АЛТРУИЗМЪТ

1 Коринтяни 8,9; Филипяни 2

Алтруизмът е нещо много дефицитно в егоистичния свят в който живеем. Показателен е факта, че всички знаят какво е егоизъм, а много малко хора знаят какво е алтруизъм. Днес е модерно да си егоист. Съществува даже списание с такова заглавие. Князът на този свят дотам е преобърнал понятията ни за добро и зло, че ние се гордеем с това от което би трябвало да се засрамим.

Алтруизмът е точно противоположното на егоизма. Той се състои в това да поставим интересите на другите над своите собствени.

На практика той може да означава:

  • Лишение – да не се възползваш от правата си заради другите;
  • Заробване – да не търсиш твоята лична полза, а ползата на хората около теб;
  • Въздържание – да не направиш нещо, което ти доставя удоволствие, понеже то по някакъв начин би навредило на другия.

Лишение, заробване, въздържание – това са все неща които са присъщи на кръста и това, което представлява той – страдания заради другите. Исус Христос е сто процентов алтруист. Следите, които Той ни остави да следваме са следи на алтруизъм.

След като се покаяме за греховете си и се обърнем към Бога, това, което се очаква от нас е да растем в христоподобие – да бъдем повече и повече като Христос. Алтруизмът е една голяма част от христоподобието. Затова и целта на това поучение е да ни вдъхнови и мотивира да бъдем не егоисти, а алтруисти.

I. АЛТРУИЗМЪТ В ДЕЙСТВИЕ (1 Коринтяни 9)

1. Алтруизъм означава да не се възползваме от правата си, ако това затруднява напредъка на благовестието или по някакъв начин смущава другите хора (1Кор.9:1-18).

Независимо, че има знание и свобода да направи нещо, заради доброто на другите алтруистът би се въздържал. В един момент от служението му – докато беше в Коринт по време на второто си мисионерско пътуване ап. Павел се прояви като алтруист. В ситуацията в Коринт да бъде алтруист за ап. Павел означаваше той да се въздържи от правото си да получава пари за високо квалифицирания си духовен труд. И той го направи само и само да не затрудни напредъка на благовестието. Този негов жест по-късно бе неправилно изтълкуван от някои от коринтяните, които сметнаха, че щом като в началото той не е искал пари за служението си, значи е смятал, че не ги е заслужавал и следователно и по-късно когато ситуацията се променя и църквата пораства, той не би трябвало да получава пари от църквата.

Но ето как ап. Павел отговаря на едно такова обвинение (1Кор.9:1-18):

“1 Не съм ли свободен? Не съм ли апостол? Не видях ли Исуса, нашия Господ? Не сте ли вие моето дело в Господа? 2 На други, ако не съм апостол, то поне на вас съм; защото в Господа вие сте печата на моето апостолство.”

Апостол Павел беше основателя на църквата в Коринт. Той беше изпратен от Исус Христос да бъде апостол на езичниците. В този смисъл той беше апостолът на Коринтската църква. Както вече казах, някои от тях обаче оспорваха авторитета му поради смешната причина, че докато е бил между тях той не искал да получава заплата за служението си. Апостолът им отговаря, че се е отказвал от заплатата си не защото няма право да я получава, а от алтруизъм. С една серия от риторични въпроси той показва, че много добре знае правата си.

“3 Ето моето оправдание пред тия, които изпитват поведението ми: 4 Нямаме ли право да ядем и да пием за сметка на църквите? 5 Нямаме ли право и ние, както другите апостоли, и братята на Господа, и Кифа, да водим жена от сестрите? 6 Или само аз и Варнава нямаме право да не работим за прехраната си?”

По надолу ап. Павел показва, че не само си знае правата, но може и много добре да ги аргументира.

Първият му аргумент е, че издържането на духовния работник от църквата е нещо съвсем естествено.

“7 Кой войник служи някога на свои разноски?

Когато някой отиде в армията веднага му дават дрехи, зачисляват му оръжие и му осигуряват храна. Никой войник не служи на свои разноски. Трябва ли тогава Христовите служители, воините от Божията армия да служат на свои разноски?

Кой насажда лозе и не яде плода му?

Има ли такъв? Има ли някой, който да насади лозе, да го обработва, да го подрязва, а когато то роди едри чепки вкусно грозде, да каже “Който иска да яде от него.”?

Или кой пасе стадо и не яде от млякото на стадото?

Съвсем естествено е овчаря, който цял ден пасе и вечерта дои овцете да се храни от млякото, което те дават, а да използва и вълната им за облеклото си.

Вторият аргумент на ап. Павел е, че освен, че издържането на духовния работник от църквата е нещо съвсем естествено,такава е и изявената Божия воля в Моисеевия Закон.

“8 По човешки ли говоря това? Или не казва същото и законът? 9 Защото в Моисеевия закон е писано: “Да не обвързваш устата на вола, когато вършее”. За воловете ли тук се грижи Бог, 10 или го казва несъмнено заради нас? Да; заради нас е писано това; защото който оре, с надежда трябва да оре; и който вършее, трябва да вършее с надежда, че ще участвува в плода.”

Третият му аргумент е, че духовният труд е с много по-висока стойност от материалното възнаграждение за него.

“11 Ако ние сме посели у вас духовното, голямо нещо ли е, ако пожънем от вас телесното?

Кое е по-голямо – материалното или духовното, временното или вечното? Естествено, че вечното.

След като достатъчно добре е аргументирал правото на духовния работник да получава заплата и то добра заплата, ап. Павел прилага това право за самия себе си.

“12 Ако други участвуват в това право над вас, не участвуваме ли ние повече? Обаче, ние не използувахме това право, но търпим всичко, за да не причиним някакво препятствие на Христовото благовестие.”

В този стих ап. Павел казва: “Да, аз имам правото повече от всеки друг да получавам заплата от вашата църква, но никога не си потърсих това право. Защо? За да не съблазня някого. За да не би някой от вас да си помисли, че аз служа само заради парите и поради тази причина да отхвърли Христовото благовестие, което аз проповядвам.”

Ето това е алтруизма – да имаш права, да си ги знаеш много добре, да си свободен да си ги потърсиш, и въпреки това заради другите да не го направиш.

“13 Не знаете ли, че тия, които свещенодействуват, се хранят от светилището? и че тия, които служат на олтара, вземат дял от олтара? 14 Така и Господ е наредил, щото проповедниците на благовестието да живеят от благовестието.”

Това е нещо постановено от Бога.

“15 Но аз не съм използувал ни една от тия наредби, нито пиша това, за да се направи за мене така; защото за мене е по-добре да умра, отколкото да осуети някой моята похвала.”

Похвалата на ап. Павел е, че той по всякакъв начин съдейства на благовестието и с нищо не пречи на неговото приемане от хората.

И така, ап. Павел много добре знае правата си, но не се възползва от тях. Значи ли това, че той се чувства ощетен? Ни най-малко. Той е толкова убеден в това, което прави, че счита това свое лишение за награда. Ето това е алтруизъм – не насила, а ДОБРОВОЛНО лишение от нещо за доброто на другите и напредъка на Христовата кауза.

16 Защото, ако проповядвам благовестието, няма с какво да се похваля; понеже нужда ми се налага; защото горко ми ако не благовествам.”

Както Еремия, който споделя, че Божието Слово е в костите му като огън, който не може да бъде задържан, така и ап. Павел казва, че изпитва вътрешен подтик да проповядва благовестието – подтик, който е по-силен от него и не може да бъде спрян.

“17 Понеже, ако върша това доброволно, имам награда, но ако с принуждение, то само изпълнявам повереното ми настойничество: 18 И тъй, каква е моята награда? Тая че, като проповядвам евангелието, да мога да направя благовестието безплатно, така щото да не използувам напълно моето право в благовестието.”

Благовестието е безплатно, но проповядването на благовестието не е безплатно. Ние обаче можем отчасти да го направим безплатно като се лишим от това което заслужаваме или това, което е наше в полза на другите. Например чрез нашите десятъци и дарения.

За да не си помисли някой, че разглеждам тази глава за да намекна, че пасторите не трябва да получават заплата ще цитирам и 2 Коринтяни 11:7-10. Там се казва, че въпреки, че за коринтяните благовестието е било безплатно, докато е бил там, ап. Павел като мисионер е получавал заплата от други църкви.

“7 Грях ли съм сторил, като смирявах себе си, за да се издигнете вие, понеже ви проповядвах Божието благовестие даром? 8 Други църкви обрах, като вземах заплата от тях, за да служа на вас; 9 а когато бях при вас и изпаднах в нужда, не отегчих никого, защото братята, които дойдоха от Македония, задоволиха нуждата ми. Така във всичко се пазих, и ще се пазя, да не ви отегча. 10 Заради Христовата истинност, която е и в мене, никой няма да ми отнеме тая похвала в ахайските места.”

По-нататък, във 2 Коринтяни 12:13-19 ап. Павел се извинява на коринтяните, затова, че като не е получавал заплата от тях, той ги е поставил на по-долно място от другите църкви.

“13 Защото в какво бяхте поставени по-долу от другите църкви, освен в това, гдето сам аз не ви отегчих? Простете ми тая неправда!”

С други думи неговото поведение в Коринт е изключение, а не нормална практика. Ако църквата е съвсем нова, нормално е мисионерите, които я основават да получават заплати от други църкви. Когато обаче мине време и църквата порасне и духовно и числено, тя трябва да се научи да бъде самоиздръжна и сама да поема разходите си и за издръжка на служителя, и всички останали, а да отделя и за мисионерство. Това е белег на християнска зрялост.

“14 Ето, готов съм да дойда при вас трети път и няма да ви отегча, защото не искам вашето, но вас; понеже чадата не са длъжни да събират имот за родителите, но родителите за чадата. 15 А пък аз с преголяма радост ще иждивя и цял ще се иждивя за душите ви. Ако аз ви обичам повече, вие по-малко ли ще ме обичате? 16 Но, нека е тъй, че аз не съм ви отегчил, обаче, като хитър съм ви уловил с измама.

Може би точно това е било някое от обвиненията на Коринтяните против апостола. Не казват ли и днес невярващите, че с нашите десятъци ние само “пълним гушата на пастира”. Ап. Павел обаче не искаше за него да се чуват такива думи и затова докато беше в Коринт, той не вземаше заплата от църквата.

“17 Така ли? Експлоатирах ли ви аз чрез някои от ония, които изпратих до вас? 18 Помолих Тита да отиде при вас, и с него пратих брата. Тит ли припечели нещо от вас? Не със същия ли дух се обхождаме? Не в същите ли стъпки? 19 Още ли мислите, че ние се защищаваме пред вас? Не; пред Бога говорим това в Христа, и то всичко, любезни мои, за ваше назидание.

И така, дотук говорихме за алтруизъм по отношение на парите. Но във всъщност приложението на алтруизма съвсем не е само във финансовата сфера. Просто ап. Павел използва именно примера за своето невземане на заплата в Коринт, въпреки правото си да я получава за да обясни на коринтяните какво е правилното християнско поведение в случаите когато те имат свободата и знанието да направят нещо, но съществува риск техните действия да повлияят зле на околните. В такива случаи, казва ап. Павел, ние трябва да бъдем не егоисти, а алтруисти.

2. Алтруизъм означава да се заробим на всички и да се въздържаме от всичко, ако това е необходимо за ползата на другите.

Ап. Павел дава своето невъзползване от правото си да получава заплата за духовната си работа в Коринт като пример на алтруизъм и поведение в Христовия Дух, но алтруизмът няма отношение само към парите. По надолу в 1 Коринтяни 9:19-27 от това, което казва ап. Павел можем да разберем, че алтруизъм означава също да заробиш себе си на другите и да се ограничаваш в много неща, ако това е необходимо за ползата на другите.

“19 Защото, при все че съм свободен от всичките човеци, аз заробих себе си на всички, за да придобия по-мнозината. 20 На юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи; на тия, които са под закон, станах като под закон, (при все че сам аз не съм под закон), за да придобия тия, които са под закон. 21 На тия, които нямат закон, станах като че нямам закон, (при все че не съм без закон спрямо Христа), за да придобия тия, които нямат закон.”

Апостол Павел се съобразяваше със всички. Спомнете си, че когато в края на третото си мисионерско пътуване той дойде в Ерусалим, Яков го помоли да плати за обръсването на главите на онези юдейски християни, които имаха обрек и по този начин да демонстрира, че “постъпва порядъчно и пази закона”. И Павел го направи (Деян.21:20-26).

“22 На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по всякакъв начин да спася неколцина.

Това е алтруизмът в действие.

“23 Всичко това върша заради благовестието, за да участвувам и аз в него. 24 Не знаете ли, че, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Така тичайте, щото да я получите.

Това значи да дадем всичко от себе си!

“25 И всеки, който се подвизава, се въздържа от всичко. Те вършат това за да получат тленен венец, а ние нетленен. 26 И тъй, аз така тичам, не като към нещо неизвестно; така удрям, не като че бия въздуха; 27 но уморявам тялото си и го поробвам, да не би, като съм проповядвал на другите, сам аз да стана неодобрен.”

На практика алтруизмът много често може да се изрази именно в лишението от определени неща в полза на другите.

II. АЛТРУИЗЪМ С РАДОСТ (Филипяни 2)

Освен 1 Коринтяни 9 гл., друга глава в Новия Завет, която говори за алтруизъм и не само за алтруизъм, но за алтруизъм с радост е Филипяни 2 гл. Там в ст.3-4 ап. Павел, а чрез него и Св. Дух съвсем ясно и категорично ни заповядва да бъдем алтруисти:

“3 Не правете нищо от партизанство (партизанство означава съперничество) или от тщеславие (славолюбие), но със смиреномъдрие нека всеки счита другия по-горен от себе си. 4 Не гледайте всеки само за своето, но всеки и за чуждото.

Към църквата във Филипи ап. Павел няма някакви сериозни забележки както към църквите във Галатия или Коринт в които проблемите бяха наистина сериозни. От Пославието към Филипяните изглежда че църквата там е зряла и към нея ап. Павел няма никакви сериозни забележки. Все пак обаче във Филипяните е явно е имало известна доза егоизъм, който сигурно е бил причина за неразбирателства и сръдни между вярващите. Това, което може да промени ситуацията и да помогне на една такава църква да стане наистина съвършена е алтруизма.

За да ги убеди да бъдат алтруисти по надолу в главата, ап. Павел дава четири примера за алтруизъм – Исус Христос, себе си, Тимотей и Епафродит.

1. Алтруизмът на Христос (Фил.2:5-11)

“5 Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса;”

Едно повърхностно тълкувание би казало, че духът, който беше в Исус Христос е Святия Дух. Но от контекста на стиха се вижда, че духът за който става дума в това изречение всъщност е духът на алтруизъм.

Исус Христос имаше в себе си дух на алтруизъм и ако ние сме негови ученици, то би трябвало и ние да имаме същият дух. Това означава нашия начин на мислене да бъде алтруистичен. Иначе едва ли бихме постигнали нещо за Божието царство.

От какво се отказа Исус за да ни изкупи? От Божия образ, от равенство с Бога и от всичко.

“6 Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, 7 но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; 8 и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.”

Кръстът е най-висшата проява на алтруизъм. Исус Христос даде живота си, за да имаме ние живот. Затова алтруизмът не е някаква отдалечена или крайна доктрина. Той е сърцето на християнството, защото е мотивиран от любов и всъщност е любов на практика. В следващите стихове виждаме колко високо Бог цени алтруизма.

“9 Затова и Бог го превъзвиши, и Му подари името, което е над всяко друго име; 10 така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества, 11 и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.”

2. Алтруизмът на ап. Павел (Фил. 2:17)

По-надолу в главата освен Исус Христос, ап. Павел дава и самия себе си като пример на алтруизъм. Макар, че е в затвора заради проповядването на евангелието, той не съжалява затова. Напротив, приема страданието си заради другите с радост.

“17 Но макар че се принасям аз като възлияние върху жертвата и служението на вашата вяра, радвам се и с всички вас се радвам.”

Ап. Павел гледа на Исус Христос като на жертва – жертва, която единствено може да послужи за опрощение на греховете. Но освен това, той гледа на своите страдания заради благовестието като “възлияние върху жертвата” – церемониално изливане на вино. По този начин, той не оспорва достатъчността на Христовата жертва, а определя своята жертва като направена в същия дух на себеотрицание. В Кол.1:24 той казва:

“24 Сега се радвам в страданията си за вас, като от моя страна допълвам недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е църквата;”

3. Алтруизмът на Тимотей (Фил.2:19-21)

По-нататък ап. Павел дава за пример на алтруизъм неговия млад съработник Тимотей. Алтруизмът на Тимотей се изразява в една искрена грижа за другите и това, което е Исус Христово.

“19 А надявам се на Господа Исуса да ви изпратя скоро Тимотея, та и аз да се утеша, като узная вашето състояние. 20 Защото нямам никой друг на еднакъв дух с мене, който да се погрижи искрено за вас.”

Изглежда, че от хората около Павел никой друг не е имал същия алтруистичен дух като Христовия и този на апостола освен Тимотей. Явно още в апостолските времена алтруизма е бил доста дефицитен.

“21 Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово.

От опит можем да кажем, че това за съжаление продължава да бъде точно така.

4. Алтруизмът на Епафродит (Фил. 2:25-29)

Накрая на главата ап. Павел споменава като пример на алтруизъм и Епафродит. Удивителен е факта, че той се безпокои не за себе си, а за това да не би онова което му се случва по някакъв начин да наскърби или натъжи другите (Фил. 2:25-29).

“25 Счетох, обаче, за нужно да ви изпратя брата Епафродит, моя съработник и сподвижник, изпратен от вас да ми послужи в нуждите;”

Епафродит е бил от Филипи и е бил изпратен от тамошната църква да донесе пари на Павел по време на неговото първо затваряне под домашен арест в Рим за което се говори в края на Деяния на апостолите.

“26 понеже милееше за всички ви, и тъжеше, защото бяхте чули, че бил болен.”

Забележете удивителното отношение на Епафродит. Той не тъжи затова, че самия той е болен, а затова, че неговите братя и сестри във Филипи чули, че бил болен. Той се притеснява от това че неговото състояние ще причини безпокойство в сърцата им.

“27 И наистина той боледува близо до смърт; но Бог му показа милост, и не само на него, но и на мене, за да нямам скръб върху скръб.”

За ап. Павел болестта на Епафродит също представлява “скръб върху скръб”. С тези думи ап. Павел наистина демонстрира 1Кор.12:26:

“26 И ако страда една част, всичките части страдат с нея; или ако се слави една част, всичките части се радват заедно с нея.”

В 28 ст. на Филипяни втора глава той продължава:

“28 Затова и по-скоро го изпратих, та като го видите, да се зарадвате пак, и аз да бъда по-малко скръбен;”

От този стих изглежда, че ап. Павел е страдал не само заради болестта на Епафродит, но и за това, че Филипяните са страдали поради новините за заболяването на Епафродит. Ето такива трябва да бъдат взаимоотношенията в Христовото тяло. Не да се затваряме в нашия малък егоистичен свят, а наистина да страдаме и да се радваме заедно с хората около нас.

“29 Прочее, приемете го в Господа с пълна радост; и имайте такива на почит, 30 понеже заради Христовото дело той дойде близо до смърт, като изложи живота си на опасност, за да допълни липсата на вашите услуги към мене.”

III. АЛТРУИЗЪМ НА ПРАКТИКА

Алтруизмът намира приложение в принципа на несъблазняването. Това значи да се съобразяваме с разбиранията на другите когато става въпрос за неща, които са безразлични за Бога, дори и нашите позиции да са по-различни по дадения въпрос.

Когато говори за яденето на идоложертвеното в 1Кор.8:1-13 ап. Павел казва:

“1 А относно идоложертвеното: Знаем, че ние всички уж имаме знание да разрешим въпроса! Но знанието възгордява, а любовта назидава. 2 Ако някой мисли, че знае нещо, той още не е познал както трябва да познава. 3 Но, ако някой люби Бога, той е познат от Него.”

Нашето знание така или иначе е ограничено, а и това, което е важно за Бога е не знанието, а любовта ни! Това, което е по-ценно от знанието и свободата в Божието царство е любовта. И това е така, защото много често знанието и свободата подхранват нашия егоизъм, а само любовта е тази, която ни мотивира да бъдем алтруисти.

В Коринт съществувал следния проблем. В езическите храмове и светилища са се принасяли жертви на съответните божества и месото на тези жертви се е предлагало като храна на посетителите. Практически поклонението на съответния бог се изразявало в това да ядеш на неговата трапеза. Някои от повярвалите коринтяни продължавали да ходят да се хранят в храмовете като твърдели, че тъй като няма друг Бог освен Израилевия Бог те приемат храната в храмовете не като жертва, а просто като храна. Ап. Павел е съгласен донякъде с тях, но ги предупреждава, че от една страна, тяхното поведение, може да послужи за увличане и на други техни братя, които нямат същите убеждения и след като са яли, съвестта им да ги осъди, че са извършили идолопоклонство. Затова, според ап. Павел правилното, християнско поведение е те, ако и да имат знанието и свободата да ядат от тази храна, да постъпят алтруистично и да се лишат от нея заради другите.

“4 Прочее, относно яденето от идоложертвеното, знаем, че никакъв бог, изобразен от идол, няма на света, и че няма друг Бог освен един. 5 Защото, ако и да има така наричани богове, било на небето или на земята, (както има много богове, и господари много), 6 но за нас има само един Бог, Отец, от Когото е всичко, и ние за Него, и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него.”

Възможно е този абзац да е цитата отнасящ се до яденето на идоложертвено от писмото на коринтяните до ап. Павел в което те се допитват до него по някои въпроси. До тук ап. Павел е съгласен с коринтяните. Въпреки, че по-нататък в 1 Коринтни 10:19-20 той обяснява, че ако и боговете изобразени от идолите да не съществуват, зад идолите в духовния свят стоят демони, които са служители на Сатана. Затова и по-късно той категорично ще забрани яденето и пиенето на идоложертвено в езическите храмове, понеже по своята същност то е “общение с бесовете”. Засега обаче ап. Павел разглежда въпроса по принцип и мотивира “знаещите и свободни” коринтяни да спрат да ядат идоложертвено в храмовете на езическите божества не от страх от Бога, а заради алтруизма, който се изразява в принципа на несъблазняването. “Да, казва ап. Павел, вие имате знание,”

“7 Но това знание го няма у всички; и някои, като и до сега имат съзнание за идолите, ядат месото като жертва на идолите; и съвестта им като слаба, се осквернява.”

Въпросите за храненето са въпроси на безразличие за Бог.

“8 А това що ядем, не ще ни препоръчва на Бога; нито ако не ядем, губим нещо; нито ако ядем, печелим нещо.

Тези думи вероятно също са част от писмото на коринтяните до Павел с които той също частично се съгласява. Наистина, въпроса за храненето е въпрос безразличие за Бог, но когато се касае за съвестта на някой новоповярвал езичник с необновен ум той твърде лесно може да се превърне в морален абсолют. Да, въпросите за храненето са въпроси на безразличие за Бог. Нашето отношение към храненето обаче е важно, защото засяга съвестта и сърцето ни.

“9 Но внимавайте да не би по някакъв начин тая ваша свобода да стане спънка на слабите. 10 Защото, ако някой види, че ти, който имаш знание, седиш на трапеза в идолско капище, не ще ли съвестта му да се одързости, ако е слаб, та и той да яде идоложертвено? 11 И поради твоето знание слабият погива, братът за когото е умрял Христос. 12 А като съгрешавате така против братята, и наранявате слабата им съвест, вие съгрешавате против Христа,”

Накрая ап. Павел казва какво трябва да бъде правилното христинско поведение, което е мотивирано не от знание, свобода и егоизъм, а от любов и алтруизъм.

“13 Затуй, ако това що ям съблазнява брата ми, аз няма да ям месо до века, за да не съблазня брата си.

Това е принципа на несъблазняването – да се лишиш от нещо заради другите, ако и да имаш свободата да го правиш. Очевидно спазването на това християнско правило изисква алтруизъм.

Ап. Павел повтаря този принцип отново в края на 10 гл – 23-24 и 32-33 ст. а в 11:1 ст.,който е част от мисълта на апостола от края на 10 гл. Там той казва, че практикуването му всъщност е подражание на Христос.

“23 Всичко е позволено, но не всичко е полезно; всичко е позволено, но не всичко е назидателно. 24 Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другиго.

Ние не трябва да търсим позволените, а полезните и назидателните за другите и за църквата неща.

“32 Не ставайте съблазън ни на юдеи, ни на гърци, нито на Божията църква;”

Ни на юдеи – да не ядете идоложертвено – това беше забранено още на първия църковен събор в Ерусалим (Деян.15:29;21:25). Ни на гърци – защото те знаят, че вие не би трябвало да ядете идоложертвено, и ако ядете, те ще се почувстват виновни за това че са ви предразположили да направите нещо непозволено за вас (1Кор.10:28-29). Нито на Божията църква – да не би някои от новоповярвалите да се одързости и той да яде идоложертвено без да има свободата да го направи.

“33 както и аз угождавам на всички във всичко, като търся не своята си полза, но ползата на мнозина, за да се спасят. 1 Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на Христа.

Този последен стих съвсем ясно поставя знак на равенство между алтруизма и христоподобието. Ап. Павел се е научил на алтруизъм от Христос. Ако ние се научим на алтруизъм от ап. Павел, всъщност ще станем подражатели на Христос. А като християни не искаме ли именно това?

Заключение:

Какво би било, ако в църквата бихме били по-алтруистични?

  1. Щеше да има повече спасени и новородени хора.
  2. Щеше да има по-малко грях в църквата.
  3. Щеше да има по-малко съблазнени и огорчени хора.
  4. Това би довело до едно по-голямо единство между членовете на църквата.
  5. Повече хора щяха да отварят домовете си за посрещане на гости.
  6. Повече хора щяха да извършват служението си с радост и т.н.

Затова, нека да бъдем не егоисти, а колкото се може повече и повече алтруисти!

Амин!