ВЯРАТА КАТО НАЧИН НА ЖИВОТ

Бог желае и очаква нашият живот да бъде живот на вяра. Начинът по който влизаме в Божието царство, в царството на светлината е чрез вяра. В Римляни 1:16-17 се казва, че ние сме оправдани чрез вяра.

16 Защото не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва, първо на юдеина, а после и на езичника. 17 Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: „Праведният чрез вяра ще живее“.

Виждате колко пъти в стих 17 се споменава думата вяра. От този стих ние разбираме, че след като веднъж сме били оправдани и спасени чрез вяра, Бог желае ние да продължим да живеем нашия живот чрез вяра. По този начин нашата вяра ще се развие и ще се превърне от вяра за спасение във вяра като начин на живот. Една такава вяра – вяра като начин на живот – след себе си оставя става следа – следа, която може да бъде следвана. В Евреи 13:7 четем за онези бащи на вярата, които са оставили след себе си следа. Там ние сме насърчени да се взираме в техния начин на живот – те да бъдат наш пример и ние да подражаваме вярата им.

7 Помнете ония, които са ви били наставници, които са ви говорили Божието слово; и като се взирате в сетнината на техния начин на живеене, подражавайте вярата им.

Виждате ли, истинската вяра оставя следа, оставя белег, отпечатък върху живота на вярващия. Така вярата може да бъде подражавана или следвана.

Има една вяра, чрез която ние се спасяваме и никой не може да се спаси освен чрез вяра. Но, след като ние вече сме се спасили чрез тази вяра, ние не трябва да спираме до там, но трябва да развиваме нашата вяра, така че тя да стане за нас начин на живот. По този начин ние ще оставим след себе си следа от добър пример и чудеса, които Бог е извършил в отговор на нашата вяра, така че онези, които идват след нас – следващите поколения – да могат да се взират в сетнината или последствията от нашия начин на живот и така те да подражават вярата ни.

ОТКЪДЕ ИДВА ВЯРАТА?

Истинската вяра оставя следа, белег, отпечатък върху живота на вярващия и една такава вяра може да бъде наблюдавана и подражавана. Но, откъде идва вярата? Вярата идва от слушане, но не просто от слушане, а от слушане на Христовото Слово. Или с други думи вярата идва от Бога, защото Словото идва от Бога и проповядването идва от Бога, така че в крайна сметка вярата идва от Бога. Това може да стане по най-различни начини:

  • Чрез писаното слово на Бог – когато четем и изучаваме Библията – това изгражда нашата вяра
  • Когато чуем или приемем дадено обещание дадено в Библията и Святият Дух го оживи за нас – тогава то поражда вяра в нас. Например, когато прочетем, че когато се помолим в името на Исус, нашите молитви ще бъдат чути. Както Исус каза:

24 До сега нищо не сте искали в Мое име; искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна.

И ако ние повярваме това обещание и се помолим въз основа на него с вяра, тогава Бог ще извърши това, което искаме, ще отговори на молитвата ни и ние ще бъдем насърчени. Тогава това, което ще се е случило, ще бъде, че ние сме имали едно Слово, едно обещание от Бог, което е влязло в сърцето ни и е произвело в нас вяра.

Така че, Божието Слово може да дойде към нас по различни начини

  • Чрез четене на Библията
  • Чрез слушане на проповеди
  • Чрез пророчество от Бог дадено в молитва
  • Чрез видение от Бог

Но, всичко това идва под една категория, която се нарича „Божие Слово“. В Римляни 10:17 ап. Павел обяснява това съвсем ясно:

17 И тъй, вярването е от слушане, а слушането – от Христовото слово.

Малко по-нагоре в същия пасаж апостолът обяснява процеса на спасението. В това обяснение той изрично подчертава, че процесът на спасение включва вяра и че тази вяра и тогава идва от слушане (Римляни 10:13-14):

13 Защото „всеки, който призове Господното име, ще се спаси“. 14 Как, прочее, ще призоват Този, в Когото не са повярвали? И как ще повярват в Този, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?

С други думи ти трябва да чуеш за Исус, за да повярваш в Него. Така че, за да вярваш – както за спасение, така и за каквото и да било друго нещо, ти трябва да имаш думи, слово, обещание от Бог, което да бъде основание на вярата ти.

КАК РАБОТИ ВЯРАТА?

Вярването, обаче, става не със ума, а със сърцето. Не е достатъчно ние да чуем Божието Слово с ушите си. То трябва да влезе в сърцето ни. Защото, вярването става със сърцето. За да може да подейства, вярата трябва да бъде от сърце. В Римляни 10:10 съвсем ясно се казва, че човек вярва със сърцето си:

10 Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява.

Човек изповядва вярата си с устата си, но той вярва или упражнява вярата със сърцето си. Ние може да имаме различен ум и различен интелект, но човек не вярва с разума си, а със сърцето си. Различните хора имат различно количество разум, но всички хора имат едни и същи човешки сърца. Това, че ние вярваме със сърцето си, а не със ума си е нещо което ни поставя на равна нога, на едно равнище пред Бога. Защото, ако хората вярваха с ума си, може би тези, които са по-интелигентни биха се спасявали по-лесно, а тези, които са по необразовани щяха да се спасяват по-трудно. Но, Бог е направил точно обратното – човек да не се спасява чрез ума си, а чрез сърцето си. Затова и виждаме, че като че ли хора, които са по-малко образовани се спасяват по-бързо, защото приемат нещата със сърцата си. Интелигентите хора твърде много разчитат на разума си, а той твърде често става пречка за спасението. Те започват да се опитват да си обяснят спасението и духовните неща, а когато започнеш да си мислиш и да си обясняваш дадено духовно, невидимо нещо, ти стигаш до извода, че то не може да стане. Това е така, защото нашият разум е ограничен. Но, ако със сърцето си повярваме в Бога, Бог отговаря на вярата ни и ни спасява чрез вяра, която идва от сърцето ни.

Затова, за да имаме вяра, ние трябва да допускаме Божието Слово в сърцата си. За да може вярата да бъде от сърце, Божието слово, което е нейната основа трябва да влезе в сърцето. Затова, в Римляни 10:16 ап. Павел казва:

16 Но не всички послушаха благовестието; защото Исаия казва: „Господи, кой от нас е повярвал на онова, което сме чули“?

Така че, Божието Слово дойде към всички, но не всички се спасиха, защото не всички допуснаха Словото в сърцето си. То е стигнало само до ума им, а ако Божието стигне само до ума и не влезе в сърцето, то не може и няма да произведе вяра. Има много хора, които чуват Божието слово, но те не го приемат като Божие Слово. Те го приемат като човешко слово. Затова и те не му се покоряват и не го допускат вътре в сърцето си. Едно такова недопуснато до сърцето Слово няма да произведе вяра. Само когато приемем Божието Слово като Божие Слово и го допуснем в сърцето си, то ще произведе в нас вяра. Така че, първо, ние трябва да чуем Божието Слово. Второ, трябва да приемем, че то е Божие Слово. Трето, трябва да го допуснем в сърцето си. И, четвърто, трябва да му се покорим и да действаме според него.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ВЯРАТА?

Какво е вярата? Най-кратко казано, вярата е очакване. Вярата е непрекъснато очакване на изпълнението на обещанието, което Бог ни е дал. Авраам, както и останалите патриарси, очакваше Божият град, който Бог му беше обещал за наследство (Евреи 11:8-10).

8 С вяра Авраам послуша, когато бе повикан да излезе и да отиде на едно място, което щеше да получи в наследство, и излезе без да знае къде отива. 9 С вяра се засели в обещаната земя като в чужда, и живееше в шатри, както и Исаак и Яков, наследниците заедно с него на същото обещание. 10 Защото очакваше града, който има вечни основи, на който архитект и строител е Бог.

Вижте, казва се, че Авраам „очакваше“ града, който има вечни основи. Той очакваше изпълнението на Божието обещание. Той очакваше наследството си, както и ние очакваме Второто пришествие и възкресението от мъртвите. Така че, най-кратко казано, вярата е очакване. Подобно нещо се казва и в Псалом 40:1-2. Там Давид казва:

1 Чаках с търпение Господа;
И Той се преклони към мене; и послуша вика ми,

Ние не само трябва „да чакаме“ Господа или да уповаваме в Него, защото това „чакане на Господа“ означава, че ти уповаваш в Него, но да Го чакаме „с търпение“. Вярата е именно това търпеливо чакане на Господа или очакване на Неговата свръхестествена намеса в живота ни. Ние виждаме това в живота на библейските герои – споменахме Авраам. Той очакваше не само небесния град, но също и сина си. Бог му каза, че ще има син. Жена му, Сара се засмя: „Как може да стане това, като ние не можем да имаме деца, понеже сме твърде стари?“. И Авраам беше на 75 години, когато излезе от Ур Халдейски, а беше на 100 години, когато му се роди сина му Исаак. Двадесет и пет години чакане… Но, през тези 25 години той не чакаше през цялото време. Затова, казваме, че вярата е не само очакване, а непрекъснато очакване. Защото, по едно време Авраам се опита да прави нещата по човешки. Послуша Сара, която му каза да влезе при слугинята й, тя да роди дете, което те да осиновят или с други думи Агар да стане сурогатна майка на детето им. Сурогатна майка е жена, която забременява и износва дете на друга жена, като предварително е подписала законово споразумение, че се отказва от детето в полза на приемната майка. Докато Авраам участваше в този план и разсъждаваше по човешки, това не му се считаше за чакане пред Бог. Ние също понякога казваме за нещо, че вярваме от много време за нещо, но вярваме ли за това през цялото време или вярваме за малко, а после тръгваме да вършим нещата по човешки… Ако вършим нещата по човешки, това не се счита за вяра.

И трябваше Бог отново да говори на Авраам и той отново да бъде утвърден във вярата си, докато накрая той получи изпълнението на обещанието.

От всички библейски герои може би този, който чака най-много беше Ной. Бог му каза: „Ще има потоп на земята.“. И Ной беше може би на 500 години (Битие 5:32), когато Бог му каза това нещо, а потопът дойде в 600-ната година от Ноевия живот (Битие 7:6). Сто години той чакаше този потоп. Но през това време той не стоеше неангажиран, а се подготвяше.

КОЙ Е ПРОТИВНИКЪТ НА ВЯРАТА?

Вярата е чакане или очакване на свръхестествената намеса на Бог в нашия живот. Също така, обаче, трябва да знаем, че вярата има противник. Как се казва противника на вярата? Съмнение. Най-големият противник на вярата е съмнението. В Яков 1:5-8 се казва, че ако вярваме, ние трябва да бъдем непоколебими във вярата си, иначе, няма да получим отговор на молитвата си. Защото, ако има дори и малко съмнение във вярата, тя вече не е вяра. Вярата трябва да бъде сто процента.

5 Но ако някому от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро без да укорява, и ще му се даде.

Така че, ако искаме от Бога, Той желае да ни даде! Но, вижте какво е условието, какво се казва…

6 Но да проси с вяра без да се съмнява ни най-малко; защото, който се съмнява прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете.

Вълните се обръщат според посоката в която духа вятъра. Те нямат собствено мнение, те се колебаят.

7 Такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, 8 понеже е колеблив, непостоянен във всичките си пътища.

Така че, ние не трябва да допускаме съмнение в нашите сърца. Съмнението е това, което пречи на нашата вяра, което я прави невалидна, което я анулира.

В Матей 14:22-33 четем разказа за това как Исус ходеше по водата. Тогава и Петър реши да ходи по водата. И той тръгна, обаче, в един момент започна да потъва. Защо? Защото „се усъмни“.

22 И на часа Исус накара учениците да влязат в ладията и да отидат преди Него на отвъдната страна, докле разпусне народа. 23 И като разпусна народа, изкачи се на бърдото да се помоли насаме. И като се свечери, Той беше там сам. 24 А ладията бе вече всред езерото, блъскана от вълните, защото вятърът беше противен. 25 А в четвъртата стража на нощта Той дойде към тях, като вървеше по езерото. 26 И учениците, като Го видяха да ходи по езерото, смутиха се и думаха, че е призрак, и от страх извикаха. 27 А Исус веднага им проговори, казвайки: Дерзайте! Аз съм; не бойте се. 28 И Петър в отговор Му рече: Господи, ако си Ти, кажи ми да дойда при Тебе по водата. 29 А Той рече: Дойди. И Петър слезе от ладията и ходеше по водата да иде при Исуса. 30 Но като виждаше вятъра [силен], уплаши се и, като потъваше, извика, казвайки: Господи избави ме! 31 И Исус веднага простря ръка, хвана го, и му рече: Маловерецо, защо се усъмни? 32 И като влязоха в ладията, вятърът утихна. 33 А ония, които бяха в ладията, Му се поклониха и казаха: Наистина Ти си Божий Син.

Как Петър проходи по водата? Чрез вяра. Откъде дойде тази вяра в сърцето на Петър? От Христовото Слово – Христос му каза: „Ела!“ и това беше Неговото Слово. Петър повярва че това е Исус, Той му каза: „Ела!“, и тогава Петър тръгна по водата чрез вяра. Тогава откъде дойде съмнението? Съмнението дойде от злите вести. Съмнението винаги идва от лошите новини – от „вятъра“, от „вълните“, от обстоятелствата. Гледайки на тях, Петър се уплаши. Видя вълните, видя вятъра… той се замисли: „Ами сега как аз ходя по тези вълни?“. Като че ли по вълни се ходи по-трудно отколкото по спокойно море. И когато Петър започна да гледа на обстоятелствата, а не на Исус, той се уплаши. Страхът е вяра с отрицателен знак или анти-вяра. Той е очакване, че нещо лошо ще се случи. Затова, ние не трябва да допускаме страх в сърцето си. Ако усетим, че идва страх в нас, ние трябва да го гоним от нас. Как? Като изповядваме 2 Тимотей 1:7:

7 Защото Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение.

Не трябва да допускаме страх в сърцата си, защото страхът е очакване – с други думи вяра – че нещо лошо ще се случи. Но, ние не трябва да очакваме, че нещо лошо ще се случи, а да вярваме, че каквото и да става, Господ ще ни пази.

Допуснати до сърцето, злите вести произвеждат съмнение. В Числа 13:25-33 четем как това се случи с Божия народ. Мойсей изпрати съгледвачи, които отидоха в Ханаанската земя, и се казва:

25 А на края на четиридесетте дена те се върнаха от съгледването на земята. 26 И отивайки дойдоха при Моисея, при Аарон и при цялото общество израилтяни във Фаранската пустиня, в Кадис; и дадоха отчет на тях и на цялото общество, и показаха им плода на земята. 27 И разказаха му, думайки: Ходихме в земята, в която ни изпрати; и наистина там текат мляко и мед; ето и плода й. 28 Людете обаче, които живеят в земята, са силни, и градовете укрепени и много големи; там видяхме още и Енаковите синове. 29 Амаличаните живеят в земята към юг; хетейците, евусейците и аморейците живеят по планините; а ханаанците живеят при морето и край бреговете на Иордан. 30 Но Халев успокояваше людете пред Моисея, като казваше: Да вървим напред незабавно и да я завладеем, защото можем да я превземем. 31 А мъжете, които бяха отишли заедно с него, рекоха: Не можем да излезем против ония люде, защото са по-силни от нас. 32 И зле представяха пред израилтяните земята, която бяха съгледали, казвайки: Земята, която обходихме, за да я съгледаме, е земя, която изпояжда жителите си; и всичките люде, които видяхме в нея, са превисоки мъже. 33 Там видяхме исполините, Енаковите синове, от исполинския род; и пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци; такива се виждахме и на тях.

Ето това бяха злите вести. В резултат на тези зли вести, цялото това поколение не влезе в обещаната земя, а измря в пустинята.

Кой влезе в обещаната земя? Единствено Исус Навиев и Халев. Защото, те двамата казваха: „Ние можем да завладеем земята.“. Защо? Защото те не гледаха на себе си, а на Бог. Те вярваха, че Господ ще бъде с тях и с Негова помощ, те ще справят със враговете си като с „топъл хляб“ или „ястие“, както се казва в Числа 14:9. А другите забравиха за Бога – като че ли от Египет излязоха със собствени сили. Забравиха, че за да излязат от Египет, Господ извърши такива велики чудеса, и ако Бог ги е извел от Египет, какъв е проблема за Него да ги въведе в тази „Обещана земя“ като предаде враговете им в ръката им? Но, в този момент израилтяните изключиха Бог от ситуацията. Винаги когато изключим Бог от ситуацията, ние започваме да се плашим и в нас идва съмнението. Когато забравим за Бог, ние изключваме Бог от ситуацията и казваме по човешки, че не можем да направим това или онова. Започваме да мислим по човешки, и когато започнем да мислим по човешки, вярата ни се изпарява, защото Бог го няма в нашата ситуация.

Когато повярваме злите вести, ние започваме да се съмняваме и изгубваме нашата вяра. Затова, трябва да бъдем много внимателни какво допускаме в сърцата си и какво избираме да вярваме – дали на злите вести, които идват към нас от обстоятелствата, от симптомите, от ситуациите, от противника или на Бог. Защото, вярата е решение – решение не да вярваме това, което злите вести ни казват, но да вярваме това, което Божието Слово ни казва, да вярваме това, което Бог ни казва.

В Евреи 3:12-4:2 авторът на това чудно послание се обръща към слушателите си, а вярвам, че това също се отнася и за нас със следните думи:

12 Внимавайте братя, да не би да има в някого от вас нечестиво, невярващо сърце, което да отстъпи от живия Бог;

Тук апостолът говори на вярващи хора – хора, които са дошли и са влезли в Божието царство чрез вяра – той ги нарича „братя“. Но, сърцето на тези „братя“ след време се оказва „невярващо“. Такива стават като евреите, които излязоха с вяра от Египет, но в пустинята, когато чуха злите вести, станаха от вярващи невярващи и измряха в пустинята.

13 но увещавайте се един друг всеки ден, докле още е „днес“, да не би някой от вас да се закорави чрез измамата на греха.

Вижте, тук се казва, че не трябва да чакаме само пастирът да ни увещава, но, да се увещаваме „един друг“, и то да го правим „всеки ден“.

14 Защото ние участваме в Христа, ако удържим твърдо до край първоначалната си увереност:

Вижте, това е нещо, което много хора не разбират. И те се чудят и казват: „Ние, щом веднъж сме спасени, значи завинаги сме спасени.“. Но, това, че сме спасени, значи ли, че можем да престанем да ходим на църква, да спрем да служим на Бога? Не. Защото, тук се казва, че ние участваме в Христа, „ако удържим твърдо до край първоначалната си увереност“. Затова трябва да имаме вяра – вяра не само за спасение, но вяра като начин на живот – да вярваме в Исус Христос, да вярваме във Второто пришествие, да вярваме в Божието Слово, да преживяваме чудесата на Бога в живота ни, да имаме отговори на нашите молитви, за да можем да бъдем наистина едни вярващи, които познават техния Бог и които остават след себе си следа, следа, която е толкова ясна, че другите, които идват след нас да могат да я следват.

15 докато се казва: –
„Днес, ако чуете гласа Му,
Не закоравявайте сърцата си както в преогорчението“.

16 Защото кои, като чуха, Го преогорчиха? Не всички ли ония, които излязоха от Египет чрез Моисея? 17 А против кои негодува четиридесет години? Не против ония ли, които съгрешиха, и чиито трупове паднаха в пустинята? 18 На кои още се закле, че няма да влязат в Неговата почивка? Не на ония ли, които бяха непокорни? 19 И тъй виждаме, че поради неверието си те не можаха да влязат.

1 И тъй, понеже ни остава обещание да влезем в Неговата почивка, нека се боим да не би да се открие, че някой от вас не е достигнал до нея. 2 Защото на нас се донесе едно благовестие, както и на тях; но словото, което те чуха, не ги ползува, понеже не се съедини чрез вяра в ония, които го чуха.

Виждате ли, злите вести пречат на Словото да се съедини с вярата и да произведе живот и чудеса. Съмнението води до неверие, а неверието не е угодно на Бога и прави и човека, който не вярва да не бъде угоден на Бога. Ако ние имаме в себе си „нечестиво, невярващо сърце“, ние няма да бъдем спасени.

Но, тук ние говорим не само за спасение, но и за благословение и за целия изобилен живот, който Бог има за нас. В Евреи 11:6 се казва:

6 А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тези, които го търсят.

Виждате ли, ние трябва да вярваме не само това, че има Бог, но трябва да вярваме и това, че Той „възнаграждава“ тия, които го търсят. Как? Как ни възнаграждава Бог? Най-вече с вечен живот и възкресение от мъртвите, но също така и с чути молитви, покровителство и защита, с успех в работата, като промисля за нуждите ни и като ни дава здраве. Именно затова в твърдението за нашата мисия ние казваме, че „ние сме се посветили да водим хора при Бога“. И след това какво? Да ги „утвърждаваме във вярата“.

Ние сме се посветили да водим хора при Бога, да ги утвърждаваме във вярата и да ги екипираме за служение, като влагаме себе си в тях, като ги мотивираме и подпомагаме да се възпроизвеждат в множество поколения последователи на Христос.

Последователите на Христос, които ние изграждаме трябва да бъдат вярващи. И за да бъдат те вярващи, преди това ние трябва да бъдем вярващи. Защото ние може и да говорим това, което трябва да кажем, но ние възпроизвеждаме това, което сме и нашите духовни деца ще приличат на нас. Затова ние трябва да бъдем едно поколение на вяра.

ОТКЪДЕ ИДВА УВЕРЕНОСТТА ВЪВ ВЯРАТА НИ?

Вярата вярва. Вярата се характеризира със 100% упование, 100% сигурност и пълна увереност. В Евреи 6:11-20 четем откъде идва увереността ни във вярата.

11 И желаем всеки от вас да показва същото усърдие за пълна увереност в надеждата до край; 12 да не бъдете лениви, но да подражавате ония, които чрез вяра и устояване наследяват обещаните благословения.

Виждате ли, надеждата всъщност са нашите „обещани благословения“. И за да можем ние да ги наследим и те да се изпълнят за нас, ние трябва да имаме „вяра и устояване“, вяра и пълна увереност. Вижте от къде идва тази „пълна увереност“.

13 Защото, когато Бог даваше обещание на Авраама, понеже нямаше никого по-голям, в когото да се закълне, закле се в Себе Си, казвайки:

14 „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“.

15 И така, Авраам, като устоя, получи обещаното. 16 Защото както, човеците се кълнат в някого по-голям от тях, и клетвата, дадена в потвърждение на думата, туря край на всеки спор между тях, 17 така и Бог, като искаше да покаже по-пълно на наследниците на обещанието, че намерението Му е неизменимо, си послужи с клетва, 18 така щото чрез две неизменими неща, в които не е възможно за Бога да лъже, да имаме голямо насърчение ние, които сме прибягнали да се държим за поставената пред нас надежда; 19 която имаме за душата като здрава и непоколебима котва, която прониква в това, което е отвътре завесата; 20 където Исус като предтеча влезе за нас, и стана първосвещеник до века според Мелхиседековия чин.

Увереността ни във вярата идва от източника на думите, които ни донасят вярата. Кой е този източник? Самия Бог. Тук се говори не само за едно, а за „две неизменими неща. Тези „две неизменими неща“, които се споменават в този пасаж са Божието обещание и клетвата с която Той се закле, че ще изпълни това обещание. В Битие 22:15-18 четем какво каза Бог, когато Авраам издържа изпита на вярата и посегна да принесе сина си в жертва.

15 Тогава втори път ангел Господен викна на Авраама от небето и рече: 16 В Себе Си се заклевам, казва Господ, че понеже си сторил това нещо и не пожали сина си, единствения си син, 17 ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди и като пясъка на морския бряг; и потомството ти ще завладее портата на неприятелите си; 18 в твоето потомство ще се благословят всичките народи на земята, защото си послушал гласа Ми.

Божието обещание и Неговата клетва са като двата зъба на една котва, която се е закотвила изключително здраво за морското дъно и не позволява на кораба да бъде отнесен от морските вълни. Бог не лъже и Той е верен на обещанията си. Той изпълни обещанието си да ни изпрати Изкупител.

Котвата на надеждата, гарантирана с Неговата клетва прониква „отвътре завесата“. Какво има „отвътре завесата“? Завесата, за която се говори тук е завесата на скинията и отвътре тази завеса е Светая Светих или пресвятото място. Там е Исус с прославено, възкресенско тяло в съвършена святост. Това е, което ни очаква и нас. Ние ще възкръснем от мъртвите и ще бъдем в Божието присъствие и в Неговата съвършена святост през вечността.

Бог не лъже, Той е благ и Той може. Тези три неща – това, че е верен, че е благ, и че е способен, са гаранция, че това, което Той ни е казал, Той ще го направи. Затова ние имаме основание да вярваме в изпълнението на Неговите обещания – както за нашето спасение, така и за всяко едно нещо в нашия живот.

На първо място, ние можем да вярваме на Бога, защото Бог не лъже (Числа 23:19).

19 Бог не е човек та да лъже,
Нито човешки син та да се разкае;
Той каза, и няма ли да извърши?
Той говори, и няма ли да го тури в действие?

Бог не лъже. Ако Той е казал нещо, Той ще го направи. Въпросът е, нашата вяра да бъде „включена“, „закачена“ или упражнена в „правилното“ обещание, така да се каже. Ние трябва да бъдем много внимателни и да изследваме Словото, Свещените Писания и да откриваме обещанията на Бог в него. И, ако намерим обещание, което се отнася за нас, ние можем да го вярваме. Причината поради която понякога ние може би сме вярвали в някое обещание, а то не се е изпълнило е поради това, че може би то не се е отнасяло за нас, а за някой друг. Трябва да сме сигурни, че обещанието от Божието Слово за което сме се хванали се отнася за нас. В Божието Слово има обещания, които са специфични и се отнасят за Божия народ, за евреите. Но има също и много обещания, които са „широко-спектърни“ и обхващат много неща. Например, обещанието за молитвата (Матей 21:22).

22 И всичко, каквото и да поискате в молитва, като вярвате, ще получите.

Марко 11:24

24 Затова ви казвам: Всичко каквото поискате в молитва вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне.

Бог желае ние да имаме вяра в Него. Желае ние да се молим и да получаваме отговор на молитвите си. Ние трябва да живеем такъв живот на вяра – да познаваме Бог като верен Бог и да сме сигурни, че ако Той е казала нещо, то Той ще го направи. Когато се молим на Бога, трябва да се молим с вяра, че Той ще ни чуе, ще отговори на молитвата ни, ще промисли, ще извърши чудо, ще задвижи обстоятелствата, ще подбуди хората, Той ще направи това, което Той желае. Бог ще благослови онези, които Го търсят, защото те вярват в него. И те вярват в Него, защото Го познават и знаят, че Той не лъже. Бог е верен Бог.

Второ, Бог е благ. Той е на наша страна. Той не е против нас, Той е откъм нас (Римляни 8:31)! В Псалом 34:8 се казва:

8 Вкусете и вижте, че Господ е благ;
Блажен оня човек, който уповава на Него.

Ако ние вярваме в Бога, ние сме блажени, защото Бог ни обича и Той желае да ни благослови – даже повече отколкото ние искаме или мислим. Възможно е, обаче, да има някакви пречки в нас – пречки, които трябва да премахнем. Такива пречки са съмнението, огорчението, омразата, непростителността и окултните практики. Трябва да бъдем изчистени от тези и други подобни грешни пороци и практики за да може Бог да действа в живота ни.

Бог е добър и благ и Неговата добрина и благост не се променят – остават същите (Яков 1:16-17).

16 Не се заблуждавайте, любезни мои братя; 17 Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре, и слиза от Отца на светлините, у Когото няма изменение, или сянка от промяна.

С други думи Бог е благ и Той продължава да си бъде благ.

И трето, Бог може. Той е всемогъщ (Марко 10:27).

27 Исус ги погледна и рече: За човеците това е невъзможно, но не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно.

За Него няма нелечима болест, за Него няма невъзможна ситуация. Той може да изцели всяка болест, да снабди нуждите ни във всяка ситуация.

Тези три неща за мен са много насърчителни – това, че Бог не лъже, че е благ и че може. Това ме насърчава да Му вярвам. Именно за това, понеже Бог е верен, понеже ни обича и понеже е всемогъщ, на Него може да Му се вярва. Колкото повече Го опознаваме, колкото повече се приближаваме до Него, толкова повече нашата вяра в Него ще расте. Защото, колкото повече се приближаваме към Него, толкова повече ние ще виждаме на практика, че Той е не лъже, че е благ, и че за Него няма невъзможно нещо.

ВИЖДАШ ЛИ НЕВИДИМОТО?

Евреи 11:1 започва с думите: „а вярата е…“. С други думи това, което следва по-нататък е някакво описание или определение.

1 А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат.

Въз основа на Евреи 11:1 бихме могли да дадем следното определение за вяра: Вярата е непрекъснато очакване с пълна увереност (100% упование и 100% сигурност) на момента на осъществяването (изпълнението, реализирането или материализирането) на очакваното (надеждата, обещанието, видението) нещо (предмет, събитие, същност), което непрекъснато не се вижда, докато не го получим.

Проблемът с надеждата и Божиите обещания е, че те са невидими, докато не се изпълнят. Т.е, през цялото време докато вярваме в тяхното изпълнение те не се виждат.

Вярата се занимава с невидими неща и ние като вярващи трябва да свикнем с това, че обещанията са невидими и ние си имаме работа с невидими неща. Вижте какво се казва за Ной в Евреи 11:7:

7 С вяра Ное, предупреден от Бога за неща, които още не се виждаха, подбуден от страхопочитание, направи ковчег за спасение на дома си; чрез която вяра той осъди света и стана наследник на правдата, която е чрез вяра.

Вижте, тук съвсем ясно се казва, че Ной беше предупреден от Бог за „неща, които още не се виждаха“. Дотогава не беше имало потоп. Както и на нас ни се казва, че Исус ще дойде втори път. Ние не знаем как ще дойде, но знаем, че това ще стане, защото Бог го е обещал. Когато Ной беше предупреден от Бога за невидимите неща, той започна да строи неговия „ковчег“, който всъщност беше нещо като кораб без управление и без двигател, в който да побере освен семейството и животни от всички видове. Ной строи този ковчег сто години. Хората му се смееха и му се подиграваха: „Ной, какво правиш? Къде е кея за твоя кораб? Ние не сме на морето! Дори да го построиш, как ще го пренесеш до морето? Ти си луд!“. Но, Ной виждаше невидимото. Това, че ще има потоп – нещо, което никой никога не беше виждал дотогава. Това беше нещо невидимо, което, обаче, щеше да стане видимо. Това всъщност е вярата – очакване на невидимото.

В Евреи 11:24-27 четем следното за Мойсей.

24 С вяра Моисей, като стана на възраст, се отказа да се нарича син на фараоновата дъщеря 25 и предпочете да страда с Божиите люде, а не да се наслаждава за кратко време на греха, 26 като разсъди, че укорът за Христа е по-голямо богатство от египетските съкровища; защото гледаше на бъдещата награда. 27 С вяра напусна Египет, без да се бои от царския гняв; защото издържа, като един, който вижда Невидимия.

Вярата е свързана с това. Ние трябва „да виждаме Невидимия“. Като човек Исус изяви Бога, но в Неговата божествена природа, в Неговото божествено естество Бог е дух и Той е невидим с нашите естествени очи. Ние можем да Го видим само чрез вяра. За Мойсей се казва, че Той видя Невидимия. Как виждаме Невидимия? Ние казваме, че когато сме събрани, Исус Христос е между нас. Но, някой може ли да посочи на къде точно стои? Ние не го виждаме с естествените си. Тогава, как знаем, че Той е между нас? Виждаме го с очите на вярата. В Матей 18:20 Исус каза:

20 Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях.

Ние вярваме това обещание и въз основа на него, ние можем да кажем, че Исус е между нас. Макар и да не Го виждаме с естествените си очи, ние го виждаме с очите на вярата.

Когато започнеш да гледаш в невидимото и да виждаш Невидимия, ти ще направиш невъзможното – чудесата ще започнат да се случват в живота ни.

Във 2 Коринтяни 4:18 ап. Павел казва:

17 Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, 18 които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни.

Вярващите хора гледат на невидимото. Това невидимо всъщност е Божието обещание. То не се вижда докато не се изпълни. Но, понеже ние сме във връзка с Бог и понеже сме повярвали Словото Му, нашите духовни очи се отварят и ние виждаме как Бог действа за да изпълни това, което ни е обещал. Това виждане на невидимото не е хипотетично. То е реално и то ни прави да живеем така, като че ли ние наистина го виждаме не само с духовните, но и с естествените си очи. Т.е., вярата или виждането на невидимото не е само нещо въображаемо или само неща на думи. Виждането на невидимото преобразява нашето поведение. Ние започваме да говорим и да действаме като че ли това, което Бог ни е обещал, непременно ще се случи.

В Евреи 11:3 се казва:

3 С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието слово, тъй щото видимото не стана от видими неща.

Кое е видимото? Видимото е този свят. А кое невидимото? Невидимото е Божието Слово. Но, Божието Слово, което е невидимо е по-силно от това, което е видимо, защото това, което е видимо стана чрез невидимото.

В естествения свят също има неща, които са невидими, но за които е научно доказано, че са реални. Например, никой не е видял тока, но всеки знае, че ако бръкне в контакта, ще усети много явно, че там има „нещо“. Разбира се, ако контактът е под напрежение. Ако токът е изключен, и да бъркаш, нищо няма да ти стане, нали така?

Вярата е приемане на апостолските предания за достоверни. Ние не сме видели Исус Христос, когато Той е бил на тази земя, но ние вярваме, че Той е бил на земята. Когато се роди на тази земя, Той беше без грях. Ние не сме видели това, но ние знаем, че това се е случило, защото Бог го е обещал, то е било записано в Божието Слово и апостолите са ни го казали. Ние не сме видели как Господ е бил разпънат на кръста, но Божието Слово ни казва, че това се е случило. Ние не сме видели как Христос е понесъл греховете ни, но ние вярваме, че Той го е направил, че Той е съвършената жертва и че чрез тази жертва ние сме оправдани и изкупени от всичките си грехове. Виждате, че дори вярата в основните истини на християнството се занимава с невидими неща.

Материалните неща се родиха от духовните. Божието слово има в себе си способността да извиква в съществувание несъществуващите неща. То притежава творческа мощ – способност да създава нещо от нищо. Като хора ние не можем да създадем нещо от нищо. Ние можем да създадем дадено нещо от друго нещо, но не можем да създадем нещо от нищо. Бог, обаче, може от нищо да направи нещо просто като каже това нещо да бъде там и то се появява.

В Римляни 4:17-21 за Бог се казва следното.

17 (както е писано: „Направих те отец на много народи“), пред Бога, Когото повярва, Който съживява мъртвите, и повиква в действително съществуване онова, което не съществува.

Значи, нещо може да не съществува, но Бог може да го „повика в действително съществуване“. Авраам вярваше това. Той нямаше деца и по естествен начин като че ли това нямаше как да се случи. Те бяха възрастни, бяха преминали възрастта в която хората могат да имат деца. Сара беше бездетна, но вижте какво направи Авраам.

18 Авраам, надявайки се без да има причина за надежда, повярва, за да стане отец на много народи, според реченото: „Толкова ще бъде твоето потомство“.

Авраам видя Невидимия и повярва, че това, което Той казва ще се случи и то се случи. Когато се молим за нещо, ние винаги трябва да цитираме обратно на Бог Неговото Слово. Трябва да идваме при Господа с неговите думи и да Му казваме: „Господи, ти си казал това и това и това, и въз основа на това, което Ти си казал, ние се приближаваме при Теб и вярваме, че това, което Ти си казал, Ти ще го изпълниш.“ Авраам имаше нещо, което Бог му беше казал – Бог му показа небесните звезди и морски пясък и му каза: „Толкова ще бъде твоето потомство.“

19 Без да ослабне във вяра, той вземаше пред вид, че тялото му е вече замъртвяло, като бе на около сто години, вземаше пред вид и мъртвостта на Сарината утроба, – 20 обаче, относно Божието обещание не се усъмни чрез неверие, но се закрепи във вяра, и даде Богу слава, 21 уверен, че това, което е обещал Бог, Той е силен да го изпълни.

Авраам беше реалист. Той виждаше как стоят нещата. Не се правеше, че нещо е така, когато не е така. Но, въпреки това, той „не се усъмни“. Има някои хора, които се правят, че вярват, когато не вярват. Те, разбира се, не могат да излъжат Бог. Ако се правиш, че вярваш, когато не вярваш, нищо няма да получиш, защото Бог е сърцеведец – той познава сърцето ти и знае какво има в него. Има също хора, които виждат как Бог върши чудеса в живота на други хора. Тогава те се опитват да имитират тези хора, но чудесата не се случват. Защо? Защото те нямат истинската вяра на хората, получили чудесата. Така че, Бог не желае ние да се правим, че вярваме, когато не вярваме. Ако не вярваме, по добре да бъдем искрени и да кажем като онзи човек, който извика: „Вярвам Господи, помогни на моето неверие!“. И Господ му помогна, защото Той е милостив. Ние трябва да се държим с Бог естествено. Авраам вземаше в предвид реалното положение на ситуацията, но в същото време не приемаше, че те могат да бъдат пречка за изпълнението на Божието обещание.

В този пасаж ние виждаме всички неща, за които говорихме. Авраам имаше обещание от Бога. Знаеше, че Бог е всемогъщ. Изповяда вярата си като отдаде слава на Бога.

Едно от определенията за вярата е, че вярата е виждане в перспектива. Да виждаш в перспектива означава да виждаш отвъд нещата, които стоят на пътя на погледа ти. Именно това правеше Ной, това правеше Авраам, това правеше Моисей. Всички те виждаха Бог, вечността и последствията от това, което е казал Бог. Като вярващи ние виждаме, че човешкия живот е кратък и този свят е кратковременен. Колкото и силен да е човек, колкото и да е богат, той е само пара, която за малко се появява и после изчезва. Всички ние сме простосмъртни и временни на тази земя. След сто години, никой от нас, които сме тук няма да бъде на тази земя. За някои този период може да е и много по-кратък – десет; двадесет години. Стената, която стои на пътя на погледа ни е гроба. С естествените си очи ние виждаме само в естествения свят. Но, когато Бог отвори духовните ни очи, ние започваме да разбираме, че има нещо повече от това, което виждаме. Има духовен свят, има Бог, който е невидим, обаче реален, има ангели, човек има дух и душа в себе си. И, когато човек умре, той не престава да съществува, а просто се премества в едно друго измерение.

Тези, които имат чудеса в живота си са хора, които упражняват вяра. Те виждат Невидимия и с Негова помощ успяват да извършат невъзможното. Виждаш ли невидимото? Ако да – значи имаш вяра, ако не – значи нямаш вяра. Вярата се занимава с невидими неща. Така че, ако искаш да упражняваш вяра трябва да си готов да се занимаваш с неща, които не се виждат.

ИЗПОВЯДВАШ ЛИ ВЯРАТА СИ?

Ако даден човек има вяра, то тя ще се вижда в неговата изповед или в това, което той казва. Вярата говори. Господ Исус каза, че „от онова, което препълва сърцето, говорят устата“ (Матей 12:34). Това означава, че ако нещо е в сърцето ти, ти рано или късно „ще си го изплюеш“ – някои по-рано, други по-късно. Рано или късно това, което е в сърцето ни ще излезе на повърхността и ние ще го изречем с устата си. Така че, ако човек вярва нещо, той няма да говори обратното на това, което вярва. Човек, който вярва, изговаря вярата си. Във 2 Коринтяни 4:13 се казва:

13 А като имаме същия дух на вяра, според писаното: „Повярвах, за това и говорих“, то и ние, понеже вярваме, затова и говорим;

Това е характерно и за нашето спасение. Ние вярваме в Исус и затова говорим на хората за Исус. Казваме им: „Повярвай в Господ и ще се спасиш.“. Защо казваме това? Защото вярваме че човек е грешен и отделен от Бога поради греха си и че без Христос той не може да бъде спасен.

Вярата може да бъде изговаряна по няколко начина. Първо, тя може да бъде изговаряна в нашите разговори с другите – когато ние споделяме с тях нашите очаквания. Очакванията ни са или вяра – очакване, че нещо положително, което Бог ни е обещал ще се случи, или страх, защото страхът е също очакване, но очакване, че нещо лошо ще се случи. Когато се съберат, хората обикновено споделят страховете си. Ако ние го правим, ние попадаме в един така да се каже кръговрат на неверие. Начинът да излезем от този кръговрат на неверие е да повярваме и да изповядаме, че има Бог и че Той ще извърши това, което е обещал. Във 2 Летописи 16:9 се казва, че „очите на Господа се обръщат насам-натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на ония, чиито сърца са съвършено разположени към Него“. Така че, всичко, което ние трябва да направим е да разположим съвършено сърцата си към Бог и тогава Той ще действа в живота ни. Как можем да направим това? Като напълним сърцата си с вяра, защото сърце без вяра не е угодно на Бог.

Друг начин да изговаряме нашата вяра е в молитва. В Новия Завет има няколко нагледни духовни урока, които са толкова важни, че Исус не само учеше тези принципи, но той ги демонстрира с нещо, което направи. Едно от тези повеления е Господната вечеря. Исус не само каза да я извършваме, но той я демонстрира – взе хляб, разчупи го и го раздаде; взе чаша, благослови я и пи от нея. Също, Той остави мантията си настрана, сложи си престилка, взе кърпа и започна да мие краката на учениците. Така Той ни показа, че трябва да си служим един на друг и че който иска да бъде по-голям между нас, трябва да ни бъде слуга. Един друг подобен нагледен урок беше урока на вярата. В Марко 11 се разказва как Исус прокле смокинята. Исус се обърна към дървото и каза: „Отсега нататък никой да не яде плод от тебе до века.“ (Марко 11:14). Ако в този момент някой го гледаше от страни можеше да си каже: „Този не е добре – той говори на дърво.“ Но, Исус го направи и то пред учениците си. Защо? Защото Исус искаше да им покаже, че вярата говори и тя изговаря резултата – това, което иска да се получи. Когато на другия ден минаха покрай същото дърво, Петър му каза: „Учителю, виж, смокинята, която ти прокле, изсъхнала.“. Забележително е това, че когато Исус каза на смокинята да изсъхне, тя не изсъхна, но на другия ден се казва, че учениците му видяха смокинята „изсъхнала от корен“ (Марко 11:20). Това ни показва, че от момента в който изповядаме вярата, до момента в който видим резултата за това, което вярваме може да измине определен период от време.

Това за нас е насърчение да се помолим за дадено нещо отново, ако не видим моментални резултати. Веднъж Елисей се помоли за възкресението на едно мъртво момче. Но, то не възкръсна веднага. Тогава какво направи Елисей? Отказа ли се? Не. Помоли се отново. Вижте какво се казва в 4 Царе 4:32-36:

32 И когато влезе Елисей в къщата, ето детето умряло, положено на леглото му. 33 Влезе, прочее, та затвори вратата зад тях двамата, и помоли се Господу. 34 Тогава се качи та легна върху детето, и като тури устата си върху неговите уста, и очите си върху неговите очи, и ръцете си върху неговите ръце простря се върху него; и стопли се тялото на детето. 35 После се оттегли та ходеше насам натам из къщата, тогава пак се качи та се простря върху него; и детето кихна седем пъти, и детето отвори очите си.

Исус също веднъж положи ръце върху един човек, който беше сляп. При това полагане на ръце Исус вероятно се и се помоли за него. Човекът не прогледа съвършено от първия път. Тогава какво направи Исус? Помоли се отново. Това се казва в Марко 8:22-25

22 Дохождат във Витсаида. И довеждат при Него един слепец и молят Му се да се докосне до него. 23 И Той хвана слепеца за ръка, изведе го вън от селото, и, като плюна на очите му, положи на него ръце и го попита: Виждаш ли нещо? 24 И той, като подигна очи, каза: Виждам човеците; защото виждам неща като дървета, които ходят. 25 После пак положи ръце на очите му; и той втренчи очите си, оздравя, и виждаше всичко ясно.

Един класически пример в това отношение е също Илия. Той беше Божий човек и пророк, но и той не получаваше отговор на молитвата си винаги от първия път. В 3 Царе 18:41-45 се казва:

41 Тогава Илия каза на Ахаава: Качи се, яж и пий, защото се чува глас на изобилен дъжд. 42 И тъй, Ахаав възлезе да яде и да пие; а Илия се възкачи на връх Кармил, и като се наведе до земята тури лицето си между коленете си, 43 и рече на слугата си: Възлез сега, погледни към морето. И той възлезе та погледна и рече: Няма нищо. А Илия рече: Иди пак, до седем пъти. 44 И седем пъти той рече: Ето, малък облак, колкото човешка длан, се издига от морето. Тогава Илия каза: Иди, кажи на Ахаава: Впрегни колесницата си та слез, за да те не спре дъждът. 45 А между това небето се помрачи от облаци и вятър, и заваля силен дъжд.

Илия не се отказа нито след първия път, нито след втория път, нито след третия път, нито след четвъртия път, нито след петия път, нито след шестия път. Той продължаваше да се моли докато получи отговор. Яков нарича това „усърдна молитва“ (Яков 5:16-18).

16 И тъй, изповядайте един на друг греховете си, и молете се един за друг, за да оздравеете. Голяма сила има усърдната молитва на праведния. 17 Илия беше човек със същото естество като нас; и помоли се усърдно да не вали дъжд, и не валя дъжд на земята три години и шест месеца; 18 и пак се помоли и небето даде дъжд, и земята произведе плода си.

В Марко 11:22-23 след като демонстрира урока за вярата на учениците им, Той им каза:

22 А Исус в отговор им каза: Имайте вяра в Бога.

„Имайте вяра в Бога!“ Тази сутрин аз говоря Божието Слово от Божия Дух във вашия дух и ви казвам: „Имайте вяра в Бога!“. Нека нашата църква да бъде вярваща църква. Нека нашата църква да бъде молеща се църква. Забележете, че в следващия стих Исус потвърждава нашата теза, че вярата говори.

23 Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане.

Исус не желае ние да преместваме местните възвишения и да правим някакви географски изменения по земята. „Планината“ в този стих е метафора за проблема, за пречката, която стои на пътя ни.

23 Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане.

В момента в който казваме, че нещо трябва да се случи, ние трябва да вярваме, че то е станало в същия момент. И ако ние вярваме и очакваме то да стане, то ще стане.

Така че, ние можем да говорим вярата си когато разговаряме, когато споделяме с хората около нас, когато се молим.

Когато говорим вярата си, това всъщност се нарича изповед. И думата изповед има две значения. Едното значение е когато ние изповядваме греховете си. Назоваваме ги с истинските им имена, съгласяваме се, че те са грях пред Бог и ги изказваме пред Него а в някои случаи и пред други хора. Тогава Бог ни ги прощава. Като наричаме греховете с истинските им имена ние прерязваме измамата на греха. Стратегията на Сатана е да ни каже, че дадено нещо, което е грях, че не е грях, и че то няма да има последствията за които Бог ни предупреждава. Но когато ние кажем, че това е грях и то води към смърт, ние прерязваме неговия корен и това ни освобождава от него. Ние бихме могли да наречем този вид изповед отрицателна, защото чрез нея ние се отричаме от греховете си. Но има и положителна изповед и тя се случва, тогава, когато ние изповядваме или устно се съгласяваме с Божието Слово. Пример за това е изповедта при нашето повярване и спасение. В Римляни 10:9-10 се казва:

9 Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш. У310 Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява.

Това не е изповед на греховете, а изповед, че Исус е Господ. Да изповядваш означава да казваш същото, което Бог казва. Бог каза за Исус: „Този е моя възлюбен син в Когото е моето благоволение.“ И ти казваш: „Да, така е. Исус Христос е Господ.“ С други думи ти казваш същото, което Бог казва. Ние можем да изповядваме Божиите обещания. Например, Бог ни казва: „Исус идва отново.“ И ние също казваме: „Исус Христос идва отново. Дойди, Господи Исусе!“. Това е изповед. Ние казваме това, което Бог е казал.

Този принцип на лично изповядване работи също и в нашия личен живот. Според Яков нашето тяло и нашия живот се контролират от езика ни (Яков 3:1-6).

1 Братя мои, не ставайте мнозина учители, като знаете, че ще приемем по-тежко осъждане. 2 Защото ние всички в много неща грешим; а който не греши в говорене, той е съвършен мъж, способен да обуздае и цялото тяло. 3 Ето, ние туряме юздите в устата на конете, за да ни се покоряват, и обръщаме цялото им тяло. 4 Ето, и корабите, ако и да са толкова големи, и се тласкат от силните ветрове, пак с твърде малко кормило се обръщат на където желае кормчията. 5 Така и езикът е малка част от тялото, но много се хвали. Ето, съвсем малко огън, колко много вещество запалва! 6 И езикът, тоя цял свят от нечестие, е огън. Между нашите телесни части езикът е, който заразява цялото тяло и запалва колелото на живота, ни, а сам той се запалва от пъкъла.

Разбира се, това за запалването от пъкъла не винаги е така. Яков казва последните думи с предизвикателен тон. Той не желае тази част, която „запалва колелото на живота ни“ да се запалва от пъкъла. Когато нашия език се запалва „от пъкъла“, ние имаме проблеми в живота си. Но, ако нашият език се запали не от пъкъла, а се запали от рая, ако се запали от Божието Слово, тогава чрез нашият език ще се изговорят Божиите думи. Тогава ние ще преживяваме чудеса и ще имаме благословение в живота си.

Така че, вярата се изразява чрез този начин – чрез молитва, чрез това, което говорим, чрез прослава на Бога. Както се казва за Авраам, че когато той повярва, той „отдаде Богу слава“, чрез благодарение, защото, когато ние благодарим, ние изразяваме вярата си, че нашата молитва е чута (Римляни 4:18-21).

18 Авраам, надявайки се без да има причина за надежда, повярва, за да стане отец на много народи, според реченото: „Толкова ще бъде твоето потомство“. 19 Без да ослабне във вяра, той вземаше пред вид, че тялото му е вече замъртвяло, като бе на около сто години, вземаше пред вид и мъртвостта на Сарината утроба, – 20 обаче, относно Божието обещание не се усъмни чрез неверие, но се закрепи във вяра, и даде Богу слава, 21 уверен, че това, което е обещал Бог, Той е силен да го изпълни.

Затова и апостол Павел ни насърчава във всяка наша молитва да включваме благодарение. Защо благодарение? Защото то е израз на вяра (Филипяни 4:6).

6 Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение;

Благодарението е всъщност изповед на вяра. Защото, когато ти благодариш, това показва, че ти вярваш, че вече си го получил. Кой благодари за нещо, което не е получил? Никой, нали? Ние благодарим за нещо, което вярваме, че сме го получили. И щом вярваме, че сме го получили, и благодарим за него – то ще стане и ще ни бъде.

Вярата говори. Тя казва това, което Бог казва. По този начин тя освобождава сила в невидимия свят. Тогава хората ще видят проявленията на Бог в живота ни и ще го прославят.

ДЕЙСТВАШ ЛИ СПОРЕД ТВОЕТО ОЧАКВАНЕ?

Яков 2:17-26

17 Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. 18 Но ще рече някой: Ти имаш вяра, а пък аз имам дела; ако можеш, покажи ми вярата си без дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела. 19 Ти вярваш, че има само един Бог, добре правиш; и бесовете вярват и треперят. 20 Обаче искаш ли да познаеш, о суетни човече, че вяра без дела е безплодна? 21 Авраам, нашият отец, не оправда ли се чрез дела като принесе сина си Исаака на жертвеника? 22 Ти виждаш, че вярата действуваше заедно с делата му, и че от делата се усъвършенствува вярата; 23 и изпълни се писанието, което казва: „Авраам повярва в Бога; и това му се вмени за правда“; и се нарече Божий приятел. 24 Виждате, че чрез дела се оправдава човек, а не само чрез вяра. 25 Така също и блудницата Раав не оправда ли се чрез дела, когато прие пратениците и ги изпрати бърже през друг път? 26 Защото, както тялото отделено от духа е мъртво, така и вярата отделена от дела е мъртва.

Делата възрастяват вярата и я правят зряла, така че тя да може да даде плод (Яков 2:22).

22 Ти виждаш, че вярата действуваше заедно с делата му, и че от делата се усъвършенствува вярата;

Бездействието убива вярата.

Приеми словото на Бог, разбери го, вкарай го в сърцето си, повярвай го, моли се, изповядвай, действай и получавай! И нека вярата бъде твой начин на живот!