:

4 Когато направиш обрек Богу,
Не се бави да го изпълниш,
Защото Той няма благоволение в безумните;
Изпълни това, което си обрекъл.
5 По-добре да се не обричаш,
Отколкото да се обречеш и да не изпълниш.
6 Не позволявай на устата си да вкарат в грях плътта ти;
И не казвай пред Божия служител, че е било по небрежност;
Защо да се разгневи Бог на гласа ти,
И да погуби делото на ръцете ти?

ЙОАН ЗЛАТОУСТ ЗА ЕФТАЙ

В една от своите беседи в която говори срещу клетвите, споменавайки Ефтай, Йоан Златоуст казва:

„Защото и той, когато обеща, че първото нещо, което го посрещне след победоносна битка, той ще пожертва, падна в капана на детеубийството; защото неговата дъщеря първа го срещна, той я пожертва, и Бог не го забрани. И аз зная, наистина, че много от невярващите ни обвиняват за жестокостта и нечовечността на тази жертва; но трябва да кажа, че позволението в този случай на тази жертва беше един поразителен пример на провидение и снизходителност; и че в загриженост за нашето поприще Той не предотврати тази жертва. Защото, ако след този обрек и обещание Той беше забранил жертвата, мнозина биха станали подражатели на Ефтай в очакване, че Бог не би приел обреците им, и това би увеличило броя на такива обреци, а сега те биха знаели, че постъпвайки по същия начин и те биха паднали в капана на детеубийството. Но сега, чрез страданието от това, че този обрек е бил буквално изпълнен, Той постави спирачка на всички такива случаи в бъдеще. И за да покаже, че това наистина е така, след като Ефтаевата дъщеря беше посечена, за да помнена тази гибел за винаги, и съдбата й да не бъде предадена на забвение, стана закон между юдеите, девиците да се събират през един и същи сезон и да оплакват четири дни жертвата, която е станала; за да обновява спомена за нея чрез плач, за да може всички човеци да бъдат по-мъдри за в бъдеще; и да се научат, че не е било по Божията воля това да бъде направено, защото ако беше така, Той не би допуснал девиците да ридаят и да плачат за нея. И, че това, което казах не е нещо, почиващо на предположения, това събитие демонстрира; защото след тази жертва, никой не обрече обрек като този на Бога.” (The Homilies On the Statues to the People of Antioch, Homily 14:7)

С други думи, според Йоан Златоуст, Бог допусна този обрек да бъде буквално изпълнен, за до може той да ни бъде като „обица на ухото” – нещо стряскащо и шокиращо, което да ни напомня да бъдем изключително внимателни в думите и обещанията си, особено пред Бога.

Нека да не говорим несмислено като Ефтай, но да бъдем верни като него!